Чие е това „Тяло под роклята“?

„Тялото под роклята” от Галин Никифоров (изд. „Сиела”) излезе съвсем наскоро и се превърна в една от най-ексцентричните книги на българския пазар. Ексцентрична по онзи начин, по който само безумната, преодоляваща всякакви препятствия и готова на всичко обич, може да бъде.

Невероятно е какво може да поникне във въображението на толкова мил и приветлив човек като Никифоров. Който познава неговото творчество („Лисицата”, „Лятото на неудачниците”) обаче е наясно – от Галин може да се очаква неочакваното.

„Тялото под роклята” е доказателство, че играта на думи може да преначертае човека по хиляди различни начини,  живот на собственото си начало може да даде само търсещият, непримиримият. А стремежът към по-добро е единственият двигател, от който човечеството би имало нужда.

В ерата на скандалите и грешните тълкувания говорим безцеремонно, интертекстуално, почти сензационално с автор, който не се страхува да натисне червения бутон под носа на обществото.

След „Лисицата“ и „Лятото на неудачниците“ се завръщате с един крайно различен роман. Как се стигна до „Тяло под роклята“?

Никога не е само една причина, доста по-сложен процес е да избереш за какво да пишеш… Исках да напиша роман за света на модата от първо лице, единствено число, роман за „райските птици“, за сексуалната свобода, за принципите на естетиката, за екзотиката. Но малко след началото почти всичките ми намерения се изпариха и главният герой се отърси от ролята, която му бях дал, стана съвсем друг. После просто го следвах, като съчетах историята му с някои мои ценностни теми, които винаги са ме вълнували.

Във времена, в които Истанбулската конвенция не е приета дори от Конституционния съд, думата „джендър“ разделя обществото на два полюсни лагера, а най-дискутираната тема сред интелигенцията е участието на театрална актриса в клип на поп-фолк изпълнител, излиза ваш роман, в който мъж сменя доброволно пола си поради силното чувство на вина, което изпитва. Защо избрахте тази тема?

В моите романи човешките тела нямат значение, аз винаги пиша за проблемите на човешката душа, за това накъде вървим и какво правим с живота си, за изборите, които ни се изпречват на пътя. В романа ми смяната на пола е метафора на духовната промяна при Борис и въпреки че е най-екзотичният щрих към образа му, той не е основният. А по отношение на проблемите с подписването на Истанбулската конвенция, мога само да кажа, че нещата не бяха ясно формулирани и това доведе до разногласия.

Книгата ви започва с цитат от Майкъл Кънингам: „Ние, ние мъжете, сме изплашените, онези, които оплитат конците, притеснените. Ако се правим на недоверчиви или на мъжаги, то е, защото подозираме, че сме  сбъркали по един дълбок и неизмерим начин, по който жените не бъркат. Начинът, по който играем ролите си, ни проваля, а нашите пороци и привички са смешни. Когато се изправим, за да се представим пред райските порти, грамадната чернокожа жена, която ги пази, ще се разсмее гръмогласно на вида ни не само понеже не сме безгрешни, но и защото нищичко не разбираме от наистина важните въпроси…“. Това ли е посланието на книгата – че мъжете са по-обърканите, по-търсещите?

Не сме по-объркани, но често не си правим труда да се задълбочим в последствията на повечето от решенията си. Не сме и по-търсещи, защото много от нас си мислят, че знаят и могат достатъчно много… Едно от посланията в книгата е, че ние, мъжете, можем да научим някои неща от жените. Да бъдем по-търпеливи, по-толерантни, по-открити за чувствата си, да бъдем по-смирени. Но не го правим, защото се страхуваме, че ще ни помислят за по-женствени. А истината е, че ще станем по-цялостни, ще израснем, ще живеем по-пълноценно.

Смяната на пола не е съвсем непознат сюжет в литературата – като се започне с „Метаморфози“ на Овидий, мине се през „Орландо“ на Вирджиния Улф и се стигне до „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис. Все пак тези промени са били някак природно заложени или пък само що се отнася до социалното положение, като в излезлия съвсем наскоро „Остайница“ от Рене Карабаш. В „Тяло под роклята“ обаче промяната е осъзната, целенасочена и включваща хирургическа интервенция. Умишлена ли е безвъзвратната промяна?

