„Паяжината на психическия тормоз“ е посветена на токсичните връзки и е първата книга на психотерапевта Боряна Григорова. Може да се каже, че е книга хибрид – смесица от научна теория и оголено лично споделяне, онагледено като дневник.
Снимки: Димитър Григоров
Издателите от „Екрие“ твърдят, че „Паяжината на психическия тормоз“ може да спаси човешки живот, защото авторката – като човек, минал през ада на токсичните отношения, ни води по трудния път на осъзнаването и отхвърлянето на мътилката на страховете, тормоза и манипулацията. Това в крайна сметка е книга за надеждата, силата и смирението да повярваш най-после в себе си и във Вселената. За приятелствата, които са кислородните маски, когато нямаме повече въздух. За личните граници, които човек трябва да има и да пази при всякакви обстоятелства.
Боряна Григорова в продължение на 30 г. живее, работи и учи във Франция, където се реализира като графичен дизайнер в издателства, рекламни агенции и HR компании. От 2016 г. се занимава с изучаване и изследване на поведенческите модели и личностни разстройства. Днес работи като терапевт в София и пише статии за токсичните семейства и връзки във всички сфери на живота, за погрешните модели и начините те да бъдат преизградени здравословно. Създава през ноември 2020 г. фейсбук страницата „Паяжината на психическия тормоз“, която има много последователи.
Боряна, за кого е “Паяжината на психическия тормоз”? Кой би се видял в нейното огледало и ще се познае ли?
Книгата ми “Паяжината на психически тормоз” е за всекиго, който се усеща насилван и незачитан в някое от междуличностните си отношения. За хората, загубили себе си и допуснали да бъде игнорирана същността им, личният им свят, мечтите, нуждите и емоциите им. Онези, които там някъде, по пътя към личния им ад, са се разделили с всяка надежда и вяра, че това е поправимо, че имат избор и че
притежават силата и способността да го направят.
Когато сме в токсична връзка, реалността ни постепенно, чрез различни манипулативни методи, бива толкова изкривена, че страдаме и погубваме себе си тихичко, разболяваме се от нещастие и неудовлетвореност. Когато не зачитаме воплите на психиката си, тя започва да разболява и тялото ни, крещейки “чуй ме, страдам, погрижи се за мен (за себе си)”. Книгата е и за хора, които са имали такива опитности в детството, най-често с родител. Тя отговаря на въпроси, които таим у себе си с години – намирането на отговорите им може да ни помогне да прекъснем циклите на самосаботиращи ни поведения.
Книгата ви си поставя терапевтична задача, но заедно с това е и много лична. Кое беше водещото, докато я пишехте – да спасите себе си или да предупредите другите възможни “жертви”?
В някакъв смисъл написването на тази книга е заключението от личната ми терапия, вследствие на дългогодишен личен опит с такива връзки – интимна, професионална и с психотерапевт. Заключение, защото събрах много познания по темата, лично напипвах слепешком пътя, раздирах колене, падах и ставах, измислях си островчета, на които да събирам сили, без да имам и най-малката сигурност, че са правилни или до какво ще доведат, и накрая се изстрелях от всички тях, една по една. Минах през етапи на осъзнавания, първо:
“толкова ли съм тъпа, че да допускам да влизам в такива връзки?!”,
после “ох, колко съм най-умна и най-емпатична всъщност!”… и накрая разбрах, че нито едното е вярно, нито другото, и че винаги има причина у нас самите, за да позволим да бъдем омотани в паяжината на психическия тормоз. Тази причина винаги е погрешен модел, който детето изгражда на база детската си интерпретация на заобикалящия го свят. А тя не е като тази на възрастните, затова нещата не са непременно логични и ясни от само себе си. И не е нужно да имаме студени или насилващи родители, за да изградим погрешен модел, с който да се самосаботираме цял живот.
Онази моя “емпатия”, която ме отвеждаше в токсичните връзки, я осмислих и излекувах – и я нарекох с кеф и съвсем ненаучно “дебилна емпатия”. Така реших, че след 30 години доброволен стаж в ролята на “приемник”, би следвало да напиша нещо като дипломна работа, отчет за всичко, което научих. Написах това, което е щяло да ми бъде полезно преди години, но го е нямало. Дано сега бъде полезно на други. Разбирането на
механизмите, които са заложени у “жертвите”
в тези връзки, ме отведе към психотерапията като призвание и професия. Просто личната ми терапия и вродената ми нужда да разбирам защо нещо случва, ме доведе до този избор и до написването на книгата.
Какво трябва да знаем за перфидното насилие, упражнявано от човека с нарцистично личностно разстройство? Как можем да го разпознаем и да съхраним целостта си – преди и след като сме се оплели в паяжината му?
