За Джесика този неделен следобед е необичаен. Тя си почива. Не помнеше откога не й се е случвало. От години няма ден, в който да не е работила, дори и само няколко часа, без значение дали е уикенд или празник. Работното време бе… животът й. Всеки, който е работил в телевизия, знае защо. Особено, ако си болезнено амбициозен, нещо, с което Джесика няма да се пребори до края на живота си.
Защото
до края на живота й остават… само няколко часа.
Но още е слънчево и безоблачно. Няма и следа от потопа, който ще се излее само след няколко часа и в който тя ще намери смъртта си.
Слънчево и безоблачно е и в деня, в който постъпва в университета, години преди да се превърне в най-известното тв лице на Америка. Всъщност зад гърба й са бушували твърде много бури за едно детство. Когато е едва на 12, губи баща си. Човекът, който винаги й бе повратял, че може да постигне всичко, само трябва да го пожелае. Често самата тя си дава кураж и не отстъпва в нито една битка, припомняйки си думите му. Именно той й завещава невероятната амбиция да преследва целите си, а една от тях беше – да разбие традиционния тогава мъжки свят на телевизионните новини. Нещо, което не осъзнава, но върви към него, въпреки че точно тази мечта ще се превърне
извор на най-голямото й нещастие.
Израствайки в малко градче в Пенсилвания, Джесика от малка усеща, че там й е тясно и се стреми всячески да избяга. Още докато е в гимназията, решава, че не й стига просто да ходи на училище като останалите около нея и започва да атакува местното радио, където неин съученик пуска музиката в предаване за тийнейджъри. Не й трябва много – не след дълго тя сяда зад микрофона, за да стане водеща на предаването. Именно там усеща тръпката, която никога няма да я напусне – светването на червената лампичка в студиото: „В ефир си!” Тя е и сигналът, който винаги я кара да забрави за всички проблеми извън студиото. А те няма да са малко.
След гимназията идва „Итака колидж” в Ню Йорк. Именно във Факултета по журналистика Джесика се сблъсква за първи път с мъжкия шовинизъм – за първи път чува думите, че в този свят няма място за жени – телевизионни вовещи. Всъщност този, който й ги казва, не подозира каква услуга й прави. След колежа Джесика отново намира място в радиото – в CBS-Radio, но се задържа за кратко. Твърде добра е и, естествено, я забелязват в телевизията. През 1970 г. я канят в KHOU-TV в Хюстън. В началото сякаш няма никакъв шанс да стане водеща, колкото и да иска и да драпа със зъби и нокти за това. Аргументът – „не може да я сложим в ефир в 11 ч. вечерта, защото съпругите на зрителите няма да могат да понесат, че мъжете им ще гледат красиво лице в 11 ч. вечерта, защото ще ревнуват”.
В крайна сметка успява да убеди шефовете си да пробват. И няколко месеца по-късно е водещ на късните новини в събота и неделя.
За първи път жена, и то в този слот.
„Не познавах друг човек, който да работи толкова много. Още от началото на колежа тя нямаше личен живот”, ще каже нейната съквартирантка в общежитието и настоящ програмен директор в Питсбърг Джуди Джерард. Тази отдаденост ще я изстреля още по-нависоко. През 1972 г. Савидж вече е във Филаделфия и е водеща на вечерните новини. И е само на 25 години. А телевизията трупа рейтинг и става първа по гледаемост.
През 1977 г. тя вече има предложение от NBC да отразява Сената и да води вечерните новини в неделя. Така тя се превръща в любимо лице на аудиторията. С това започват и проблемите. По-късно тя ще каже, че ако преди е чувала, че не може да стане водещ, защото е жена,
в един момент е започнала да чува, че е водещ само защото е жена.
В същото време личният й живот, който винаги е на втори план, не е цветущ. През 1980 г. тя се омъжва за своя колега Мелвин Корн, 17 години по-възрастен от нея. Но бракът им не издържа дълго – трудно мъж може да понесе нейната отдаденост и амбиция в работата. След 14 месеца те се развеждат.
През 1981 г. се влюбва в гинеколога си Доналд Пейн, но щастието и тук не трае дълго. Джесика забременява, но помята. Според Доналд причината е в начина й на живот – отново твърде голямата отдаденост в работата й. А и той си има свои проблеми. Един ден, връщайки се от работа, Джесика го намира обесен в мазето на дома им. Това преобръща живота й.
„Тя вече не беше същата. След погребението тя не излезе от дома си една седмица, беше смазана” – казва близката й приятелка Барбара Кинг. Намира сили отново в работата – новинарското студио пак се превръща в спасителен остров. – “Тя съществуваше само когато светнеше червената лампичка”, добавя Барбара. Блестяща е – всички го признават.
А камерата, камерата я обича. Но и опората в работата й в един момент се срутва.
Денят е 3 октомври 1983 г. Джесика няма да забрави онези 45 секунди в неделя вечер. Онзи ден нещо се обърква. Завлачва думите. Леко, почти незабележимо, но достатъчно, за да тръгнат спекулации: „Джесика Савидж е зависима от дрога”.
Кокаин. Всичките й усилия да надмогне мъжкия шовинизън, да бъде силна, упорита и да гради имидж се срутват като барака при земетресение. За момент мисли: „Край! Хората говорят. А заговорят ли хората – това е краят”.
И наистина, дори най-близките около нея не мълчат. „Виждала съм коката, виждала съм, когато е била под нейно влияние, чак се страхувах да съм до нея”, ще каже Барбара Кинг, нейна колежка.
Разбира се, не липсват и хора, които я защитават. Близкият й приятел, спортният директор на NBC, с когото имат и кратка връзка, ще каже: „Не кокаинът е нейният проблем. Амбицията беше нейната дрога”. И е прав. Това е, което кара Савидж не просто да се движи, а да препуска през живота.
Бурята, завихрила се в 45-те секунди ефир на 3 октомври, преминава благодарение и на един нов мъж в живота й. И сега сякаш вихрушките остават зад гърба й, а облаците се разнасят. Пътува в колата с любимия и по всичко личи, че той я обича. И иска да остане с нея и даже няма пречки за това, никакви препятствия.
Няма скандали, няма депресии.
Твърде е лесно, мисли си тя. И се наслажда с лек страх, сякаш всеки момент всичко може да свърши. След малко ще посетят антикварния магазин в Ню Хоуп, а в 18:30 ч. имат резервация в ресторант „При Одет”. Тя гони страхливите мисли от главата си и се отдава изцяло на преживяването. Изцяло ново за нея. Най-накрая е в мир.
Намират колата 4 часа по-късно. Пороят е толкова силен, че няма жив човек около мястото на инцидента. Колата е паднала в канала на река Делауеър. Мартин Фишбейн, който е зад волана, е загубил съзнание, но Джесика се е борила да отвори вратата и да се измъкне от капана. Безуспешно. Водата е напълнила дробовете й. Денят е 23 октомври 1983 година. Отива си от този свят на 36 години.
Животът й е филмиран през 1995 г. в Almost Golden: The Jessica Savitch Story.
0 Коментара