Веселина Седларска – такава е тя. Тя спира времето и връща цветовете. Дарява думите и после плаща дълговете от казаното тройно.
Придава друг вкус на статиите и превръща всеки разговор в празник. Тя е Веселина Седларска. И ни трябваше едно интервю време, за да разберем това. Острите коментари на българската журналистка в „Клуб „Z” и „България за начинаещи” могат да се равняват единствено на впускането ѝ във фикцията („Кладенецът”). Но и тя носи душа. А понякога душата страда. И дружи единствено с депресията. За „Депресията ме обича” разговаряме с нея. И ни е хубаво.
Привет, Веси! Как се чувстваш днес?
Както обикновено – шарено. Мога да обясня, че съм добре, а също така и че съм зле. Като всички. Забелязвам, че напоследък се влияя не толкова от нещата, които засягат мен, а от средата, която засяга всички. Депресията ми в момента е повече социална, отколкото лична. Снощи гледах интервю с председателя на Народното събрание Цвета Караянчева и то ме изпълни с отчаяние, което днес бавно се утаява върху останалите наноси.
„Депресията ме обича” е новото ти откровение, което пое пътя си към читателите. Надявам се, разбираш, че се налага да задам въпрос, който си и ще чуваш често. Защо тази книга?
Защото не съм писателка. Писателите създават светове, раждат герои, кроят сюжети. Това не го мога. Журналисти- ческата професия ме е привързала с букаи към реалността, мога да виждам детайли, да ги свързвам и осмислям. Мисля, че хората имат нужда и от такива книги, затова го правя.
Това някаква форма на автотерапия тип „Дневник на крадеца” от Жан Жьоне ли е?
Не съм чела „Дневник на крадеца“, слагам си я в списъка за четене. Да, това е и форма на автотерапия. Писането те дисциплинира да подредиш нещата, да проветриш душата си, да разбереш кое е в повече и кое не достига. Воденето на дневник върши същата работа. Освен това писането е страхотен начин да се бориш със страховете си. Нали знаете – ако те е страх от куче, пипни куче. Т.е. обективирай страха си, за да видиш, че не е толкова страшен. Когато при писането страховете ни се сложат в думи черно на бяло, това също е обективиране.
Ако изходим от Бъркли – esse est percipi („да съществуваш, значи да бъдеш възприеман”), не придаваш ли сама плътност на депресията?
Моето поколение мина по всичките завои на фразите, които могат да се комбинират от тези думи. Още с раждането ни в софтуера се записваше, че ще бъдем обичани от своите, ако бъдем одобрявани от чуждите. В училище всичко беше конструирано около идеята, че трябва да бъдем обществено възприемчиви и социално възприемани. Във всеки от нас живееше поне още един – този, който имаше причини да се притеснява как би бил приеман. Това е навсякъде и във всички времена, Юнг го формулира като Сянката, която трябва да интегрираме в себе си, за да станем цялостни. И накрая, с много рани и след дълги години стигаме до извода, че да съществуваш, означава да се възприемаш. То е като отдъхване, като пристигане.
Веселина Седларска и Депресията едно и също лице ли са? Кой е Doppelgaenger-ът в тази история?
Не, нямам двойник. Депресията е фон. Понякога едва забележим, понякога чернилка, просто фон, който съпровожда депресирания. И е малко като алкохола – изважда от теб и увеличава онези черти, които вече имаш, не ти прибавя нови.
Имаше ли момент, в който искаш да избягаш от ръкописа? Да се освободиш от думите и просто да се отречеш от казаното?
Да. Докато писах, нямах никакво колебание. Писах искрено, представях си, че седя на една маса срещу някой, на когото темата му е интересна, и му говоря. Опитвах се да си представя какво ме пита, как очаква да му отговаря. Нямах никакви други амбиции освен две – книгата да е искрена и да е написана на добър български език. Чисто физическо страдание за мен е да чета грапава книга, да се препъвам в лоши изречения или превод. Когато предадох ръкописа в издателството, ме обзе огромно съмнение – коя съм аз, че да занимавам хората с моята депресия, не е ли това най-голямата суета – суетата да не се смяташ за суетна. Но докато се чудех какво да направя, книгата пое по своя път.
Как се разбирате след книгата с Депресията?
Нали знаете: „Преди да разбереш – цепиш дърва, носиш вода. След като разбереш – цепиш дърва, носиш вода.“ Така сме с депресията, същите взаимоотношения, само с по-голямо проумяване.
Пишеш, че „Да си жертва е доста привлекателна роля. Тя носи много печалби. Най-малката – получаваш съжалението на околните. А ние обичаме да ни съжаляват. Цялото ни национално хленчене и мрънкане е заради едното съжаление. Съжаленият се чувства разбран, приласкан, приютен, това са все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите обикновено не са виновни.” Жертва ли е човекът в депресия?
Човек е жертва само ако реши, че е жертва. Има един прекрасен разказ на Бунин за рязането на рогата на елените, което той наблюдава. Младите елени се дърпат, издават страшни звуци, мъчат се да се отскубнат. Когато идва ред на стария елен, той стои неподвижен, беззвучен. И Бунин разбира, че нищо и никой не може да ти отнеме достойнството, освен самият ти. Така е и с чувството, че си жертва.
А грешно ли е да си в депресия?