В книгата отговарям на този въпрос в първите шейсетина страници. Има много сигнали, които се проявяват в различни фази от връзката, ще опитам да ги обобщя. Психическото насилие е изградено от думи и жестове, чиято цел е да наранят и дестабилизират, да подчинят, да контролират и да владеят другия. При него цялостното поведение на насилника цели размиване на границите на другия, неговото принизяване, незачитане на основните му права, изграждане на несигурност и отнемане на самостоятелността му като индивид.
Докато сме в тази връзка, ставаме все по-неуверени в себе си,
все по-сами, все по-страхливи и убедени, че имаме нужда от нея, за да оцелеем, защото иначе не бихме се справили. Но всичко това се проявява и наслагва във времето.
В началото също има сигнали, но са с обратен знак – фантастично и много бързо започваща връзка, в която ни се предлага трейлър на мечтания живот. Нарцистичният човек е, в някакъв смисъл, емблематична личност. На каквато и възраст да е, когато го срещнем, той има много за разказване. Имал е травми в детството (според него), има малко или никакви приятели и особени, сложни връзки със семейството си. Ние поискваме с цялото си сърце да излекуваме тази “красива”, широкопалитрена и наранена душа, която припознаваме като сродна. Капанът е заложен и ние крачим с широко затворени очи към него. А трейлърът си остава завинаги само трейлър, защото патологичният нарцисист не разполага с целия филм.
Ако за нарцисиста е жизненоважно “другият да няма свят извън него, да няма живот извън него, да се буди и заспива с него, да диша и да се смее с него, да споделя само с него”, то как се влиза доброволно в този капан? Не носи ли “жертвата” своята част от отговорността – как се стига до притъпения й инстинкт за самосъхранение?
Можем да наречем доброволен избор на действие, реакция, начин на живот, само когато той е осъзнат и информиран, но в тези връзки това не е така. Никой не би направил този избор. Разбира се, че у потърпевшия има причини, които го довеждат в такива връзки. Нарочно ги назовавам причини, а не “отговорност”, защото тази дума е нещо като предверие на много тежката присъда “вина”. Причините се намират в погрешни убеждения и вярвания, изградени в детството и те са поправими с терапевтична работа. От друга страна
привикването към нездравословна среда,
дисфункционални отношения, заучена безпомощност, когнитивен дисонанс са добре илюстрирани чрез много известния опит с жабата и горещата вода. Ако сложите жаба в гореща вода, тя ще изскочи и избяга. Но ако я сложите в студена или хладка вода и започнете постепенно да я загрявате, жабата ще свиква… докато се свари. Точно това се случва във връзките с психическо насилие. И точно такова постепенно, незабележимо усилване на натиска и променяне на реалността на “жертвата” извършва патологичният нарцисист.
Като потърпевш от патологични нарцисисти и като психотерапевт, как преценявате социалния “размер на бедствието” от камбанарията си днес?
Между завършването на книгата и срещата й с издателство „Екрие“, което пожела да я издаде, направих едноименна страница във Фейсбук, в която първоначално публикувах извадки от нея, а после статии, свои и преводни. С изненада установявам колко много хора откриват себе си тук –
най-вече в интимна връзка или във връзка с родител.
Истината е, че всеки, който има междуличностен проблем с някого в близкото си обкръжение може да намери отговори в страницата или в книгата. Много хора ми пишат с благодарност, че срещат ценна за тях информация, която им дава отговори на въпроси, измъчващи ги с години. Хора се обръщат към мен за терапия с някаква проблематика и когато започнем да работим (аз ползвам инструменти, характерни за когнитивно-поведенческата терапия – тестове, много упражнения за работа между консултациите и др.) се оказва, че проблемът е съвсем различен и често в основата му е дисфункционално семейство на родителите.
Как изглеждаше при вас трансформацията? Как успяхте да се “родите наново” и да си върнете живота обратно?
При мен започна като недомислен пуберски бунт, който отприщи неочаквани, неподозирани и чудовищни реакции отсреща. И изведнъж жабата беше залята с доста гореща вода и понечи да изскочи. След това стана още по-сложно, защото, когато дойде осъзнаването, то е като силен шамар. Той ни събужда, но собственият ни мозък дълго ни саботира и приспива отново и отново, натискайки ни да останем в заучената схема, която за него е най-енергоспестяваща.
В професионалната ми връзка пътят на осъзнаването също беше дълъг и започна с една паническа атака на излизане от офиса, когато се
чух да се питам защо изобщо живея.
Това ме разтърси, понеже съм жизнен човек, който винаги намира светлина, а в този момент бях напълно загубила себе си и смисъла. Загубата на смисъл, както сигурно се досещате, е най-голямото зло, което може да се случи на човек. Тогава има избор да се остави да умре или да започне да променя всичко, с всичките си сили, докато стигне до смисъл. Осъзнаване и сриване на живота, граден от мен дотогава, беше пътят, който трябваше да извървя с едната вяра, че каквото и да бъде, ще е по-добро. Тогава станах воин и отново жена – силна, смела и способна. Върнах си себе си.
