„При д-р Бо нищо не е половинчато – нито силната наука, която прави, нито яркото му въздействие върху ненаучна публика, което се оцени и от международното жури на FameLab”, написа в социалните медии Любов Костова, директор на Британския съвет в София.
Д-р Божидар Стефанов е първият български национален победител в конкурса „Лаборатория за слава“, който успя да достигне и до международния финал на FameLab, преборвайки в два полуфинала конкуренцията от другите държави. На 16 ноември той оглави списъка на победителите в този най-голям международен конкурс за комуникация на науката.
Останалите финалисти тази година са от Полша, Нидерландия, Швейцария, Южна Африка, Австралия, Египет, Испания, Мексико и Тайланд. Представителите на десетте държави (от общо участвалите в световната „Лаборатория за слава“ учени от 23 страни) ще се срещнат отново на заключителната церемония на конкурса на 25 ноември от 18 часа българско време.
Конкурсът FameLab стартира през 2005 г., като събитие на фестивала на науката в Челтнъм – Великобритания. Форматът не се е променил оттогава като концепция и правила – учени и студенти от природо-математическите науки имат три минути да представят на разбираем език своята научна тема и да грабнат най-вече публиката (а покрай нея и журито). Не могат да се ползват слайдове и електронни презентации, а реквизитът е позволен, стига да може да бъде изнесен ръчно на сцената от презентатора.
Журито оценява три неща – яснота, научно съдържание и харизматичност. През 2007 г. конкурсът става международен, благодарение на Британския съвет – първо в девет държави, включително и България, но с времето бройката им нараства до над четиридесет. Международен финал за всички национални победители се организира от 2011 г. Тази година ще е последната, в която конкурсът се съорганизира с международната подкрепа на Британски съвет.
Д-р Божидар Стефанов е главен асистент в катедра „Химия“ на Техническия университет – София. За себе си казва, че по случайност преди 18 години попада в Софийския университет и завършва Компютърна химия. След това изкарва докторантура в Университета в Упсала (Швеция) и едногодишна специализация в Оксфорд. „Видях приятелите си и си казах, че оставам в България и не искам повече да се местя”, разказва д-р Бо, както го наричат колегите, студентите и приятелите му.
Как колегите и студентите ви се отнасят към умението ви да обяснявате сложната материя атрактивно, достъпно, интригуващо?
От колегите си получавам много подкрепа, а също и интерес към тези ми „странични“ занимания с научната комуникация. Да, ползвам ги и като инструмент в преподаването в университета, което се надявам да се харесва и на студентите. Алтернативата е просто да се прехвърли една „суха“ информация. И това не е лошо – начинът, по който са написани учебните планове за средното образование у нас включва едни таблици с неща, които трябва да се научат и обяснение какво трябва да може даден ученик, след като ги научи.
Имам познати, които във възхита говорят за „уникални“ образователни системи като сингапурската, но аз мисля, че вече си я имаме. На практика – в сингапурската система учителят е вездесъщ и се слуша, без да се задават въпроси, учебният план се възприема, без да се осмисля, и единствената причина да са на първи позиции в системи за оценяване (като PISA) се базира на това, че там тестовете са ежедневни и се „отглеждат“ едни много добри и послушни „вземачи на тестове“. А това си го имаме и ние – но няма да ги догоним, защото културно не сме сингапурци.
А и не би следвало да сме – именно това ни прави толкова конкурентноспособни в западната наука. Там наистина се търси креативност и макар да се възхищавам на хора, които при всеки фактически въпрос веднага са способни да намерят отговора в главата си, то – точно такива хора не съм виждал по време на пребиваването си като докторант в Упсала в Швеция и в Оксфорд във Великобритания – там наистина се търсеше предимно креативност и мислене „отвъд рамките“ на това, което знаеш.
През 60-те години на миналия век в „Планетата на маймуните” френският писател Пиер Бул прави връзка между икономическия цикъл на обществото и интереса на съвременниците към различните науки. Според него в периодите на криза хората обръщат поглед към хуманитарните и социални науки. При икономически подем интересът е насочен към инженерните и природо-математически науки. Какви са вашите наблюдения в тази посока?