Не повече отколкото ако си болен от диабет, пневмония или каквото и да било друго. Едно от най-тежките неща при депресията е, че човек се чувства виновен. Пред близките си, пред себе си. Вината някак върви като прикрепена с кламер към депресията. Няма вероятно да ми повярвате, ако ви кажа, че когато сте в депресия, не сте виновни. Защото ще трябва да простите на себе си. А да простиш на себе си, е най-трудното. Точно затова трябва да се опитва отново и отново, прошката към себе си лекува.
А защо според теб в България отношението към хората в депресия е меко казано омаловажаващо техните страдания? Навсякъде по света е нормално да се посещава психотерапевт, да се говори открито за проблемите и търсенията ни. У нас дори служители, изложени на силен стрес, като полицаите например, се отнасят откровено пренебрежително към такива разговори.
Човешката душа не е обект от национално значение по нашите ширини. Депресията се възприема, когато е в по-лека форма, включително и като глезотия, като каприз на хора, чиито ръце не са заети с работа. Другата ни географска особеност е, че ролята на психотерапевтите тук се изпълнява от приятелския кръг. Да платиш на непознат човек, за да прави дисекция на най-съкровените гънки на душата ти не ни е в традицията. Отделно, че дори когато човек е решен да го направи, не е лесно да намери подходящ психотерапевт, освен в столицата. А и като всеки душевен проблем депресията е стигма, клеймо, петно. У нас е много лесно да кажеш с усмивка „в депресия съм“, когато искаш да вметнеш, че не си в настроение, но е много трудно да признаеш, че си в депресия, когато наистина страдаш от депресия. Това ще се променя, защото депресията се превръща в едно от най-разпространените заболявания в модерния ни свят. Две неща продължават да крещят, че имат нужда от лечение: човешката душа и планетата. Все в някакъв момент ще ни се наложи да ги чуем.
В чужбина пък масово разпространени са антидепресантите. Ти самата прибягвала ли си до тях и къде е истината – терапия без лекарства, лекарства 24/7 или и двете?
Хубаво е да не се стига до антидепресантите. Или поне да не се стига лесно и бързо. Но понякога не става без тях, психиатърът преценява. Вземала съм ги, патерица са. Понякога я хвърляш, понякога разбираш, че не става без подкрепата й. Вярвам силно в психотерапията. Не в онази магическа нейна сила, която си въобразявахме, че има, когато още не познавахме добре темата. Тогава си представяхме, че психотерапевтът ще изтълкува сънищата, ще открие проблема някъде в детството и той като светкавица ще озари със светлина по-нататък живота на пациента. Такива чудотворства в психотерапията няма. Има дълго, болезнено ровене и осветяване на всички ъгли на душата и след това упорита, бавна работа за превръщането на човека в цялостна сплав.
В книгата се прокрадват и доста мигове от черната ни хроника. Депресирана ли е България?
Колкото по-малко депресираща е географията ни, толкова повече депресираща е историята ни. Ние сме депресирани по безброй причини, включително и против уроки. Хора, които са решили, че има нещо като орисия и това е равно по сила и неизбежност на природно бедствие. Колкото повече поотделно и заедно не разбираме, че трябва да вземем съдбата си в ръце, че ние сме отговорни за това как живеем, толкова по-депресирано общество ще се чувстваме.
Хората те възприемат предимно като журналист, като коментатор. Как се възприемаш ти? Като писател, като разказвач, крояч на думи или дълбаещ в калта журналист?
Аз съм журналистка с вътрешна потребност да събира истории, да ги осмисля и да ги разказва. Винаги съм работила на терен, сред хората. Пресконференциите и институциите не са моето място. Градовете, селата, гетата – да. А няма как при това положение да не ми лепнат истории. Отиваш някъде по проблем, а се връщаш с една торба смешни и тъжни истории, които просто плачат да бъдат разказвани.
Извади ли те от „Кладенецът” на депресията писането, или те хвърля в още по-дълбоки води?
Писането е моето въже. В книгата цитирам думи на Атанас Славов, който казва, че депресията е блато, от което можеш да се измъкнеш само ако знаеш кое е твоето въже, държиш го здраво, то ще те измъкне. Важно е да си знаем въжетата и да ги държим здраво. В „Кладенецът“ е описана моята лична психотерапия. Мислех, че кладенците на душата са плашещо нещо, нали са вход към отвъдното, в психотерапията – към несъзнаваното. Опасявах се, че ще се удавя във водите му. Но те се оказаха дружелюбни, интересно ми беше да се потопя в тях и да разглеждам онези свои части, които натикваме в килера на душата по някакви свои причини. Когато разбереш причините, вратата се отваря и оттам се изсипват хора и случки, които си възприемал по един начин, а сега ги виждаш по съвсем различен.
Скалфари споделя, че именно привикването към изкуствената онлайн памет е притъпило собствената памет на днешното поколение. Ти си доста активна онлайн. Как влияят социалните мрежи и онлайн битието на състоянието на духа? Катедрала, храм ли е Facebook или точно обратното?
Ще се хвана за думата катедрала. Трима души носели тухли. Единият казал: „Трепя се като животно с тия тухли”. Вторият казал: „Нося тухли, защото се строи нещо”. Третият казал: „Строя катедрала”. Така е и със социалната мрежа – всеки прави онова, което е решил, разнасяйки из нея думи.
0 Коментара