Защо “потърпевшият” непременно трябва да изкрещи страданието си пред външни хора, както пишете в книгата си? Какво се променя, какво му дава това?
Важно е достигането до момент на споделяне и разказване, не е нужно да се изкрещява. Това позволява появата на трета, външна страна, която може да валидира неутрално и реалистично усещането ни за изкривена реалност. Или поне да не го отрече. Без такова узряване е невъзможно да се стигне до осъзнаването, че връзката наистина е дисфункционална и опасна. Няма и как да разберем, че нямаме вина, нито сме длъжни да останем в нея. Това е и начинът да осъзнаем, че ако продължим да стоим в тази връзка,
извършваме предателство спрямо себе си и живота,
а не предателство спрямо насилника, децата или родителите (в зависимост от връзката). Затова винаги съветвам хората, особено преди да са стигнали момента, в който вече могат да говорят, да си записват (за себе си) всички ситуации, в които изживяват психическо насилие, изкривяване на реалността, незачитане, принизяване… защото след всяко такова проявление, следва отпускане на хвата и последващо недоверие в спомена за лично изживяното, отвращение и срам от себе си.
Прочетох нещо много любопитно: “Когато се замислите да се съберете с някого, поиграйте на барбут. Не веднъж. Няколко пъти. И се съберете само ако имате еднакъв стил на игра.” Нужно ли е наистина да си приличат най-близките хора, когато вървят по съвместния си път заедно?
И да, и не. Не е нужно да си приличат като характери, но е нужно да имат близки стойностни светове. Стойностният свят включва 3 неща: хората, които желаем да бъдем, и хората, с които мечтаем да бъдем; нещата, които искаме да имаме и нещата, които искаме да изживеем; системата от убеждения и вярвания, които управляват поведенията ни. Не можем да сме близки дълго време по удовлетворяващ начин с хора, чийто стойностен свят не е сходен с нашия. Патологичните нарцисисти копират като с индиго нашия стойностен свят – това е началото на манипулацията им и бихме могли да я разкрием само чрез някакви нестандартни идеи. Тъкмо такава е тази хрумка на героинята ми.
При нарциса психопат не е важен човекът, а доколко той се вписва в представите му за двойка – така описвате интимната му връзка. Но не изглежда ли често именно така любовта, изпитвана от мъжа? Привързаност не толкова към конкретната дишаща, несъвършена жена, а към идеята, мечтата, дори утопията…
Няма психически стройно изграден човек, който да иска да притежава друг човек като предмет. Ние имаме мечти и утопии, но се влюбваме в реални хора и изграждаме животите си с тях. Незачитането на стойностния свят, на нуждите и емоциите на другите е липса на уважение и на любов. А най-ценното нещо, което човек има, самата му същност, е стойностният му свят.
Докато четях, се запитах възможно ли е един и същи човек да е патологичен нарцисист в работната си среда (да кажем с подчинените си) и коренно различен у дома, към семейното си обкръжение – или обратно?
Видовете нарцисисти са много, а могат да бъдат комбинирани и с други разстройства на личността. Когато говорим за хора, без замисляне бих ви отговорила, че всичко е възможно. В повечето случаи патологичният нарцисист има нужда от един-двама човека, с които да играе този сценарий. С останалите не влиза в такава зависимост, дори често е блестящ в техните очи. Точно в това е голямата трудност за жертвата, защото околните няма как да я разберат. В много случаи дори подкрепят по-скоро нарцисиста, отколкото жертвата му.
Чувала съм, че се препоръчва като избавление от хватката на нарцисиста доброволното само-обезличаване на потърпевшия – целенасоченото му (и временно) превръщане в скучен, безинтересен субект в очите на психопата, защото той живее и се храни от драмата и залинява при всяка монотонност. С подобен трик птиците отклоняват вниманието на хищника наблизо, симулирайки, че са ранени, за да защитят малките си, а мишките играят мъртви, докато котката загуби интерес. Това ли е начинът да се сложи точката – нарцисът сам да си тръгне?
Това е едно от най-важните неща, които осъзналият потърпевш трябва да направи, но не е достатъчно. Понеже връзката по същество е по модела „приемник-паразит“, а тук “паразитът” се храни с емоциите на другия, ако достъпът му до емоционалния ни свят се прекъсне, спира и захранването му. След това той няма достатъчно сериозна причина да стои при приемника си. Обикновено следва период на тормоз, защото и за него връзката е била “зона на комфорт” и, ако издържим колкото време е необходимо, окончателно губим стойност за него и той си тръгва. После обаче “приемникът” трябва да се отърве от чувството за вина, за срам, от страха и от заучената си безпомощност. Да излекува и причините, довели го до такава връзка.