Определено съм съгласен с това твърдение. Още повече, че цялата ми кариера и конкретната научна сфера, в която съм индиректно, бе предопределена от събитията в световната икономика, към които нямам отношение, също както в онзи прочут „ефект на Пеперудата“. Сега ще разясня – занимавам се предимно с материали за преобразуване на енергия и опазване на околната среда. Преди 15 години започнах да работя в тази посока, като студент, след като станах кръжочник в една изследователска лаборатория на Химическия факултет към СУ (при доц. Цецо Душкин, който за съжаление ни напусна преди 10 години). По това време всякакви разработки в тази посока бяха силно финансирани, тъй като през 2007 г. цената на петрола беше рекордно висока. Всъщност, като се замисля – дори самият фотокатализ, с който основно се занимавам, е бил открит и разработен в Япония през 70-те години на миналия век (като начин за производство на водород със слънчева светлина) – отново период, известен с високи цени на енергийните източници.
Финансирането на проекти с насоченост към материали за преобразуване на енергия продължи да е актуално до 2011 г., когато записах и докторантура, понеже тогава пък усилено се заговори за промените в климата и преминаване към въглеродно-неутрални горива. Благодарение на това, попадайки в Швеция, групата там имаше изключително богато финансиране от проект на Европейския научен съвет. Когато завърших докторантурата си обаче, внезапно финансирането за такива научно-изследователски проекти стана трудно. Някъде по това време се случи срив на пазарите на фотоволтаици, поради свръхпроизводство в Китай и на практика цената им стана толкова ниска, че нямаше смисъл да се финансира разработката на каквито и да технологии за тяхното подобряване, а това засегна и всички взаимосвързани сфери като тази, която работеше групата ни в Швеция и се наложи много от моите колеги (пък и аз) да потърсят работа в други сфери и на други места.
Сега тези теми отново стават актуални и започват отново да се финансират научни проекти, свързани с начини за съхранение на възобновяема енергия. Определено – науката и особено фундаменталните изследвания се финансират предимно с публични средства и поради това финансиращите организации се съобразяват от мнението на обществото за това кои са актуалните проблеми, за които трябва да се търси решение.
Пандемията фокусира погледите в медицината и фармацията. И в химията, защото е тясно свързана с фармацията. Как избрахте да се занимавате с химия?
След като завърших химия, докторантурата ми се оказа по физика на твърдото тяло. Проектът, в който попаднах като докторант в Швеция, бе до голяма степен ориентиран към химията, но от възможните дейности някак решиха аз (химикът) да поема по-скоро физическата част, докато химическата я пое друг докторант – французойка, завършила физика в Университета Париж-VI: Пиер и Мария Кюри. Учехме се взаимно през цялото време и до ден днешен сме много добри приятели.
Имам безкрайно уважение към химията, дори и да се чувствам като „пришелец“ в нея, защото за разлика от физиката, която има своето уважително начало от философските движения на древността, химията през повечето време се е развивала по-скоро поради „занаятчийски“ подбуди. Например – необходимостта от начини за добив на метали и тяхната обработка е направила металургията изключително важна и немалко известни химици (особено тези от Швеция) са направили големите си открития, докато са били ангажирани професионално в тази сфера. Като добавим към това контрастиращия период на алхимията, с целия ѝ окултизъм, си е цяло чудо как химията в рамките на две столетия се превръща в наука, която днес смятаме за една от основните природни специалности. Можем да кажем (с известен процент грешка), че Хениг Бранд, с изолирането на елемента фосфор през 17 век открива и големия лов на елементи, който ще доведе директно или индиректно към бурното развитие на химията.
А много от тези открития ще доведат и до неочаквани промени за обществото – даже и в изкуството. В началото на 19-ти век Фридрих Стромайер открива елемента кадмий, а наситеният и устойчив жълт цвят на съединенията му ще го направи любим пигмент на европейските художници и това ще даде началото на експресионизма няколко десетилетия по-късно.
Днес повече от всякога се вижда, че всичко е взаимосвързано. Неслучайно успешните научни изследвания винаги са интердисциплинарни. На мен често ми се случва да видя нещо около себе си и да разпозная в него процес, който съм учил (това много ми помага в готвенето, между другото).
Къде се виждате след 10 години?
Чудя се, сигурно единствената възможност да преценя е, ако някак пропътувам към бъдещето, срещна тогавашния си аз и се попитам как са се развили нещата. Но пък, от друга страна знам, че по правилата на физиката това ще промени бъдещето ми. Не обичам да планирам толкова занапред, също както се сдържам на изкушението отгърна откъм последните страници на новозакупена книга. С търпение ще ги „пропътувам“ тези 10 години по нормалната стрела на времето, защото мисля, че поне в този случай удоволствието от пътуването е по-важно от крайната дестинация.
0 Коментара