Чували ли сте легендарната случка, в която войводата пита директора на театъра: „Господин директоре, ке ви питам нещо, но сакам отговорот да биде „да“. Ке го игра ли Къцето царот?“ Малцина обаче може би знаят, че Къцето е Кръстьо Сарафов. Сигурно сте използвали много пъти и имената на Гюро Михайлов и на Марко Тотев. Но знаете ли кои са те, какъв е бил животът им и дали изобщо са съществували?. Ще ви разкажем уникалните истории на легендарните българи. Истините няма да ви оставят безразлични.
Войводата Борис решил да прекръщава македонците в католици, а пък Кръстьо висял в кладенеца, щото дядо му, владиката Харитон, решил, че така ще го откаже да става артист.
Днес още битува историческата шега, че когато поставяли “Иванко” в Народния театър, отказвали да дадат роля на начинаещия артист Кръстьо Сарафов. Тогава брат му Борис събрал македонските четници. Накичени с пушки, ками и саби, те ритнали вратата на директорския кабинет, зад бюрото уплашено гледал Владимир Василев, а Борис с решителността на Отело, преди да удуши Дездемона, му рекъл: “Ке игра ли наш Кръце ролята на царьот, или ке те вратим на макя ти една глава по-крьц.” Тъй Кръстьо Сарафов получил ролята.
Твърде добре измислено, за да е вярно.
А истината е доста по-различна. Борис Сарафов налагал брат си Кръстьо с канията на сабята по улицата, щото искал да става артист, а дядо му го бъхтал с патерицата и го пускал в кладенеца само и само да го откаже – не щял “карагьозчия” в къщата си. Тук трябва да добавим, че бащата на двамата бил известният из Македония учител Петър Сарафов, а дядо им – владиката Харитон от село Либяхово, Гоцеделчевско. За будителската си дейност Петър и Харитон са арестувани и пратени от турците на заточение в Анадола. Пуснати са едва през 1887 г. и Харитон е назначен за софийски епископ. Семейството се преселва в София и купува малка къща на ул. “Осогово” 30.
И Борис, и Кръстьо са родени преди заточението на баща им Петър – Борис на 12.05.1872 г., а Кръстьо – на 06.06.1876. Общо в семейството са девет деца. Най-легендарна слава добиват именно Борис и Кръстьо.
Животът на Борис е на границата на реалността и приказката
Съдете сами: Завършва Военното училище в София и е разпределен в Берковския гарнизон. Оттам праща рапорт след рапорт до княз Фердинанд да го върне в София. Това става едва през 1894 г., когато вече е създаден Македонският комитет, начело с Трайко Китанчев, чиято цел е присъединяване на Македония към България. И покрайнините на София се напълват с брадати, калпаклии и с буйни перчеми македонци, набучили на кръста пищови и ками, с желанието да са свободни 1 то вятъра. Борис вярва, че освобождението на Македония може да стане с чети. Денем ходи във Военното училище, а вечер обучава македонците на тактика и военно дело. Щаб му е кръчмата “Нов свят” на улица “Пиротска”. През 1895 г. той сформира своя чета, минава границата с Турция, която по това време е при днешна Дупница, и се озовава в Пирин. След няколко дни напада Мелник. Избиват десетина души от турския гарнизон, но на помощ на поробителите си идват гърците. За отмъщение четниците на Борис Сарафов подпалват гръцката махала. После се връщат в София и войводата заминава в Петербург да учи генералщабна академия. Оказва се обаче, че това може да стане само ако приеме руско поданство. Той отказва и се прибира в България. Оттам отива в Атон с мисълта да изпроси пари за освободителното дело на Македония от Хилендарския манастир. Най-неочаквано се оказва, че посещението му съвпада с това на сръбския крал Петър. Като го гледа, на Борис му минава мисълта:
“Ей че хубав откуп може да се вземе за този човек”,
но осъзнава, че сам няма никакъв шанс да успее. След време, през 1902 г., с терориста Наум Тюфекчиев си наумяват да отвлекат сина на най-богатия български политик Ив. Е. Гешов и да искат откуп 2 млн. лв. Някой обаче предупреждава момчето и два дни преди замисляното похищение то заминава в Париж.