Едно от предназначенията на смъртта е да акушира живота – твърдя го и от собствен опит, защото помня на колко неща ме научи баща ми, умирайки. В личната история, която разказвате в книгата си, смъртта се оказва и повод за проглеждане, за събиране на сили за излизане от мъглата. Защо става така – помагат ли наистина мъртвите на живите?
Когато загубваме родител и имаме изключителния късмет това да се случи достатъчно бързо, за да не се мъчи дълго никой, но в същото време ни бъде дадено времето да “завършим” пълноценно връзката си с него, имаме шанса да поправим всичко, да простим и да ни бъде простено всичко, да разберем, че животът и свободата са по-големи от всичко. Там, на прага на смъртта, където за няколко дни сякаш бях заедно с майка си, имах усещане за душите ни, за пътя им, за смисъла, за важното изобщо. Когато се разделихме и “се върнах”, много неща се бяха подредили в главата ми – безличното сиво се беше разделило на бяло и черно. И сякаш наистина в този момент, майка ми ми беше дарила и своята сила.
“Всяко наказание над границата ти на толерантност е освобождаване. И всяко прието по този начин наказание всъщност наказва палача”, сте написала към края на “Паяжината…”. Имам чувството, че именно в този момент сте решила да станете психотерапевт и да продължите в тази посока живота си. Всъщност кога взехте това решение и защо?
Нарцистичните хора се разполагат в границите ни, защото, ако ги прескачат, няма да останем с тях. Избутват ги полека, в процеса на връзката. Но колкото и да бъдат размити границите ни, все пак дълбоко, дълбоко в себе си имаме една везна за наистина и безусловно недопустими постъпки. В момента, в който тя бъде отявлено насилена, шансът да се събудим е най-реален. В този момент единственото решение, което можем да вземем, е да откажем да бъдем жертва. Решение, в което после трябва сляпо да вярваме, докато
успеем да го превърнем в реалност.
Избора да се посветя на психотерапията направих по-късно, след лична терапия, опит с приятели, учене и много четене, търсене и разбиране на погрешните модели от детството, които предопределят целия ни останал живот. 30-те години личен опит са един много сериозен стаж от първо лице и много ми помогнаха.
Можем да срещнем патологичен нарцисист във всякаква връзка, не само интимна. Аз лично съм наблюдавала нарцистичен началник психопат, без да съм била зависима от него и съм изпитвала вина, че не мога да помогна на подчинените му. Всъщност, оказа се, че има как да го неутрализирам, но едва впоследствие разбрах какво е можело да се направи. Кажете няколко думи за другите роли на патологичните нарцисисти – как да разкрием истинското им лице и да не позволяваме да ни оплетат в мрежата си?
Всички сме се сблъсквали с подобни отношения, поне като зрители. Ако не сме достатъчно информирани, обикновено имаме склонност да обвиним потърпевшия, а на нашата географска ширина това е доста разпространено. С което го обричаме на допълнителен тормоз. От друга страна почти няма начин да се помогне на такъв човек отвън, само личното осъзнаване може да го спаси. Ако не е осъзнал и бъде по някакъв начин предпазен отвън, той отново ще се
озове в ролята на “жертва”
в следващ момент от живота си.
Характерно за всички подобни връзки е незачитането на личните граници и изкривяването на реалността ни, а ние, по различни причини – финансова зависимост, дисфункционална привързаност, съпричастност, синдром на спасителя – реагираме като жабата в хладката вода. Убеждението, че там, където сме се озовали, е най-доброто място на света, постепенно се изражда в абсолютния страх и увереност, че нямаме друг избор.
Когато нещата, които правите (в личната или в професионалната сфера) никога не са достатъчно добри според някого, когато винаги или често ви обвиняват, че не сте разбрали, че друго ви е било казано, че спомените ви са погрешни, когато ви забраняват да изказвате мнението си пред други хора, а ако го направите, ви коства обвинения и тежки разговори, това е психически тормоз и манипулация. Не сте длъжни да търпите и не можете да промените другия и отношенията си с него.
Тръгнете си веднага.
Не пилейте енергията си в опити да доказвате правотата си, да му помогнете или да му отмъстите. Докато го правите, вие също захранвате насилника. Вложете цялата си неподозирана енергия в правото на себе си и във всичко градивно и смислено, което ще можете да осъществите, когато откажете да сте “приемник” и станете цял и завършен човек. А терапията ще ви помогне да се справите с последствията (комплексен посттравматичен стрес, който може да има много и разнообразни симптоми), както и да разберете и поправите погрешните механизми, които са причината да сте били в такава връзка.
0 Коментара