Момчето от дома за работници
Роден съм в Уолуорт в Англия на 16 април 1889 година в 8 часа вечерта. Скоро ние се преместихме в Ламбет. Според думите на майка ми животът ми беше щастлив. Условията, при които ние живеехме, бяха сравнително комфортни: три стаи, обзаведени с вкус. Един от най-ранните ми спомени е как майка ми всяка вечер, преди да тръгне за театъра, с обич ни слагаше с брат ми Сидней в леглото и ни оставяше на грижите на бавачката.
След връщането си от театъра тя винаги оставяше на масата за Сидней и мен лакомства – парче неаполитанска паста или бонбони, за да не шумим сутрин, след като се събудим, тъй като тя обикновено продължаваше да спи.
Майка ми беше вариететна артистка, с хубав тен на лицето, с виолетовосини очи и дълги светлокестеняви коси. Ние със Сидней я обожавахме. И макар че не беше хубавица, в нашите представи тя беше божествена. Тя се гордееше, че може добре да ни облече: Сидней – в итънско сако и дълъг панталон, а мен – в небесносин кадифян костюм и сини ръкавици в тон.
По онова време Лондон беше солиден град. Ритъмът му бе бавен: дори конските трамваи по Уестминстър-бридж роуд се движеха някак си бавно и важно се завъртаха на обръщателния кръг край моста. Ние живеехме на Уестминстър-бридж роуд. Привлекателните магазини, ресторантите и музикхоловете създаваха лека и приветлива атмосфера. Магазинчето за плодове, обърнато към моста, беше истинска цветна галактика с пирамидите си от портокали, ябълки, круши, връзки банани и контрастираше със сивия и тържествен дворец на парламента отвъд Темза.
Такъв беше Лондон от детството, настроенията и пробуждането ми: картината на пролетния Ламбет; незначителните епизоди и произшествия; пътуванията с майка ми на втория етаж с конния омнибус, когато аз се опитвах да хвана люляковите клончета; разноцветните билети – оранжеви, небесносини, розови и зелени, които затрупваха тротоарите край спирките на омнибусите и конните трамваи; румените девойки-цветарки на ъгъла до Уестминстърския мост, които връзваха с чевръстите си пръсти весели букетчета за бутониери, обвивайки ги с варакосани ленти и папрат; влажната миризма на току-що полетите рози, от която кой знае защо ми ставаше малко тъжно; меланхоличните недели, родителите с бледи лица и децата им, тичащи с пъстри книжни хвърчила и балончета по Уестминстърския мост; тантурестите параходчета, които бавно навеждаха комини при преминаването си под моста. В такава делничност, струва ми се,
се роди моята душа.
И, разбира се, предметите в нашата гостна, които по един или друг начин влияеха върху чувствата ми: принадлежащият на майка ми портрет на Нел Гуин в цял ръст, който не ми харесваше; дългошиестите вази на скрина ме гнетяха; малката кръгла музикална кутийка с емайлиран капак и нарисувани ангелчета в облаците, които и ми харесваха, и ме плашеха.
Спомням си „епичните“ моменти: отиването заедно с мама в кралския аквариум, печелившия билет от шест пенса; припомням си как мама ме повдигаше, за да извадя от едно буре с трици пакет изненада с бонбонена свирка, която не свиреше, и мъничка рубинова брошка-играчка. Помня посещенията в Кентърберийския музикхол, където седях в червено плюшено кресло и гледах изпълнението на баща ми…
Спомням си как през една нощ, увит с вълнен шал, в каляска с впрегнати четири коня, отивах към театъра с приятелите на мама, колко уютно ми беше от тяхното веселие и смях, как тръбачът дръзко възвестяваше с рогчето си за минаването ни по Кенингтон роуд.
Съдът призовава баща ми
По-късно нещо се случи. Аз изведнъж разбрах, че нещо не е в ред между майка ми и окръжаващия я свят. Мама заедно с приятелката си цяла сутрин не беше в къщи и се върна страшно развълнувана. Страстни възклицания на майка ми, сълзи в очите й. Име, което тя повтаряше отново и отново: „Армстронг, Армстронг каза това, Армстронг е чудовище!“ Няколко години след това аз разбрах значението на този ден. Майка ми се беше върнала от съда, където по иска й беше привлечен като ответник баща ми поради отказа му да издържа децата си. Но съдът малко помогнал на мама. Армстронг бил адвокатът на баща ми.
Майка ми била най-голямата дъщеря. Баща й Чарлз Хил, обущар, дошъл от графството Корк в Ирландия. Баба ми била наполовина циганка. Това обстоятелство беше семейна тайна и грижливо се пазеше.
Осемнадесетгодишна, майка ми избягала в Африка с един мъж на средна възраст. По-късно често разказваше за тамошния си живот: за разкошния живот сред плантациите, прислужниците и конете за яздене.
През същата година се е родил и Сидней.
Майка ми не се задържала в Африка, върнала се в Англия и се омъжила за моя баща. Една година след като съм се родил, те се разделили. Майка настоявала за издръжка. Тя печелела по 25 фунта стерлинги на седмица, можела да издържа и себе си, и децата. Чак когато я постигнало нещастие, тя се обърнала за помощ. Иначе тя никога не би отишла в съда.