В Атон Борис Сарафов си другарува с “театъра”. Намира една италианска трупа, представя се за изпаднал в беда руски странстващ артист и убеждава трупата да отиде в София, където щяла да пожъне успех. Идеята му е доста по-прозаична – предрешен като артист, да мине границата.
Правителството у нас обаче е сменено, Васил Радославов не подкрепя борбата за освобождение на Македония и Борис Сарафов е арестуван. След затвора заминава за Париж. Там дипломатическият ни представител Симеон Радев, автор на “Строителите на съвременна България”, го въвежда в кръга на видни френски интелектуалци. Борис търси и от тях съпричастност към каузата на Македония, изразена най-вече в парични знаци. Изтънчените французи вместо франкове му дават акъл – препращат го към богат англичанин, от когото щял да вземе пари. И Борис Сарафов се запътва през Белгия към Англия. Престоява известно време в имението на англичанина и той наистина му дава 50 000 франка за македонското дело, но с условието да се ожени за грозноватичката му дъщеря.
Сарафов обещава, взема парите и… забравя за сватбата.
Връща се в Париж и с тия пари издава вестник “Mouvement Macedonian”. Тогава му идва идеята, че македонското дело трябва да се постави под опеката на някой известен европейски княз, най-добре руски. И Борис Сарафов отново се озовава в Петербург. Там се среща с Йосиф Батенберг, чичо на първия български княз Александър Батенберг, който аристократично уклончиво му отказва. Сарафов не се отчайва и си урежда среща с граф Игнатиев. Графът обаче е български национален герой, няма какво да се церемони и направо сьсича мераците на Сарафов със съвета да мирува. Борис обаче не се вслушва в съвета му. През 1903 г. посещава Рим и се среща с Ричоти, син на обединителя на Италия Джузепе Гарибалди, и направо му предлага да обедини гарибалдийците и да тръгнат да се бият за свободата на Македония. И Ричоти отказва. Тогава Сарафов се вдига във Ватикана и пита достолепните кардинали каква би била ползата за македонското население, ако приеме католицизма. Кардиналите остават смаяни.
Борис участва и в Илинденско-Преображенското въстание, четата му е разбита и се прибира с влака в София. На гарата му е устроен грандиозен митинг. Той върви начело на многолюдно шествие до площад “Света неделя”, където го носят на ръце. Заедно с Иван Гарванов и Сл. Ковачев Борис Сарафов застава начело на задграничното представителство на ВМРО. Обикаля из Париж, Женева, Виена. Продължава да събира пари, нещо, което му се отдава лесно, и често пъти е упрекван, че част от сумите
харчи за сладък живот из локалите в чужбина и по жени.
След разгрома на Илинденско-Преображенското въстание ВМРО се разделя на “върховисти” и “сьединисти”. Към едните е крилото на Борис Сарафов, към другите – на Яне Сандански. На 28 октомври трябва да се състои среща на помирението в дома на Сарафов. Той е с Иван Гарванов, а пратеник на Сандански е Т. Паница. Сключват примирие. Към 23 ч. Паница си тръгва, видимо доволен. Напред, за да преведат госта през тъмния двор, вървят Сарафов и Гарванов. Паница вади пистолет и ги застрелва в гръб.
Кръстьо Сарафов има друга мисия в живота на България
Още като дете посещава “Зора” – единственият театър по това време (1886-1887 г.). В него поставят пиесата “Стефан Караджа”. Кръстьо навлича панталоните на баща си, подгъва ги, заприличва на съвременен рапър и тръгва с рекламна табела из махалата. За зла беда го вижда дядо му, изчаква го да се прибере, налага го здраво с патерицата и го пуска, вързан за въже, да виси в кладенеца. Тъй го заварва майка му, която започва да пищи на умряло. Кръстьо оцелял, но и през ум не му минало да изостави театъра. Семейният съвет го праща да учи в Солун само и само да е далеч от София. И това не го спряло.