В книгите си, когато мога да отида до крайност, аз винаги отивам – това прави историята по-драматична и по-ефектна, много добре стои в литературен план. В живота нещата не са така и това е основната причина литературата да съществува като изкуство. И аз да обичам това изкуство… Дали е умишлена безвъзвратната промяна?… Умишлена е, но интересното е, че не е безвъзвратна. Един английски адвокат вече три пъти сменя пола си, като единия път промяната е поради това, че децата му са се отчуждили от него и той иска да се сближи с тях като баща, защото като майка не може…

За кого е „Тяло под роклята“?

Пиша първо за хората, които обичам и през чиито очи се гледам. После са няколко души от литературните среди, които уважавам и ценя мнението им. И, естествено, за всички мои читатели, които се надявам, че ще харесат романа. Мисля, че в „Тяло под роклята“ има по нещичко за всеки, но от друга страна, знам, че не е лесна книга, а за някои хора може да се стори дори скандална. Все пак съм готов да приема всякакви мнения, спокоен съм.

Макар и фикция, е видно, че всяка една от книгите ви се опира на сериозни изследвания в различни области – химия, психология, психиатрия, физика, медицина. Колко време отделяте за проучванията си, свързани с романите, които пишете?

Мога доста точно да отговоря: около две седмици. Но докато пиша, често правя справки или се допитвам до определени хора за някои по-специфични неща. Хубавото при проучванията е, че понякога попадам на истински находки. Помня, че докато писах „Фотографът“, един ден се разрових в произхода на думата „герой“. Оказа се, че на старогръцки тя значи „умрял“! А при писането на „Къщата на Клоуните“ се научих да правя различни бои от почти подръчни средства, научих много неща за децата със синдром на Даун, научих и една магия за махане на брадавици – беше като да намеря гърне с жълтици… Иначе винаги съм смятал, че научните знания са важни за убедителността на дадена книга, а психологията, медицината и познанията за другите изкуства са фундаментални за всеки един роман. Отдавна никой писател не може да разчита само на собствената си мъдрост, чувства и опит, за да разкаже една добра история. В Европа и по света преди много време са  разбрали това.

Често художници, музиканти и писатели предпочитат да се развиват в една и съща област. При вас обаче книгите ви са тотално различни една от друга, може би единственото, което е общо между тях, е чувството за справедливост. Отправяте си нови предизвикателства или се уморявате да дълбаете в една и съща ниша?

Това ми е болна тема… Аз обожавам киното и в него за добър актьор минава всеки, който може да играе различни роли. В литературата обаче е обратното: ако напишеш добър роман, всеки очаква да продължиш да „произвеждаш“ същите неща. Никой не очаква от Стивън Кинг да пише любовни романи, нито от Ан Тайлър – научна фантастика, или от Джон Ървинг някоя дистопия. Но аз искам да се развивам като писател, а единственият начин, който знам, е да се опитвам да пиша на различни теми в различни стилове, които да подсилват емоционалното звучене на историята. Лошото при подобен подход е, че когато читателите харесат нещо, очакват да продължиш по същия път. И когато не го правиш, се разочароват. А аз не го правя, защото мисля, че това ме ощетява и ограничава въображението и интелекта ми.

Какво идва след това мистериозно „Тяло под роклята“? Има ли тема, която вече ви е вдъхновила за следващ роман?

Доста предпазлив съм, когато ме питат за бъдещите ми планове. Предпочитам да казвам, че излезлият роман може да бъде и последен, за да не се натоварвам с излишна отговорност. Иначе вече два месеца работя по новия си роман, но не знам какво ще стане. Поводът да го пиша е, че има една парадоксална и ужасяваща социална ситуация, в която хората винаги реагират по един и същи начин, а за себе си съм сигурен, че няма да реагирам така, без да се смятам за по-добър или по-мъдър от когото и да било. Освен това конструкцията на историята ще е малко по-ефектна от предишните и това ми дава особена тръпка. Но все още не съм наясно с много неща. Знам само, че ако се получи нещо, то ще види бял свят след три-четири години. Или вече никога няма да чуете за мен.