По онова време гърлото все повече я безпокоеше. Гласът й никога не е бил силен – и най-малкото простудяване й причиняваше ларингит, който траеше седмици. Но тя беше принудена да продължава работата си и гласът й ставаше все по-лош и по-лош.
Когато съдбата си играе с човешката участ, тя не познава нито състрадание, нито справедливост. Майка ми не можа да възвърне гласа си. Както преминава в зима, тъй и нашето съществуване ставаше от лошо по-лошо. Макар че мама беше предвидлива и беше спестила малко пари, те е стопиха също така, както изчезнаха скъпоценностите и някои други дребни ценни неща, които тя заложи, за да живеем, все още надявайки се, че гласът й ще се възвърне.
Тогава ние се преместихме от три стаи в две, сетне в една. Имуществото ни се топеше. Обстановката около нас ставаше все по-жалка.
Майка ми се се обърна към бога, според мен, с надежда той да възстанови гласа й.
Година, която ми се стори цяла вечност
Откак мама почна често да ходи на църква, тя рядко се срещаше с приятелите си от от театъра. Този свят изчезна. Само спомени останаха от него. Струваше ми се, че ние винаги сме живели при жалки условия. Времето от една година ми се стори мъчителна вечност. В безрадостен здрач влачехме нашето съществуване. Трудно беше да се намери работа, а за майка ми, не свикнала с нищо друго, освен сцената, беше по-тежко, отколкото за останалите. Тя беше дребна, крехка и чувствителна и беше принудена да води страшна и неравна борба за съществуване във викторианския век, когато богатството и бедността стигаха до крайност и жените от най-бедните класи нямаха друга възможност, освен да изкарват хляба със собствените си ръце или да стават робини в заводите, изсмукващи всичките им сили. От време на време тя успяваше да намери работа като бавачка, но това ставаше рядко и не траеше дълго. Спасяваше я изобретателността й. На времето тя си беше шила театрални костюми и си служеше с иглата с професионална ловкост. Но това, което припечелваше, едва стигаше да издържа тримата ни. Театралните ангажименти на баща ми поради пиянството му ставаха все по-редки, а заедно с това оредяваше и нашата седмична десетшилингова издръжка.
По това време майка ми разпродаде почти цялото си имущество. Дойде ред и до скрина с театралните й костюми, макар че тя много държеше за тях с надеждата, че ще си възстанови гласа и ще се върне на сцената. Понякога тя отваряше този скрин и изваждаше оттам или рокля с бродерии, или перука и тогава ние я молехме да се премени с тях. Спомням си как веднъж тя сложи на главата си съдийска шапка, наметна се с мантия и запя със слабия си вече глас една своя стара, ползувала се с популярност песничка, която сама беше съчинила.
След това тя с удивителна лекота премина към грациозен танц, забрави шиенето и ни подари други свои, популярни някога, песнички и танци – пя и танцува чак до задъхване и прималяване.
Наближаваше зима. Сидней съвсем одрипавя и майка ми му уши палто от стария си кадифян жакет. А мен облече с червения си брич, краищата на който бяха отрязани за чорапи.
През най-тежкия момент от този печален период мама започна да страда от мигрена, беше принудена да остави шиенето и по цели дни лежеше в тъмната стая с компреси от чаени листа върху очите. След училище Сидней продаваше вестници и макар приносът му в бюджета да беше капка в морето, все пак това бе подкрепа. Но всяка криза има своя кулминационна точка. В дадения случай тя се оказа щастлива.
Веднъж, когато мама беше вече по-добре, но все още не сваляше от очите си чаения компрес, Сидней се втурна в затъмнената стая, хвърли на леглото вестниците си и извика: „Намерих кесия!“ Той я даде на майка ми. Когато тя я отвори, видя шепа сребърни и медни монети. Веднага я затвори и развълнувана отпусна глава на възглавниците.
След като се успокои малко, тя изтърси монетите върху леглото. Но кесията беше все още тежка, за да бъде празна. Тя имаше още едно отделение. Майка ми го отвори и видя седем златни соверена. В радостта си ние стигнахме почти до истерия. В кесията, слава богу, нямаше адрес, така че угризенията на съвестта не особено тревожеха майка ми.
Щом майка ми оздравя, ние заминахме в Саутенд-он-си на почивка.
Когато за пръв път видях морето, то ме хипнотизира. Приличаше ми на огромно, люлеещо се чудовище. Какъв прекрасен ден беше това! Сребристожълтият плаж с неговите розови и небесносини кофички и дървени лопатчици, с цветните навеси и чадъри, с платноходките, весело плъзгащи се върху леките, смеещи се вълни, с лодките на брега. Аз и сега с възхищение си спомням тази картина.
Но както пясъкът в пясъчния часовник изтича, така и парите ни изтекоха и тежката участ започна отново да ни преследва. Майка ми се мъчеше да намери друга работа, но безуспешно. Ние пропуснахме редовните вноски, поради което взеха шевната машина на мама. Седмичната издръжка на баща ми от десет шилинга окончателно спря.
Друг изход майка ми нямаше. Затова тя реши и тримата да отидем в Ламбетския дом за работници.
0 Коментара