През 1894 г. министърът на културата Константин Величков за пръв път обявява конкурс за театрално обучение в чужбина. Явяват се 60 души, но печелят Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева. Те заминават на обучение в Петербург. Кръстьо учи най- напред в частно театрално училище, но с помощта на граф Игнатиев е преместен в императорската драматична школа. Наред с това посещава и събранията на народняците. Дипломната му работа е “Женитба”. И тогава се повтаря историята с брат му – предлагат му работа в императорския театър в Петербург при условие, че приеме руско поданство. Кръстьо отказва, прибира се в България и започва работа в “Сълза и смях”. Първата му роля е на Хлестаков от Гоголевия “Ревизор”. После се разболява и няколко месеца се лекува при Борис във Виена.
Връща се и директорът на Народния театър Пенчо Славейков го кани да изиграе ролята на Ромео. Тази роля се оказва провал, дотолкова тежко изживян от актьора, че месеци наред не се показва из София, ходи из къщи като градоносен облак и иска да се отказва от театъра. Разубеждават го, изиграва Яким от “Силата на мрака” и… театрална София е в краката му.
В началото на миналия век се вдигат две театрални сватби на “петербургски випускници” в София. Сарафов се жени за Донка Гюзелева и имат трима синове, а Адриана Будевска – за Христо Ганчев. Двамата съпрузи, освен че са стари приятели, заминават заедно да воюват по време на Балканската война при Люлебургас и Чатлджа. Сарафов
служи в санитарен полк, а Христо Ганчев е убит.
След войната Сарафов изиграва най-големите си роли – Федя Протасов от “Живият труп” пак от Лев Николаевич, Златил от “Боряна” на Йовков, Ивайло, Егор Буличов от едноименната пиеса на Максим Горки, които му донасят всенародна слава. В кръга на интелектуалните му приятели са Елин Пелин, Кирил Христов, Теодор Траянов, Пенчо Славейков, а художникът Дечко Узунов го рисува в ролята на Фалстаф след представление.
През 1937 г. Кръстьо Сарафов, Никола Балабанов и Георги Стаматов са поканени от Македонските патриотически организации на турне в САЩ и Канада. Играят в Стилтън, Акрон, Детройт и Торонто. След представленията са носени на ръце и вървят начело на паметни шествия из американските градове. Описвайки турнето, Н. Балабанов отбелязва: “Кръстьо Сарафов прегърна сянката на своя брат. Като на патриарх му целуваха ръцете, мало и голямо, младо и старо го гледаше с широко отворени очи, потънали в сълзи, и го боготвореше.”
Като се връщат в София, разбират, че славата има и обратна страна. Сръбският министър-председател Стоядинович е написал протестно писмо до българския си колега Георги Кьосеиванов, че такива прояви за Македония, още повече с огромен международен отзвук, развалят отношенията между България и Сърбия. Сарафов, Стаматов и Балабанов са изгонени от Народния театър. За да е унижението пълно, са прибрани в полицията и в продължение на дни пишат пространни обяснения какво са правили в Щатите и Канада по дни и часове, с кого са се срещнали, какво им е казал.
Сарафов обаче няма политически пристрастия и по тази причина всяка власт го уважава. Любимец е както на Борис III, така и на Стамболийски, както на Александър Цанков, така и на комунистите. Играл е в Париж, Виена, а през 50-те години изпълнението му на Егор Буличов разтърсва театрална Москва.
Още през 1921 г., малко преди смъртта си, Вазов го нарича ’’гордостта на нашата сцена”. Почти същото, но 30 години по-късно, казва и Вълко Червенков: “Сарафов е корифеят на българското сценично изкуство.” През 1950 г. става един от първите носители на Димитровска награда, а само след година е герой и на социалистическия труд. Умира на 27 август 1954 година.
0 Коментара