Казвам се Десислава. Майка и татко се казват Спаска и Костадин. Поне така си мислех 41 години, на колкото съм в момента.
Миналото лято, когато със съпруга ми и двете ни деца бяхме в България за ваканцията (от 2001 година живея в Холандия), татко започна да се ядосва за някакви негови имоти и изведнъж, както си пиехме кафето и той размахваше ръце афектиран, ми заяви, че съм осиновена.
В първия момент реших, че нещо не съм разбрала, че 86-годишният ми баща, който досега винаги е бил в прекрасно умствено здраве, започва леко да полудява. Само че, както допреди секунди се караше, така изведнъж започна така силно да плаче, че чак се задави. Леля Радка, която съм наела да го гледа и беше с нас в стаята, започна също да плаче, а на мен ми стана ясно, че татко не е полудял. И че явно това, което ми каза, е истина.
Кафето, което си бях направила, се изсипа върху дрехите ми. Стана ми едновременно и тъжно, и се ядосах. Попитах Радка дали също е знаела. „Ами разбира се, Деси, знаех. Всички знаят, всички роднини, съседи.“„Ама от какво се разбира, кои са тези всички?“ започнах да питам истерично, докато и аз, както татко, плачех и крещях едновременно.
Бяхме на вилата в Бели Искър и драмата се развиваше в 8 часа сутринта в понеделник. Децата ми и съпругът ми още спяха, но се събудиха от виковете и се уплашиха. Когато им съобщих „новината“, съпругът ми каза, че много ми съчувства и го боли от това, което преживявам, но не се учудвал, че съм осиновена. Веднага добави, че не е знаел като всички останали, но винаги си е мислил нещо такова.
Как се мисли нещо такова? Как всички знаят? В рамките на 15 минути изпадах от шок в шок – първо, че съм осиновена, второ, че всички роднини и съседи са знаели и че никой никога нищо не ми е казал или дори намекнал, трето, че собственият ми съпруг и двете ми най-добри приятелки, на които също веднага съобщих, се
шокираха, но не се учудиха, че съм осиновена.
Деси с родителите си.
Да разбереш на 41 години, че си осиновен! Колкото и да не ми се вярваше, си беше чистата истина. След първите моменти на състояние, в което не знаеш на кой свят си и дали не сънуваш, естествено имах хиляди въпроси, на които веднага исках отговори. Татко знаеше и си спомняше прекалено малко – родена съм на 13 март 1972 година в болница „Шейново“ с рождено име Елена, взели са ме на 7 дена, майката била млада студентка на 19 или 20 години, бременна от свой професор или преподовател. Акушерката, която им помогнала да ме вземат, се казвала Наталия и живеела близо до квартал „Гео Милев” в София, където ние живеехме с майка и татко. Това беше цялата информация.
Същия ден разпитах съседи и роднини в Бели Искър. Наистина се оказа, че през цялото време всички са знаели. И е логично – майка и татко са родени в Бели Искър, но от 1956 година живеят и работят в София. След 20 години опити за деца и при положение че всяка събота и неделя са били в Бели Искър, няма как изведнъж да се появят със собствено дете. Съседите в блока в София, колеги на майка и татко, познати, са знаели по същата причина. Наистина напълно логично.
За приятелите и съпруга ми също се оказа, че било логично, че съм осиновена: „Не приличаш нито на майка ти и баща ти, нито на някой от роднините ти. Нито физически,
нито като интереси и манталитет. Не си ли забелязала?“.
За мен обаче не е било логично, нито съм забелязала – как така майка и татко не са ми майка и татко? Как така роднините не са ми роднини? Как така ме е родил някой друг? Човек не си задава такива въпроси, поне аз не.
Но сега, когато вече знам, започвам бавно и мъчително да си обяснявам спомени и случки от миналото. И дори цялото си минало.
Като малка ми беше много странно защо всичките ми съученици имаха много по-млади майки и бащи, а пък моите можеха да са ми баба и дядо. Като пораснах, си спомням, че няколко пъти съм питала родителите ми защо съм родена толкова късно и защо нямам братя и сестри. Отговорът беше, че майка не е можела да забременее дълго време и най-накрая, след 20-годишни опити, съм се появила на бял свят. Така си и обяснявах защо майка и татко толкова ме обичат, че направо ме задушават – ако са ме родили след толкова трудности и с такова желание.
Деси на 5 години.
А тяхната обич наистина ме задушаваше и много често не я разбирах. Не разбирах защо трябва да ходя на курсове по английски още на 7-годишна възраст, докато съседчета си играеха следобедите на улицата. Защо не можех да си каня приятелки на гости, а постоянно трябваше или да уча, или да чистя. И всяка събота и неделя без изключение да ходя на село Бели Искър и да помагам при строежа на вилата, вместо да си играя. А на мен ужасно ми си играеше, все пак бях на 9 години! Така беше през всичките години в основното училище.
Когато започнах да уча в Първа английска гимназия в София и бях вече в пубертета, възрастовата разлика между мен и родителите ми ми се струваше още по-огромна. Никога не съм се срамувала от родителите си и даже съм се гордеела и продължавам да се гордея, че са скромни, обикновени, изключително работливи и честни хора.
Само че като тийнейджър това, че бяха толкова обикновени,
ми беше неразбираемо и трудно за възприемане. Повечето ми съученици имаха „готини“ родители – разрешаваха им да си празнуват рождените дни вкъщи (и даже ги нямаше цяла вечер, за да не „пречат“ на купона), срещаха се с приятели, канеха гости, разбираха ги, когато си имаха гаджета. За мен всичко това беше непосилно – родителите ми винаги бяха строги, често ми се караха и нямах право да се „разхайтвам“, както веднъж се изрази майка. За да се срещам с приятелки, да ходя на кино или на купони със съучениците си, трябваше да си измислям най-различни истории – с други думи – да лъжа.
В последните години от гимназията, когато бях на 17, се бях записала да уча допълнително френски, испански и италиански, за да имам извинение вечерите да не съм вкъщи, когато майка се опитваше да ме учи да плета или да шия гоблени. Понеже майка и татко вече бяха пенсионери, разнасях вестници и давах уроци по английски, за да имам пари за курсовете и за да си купувам дрехи и книги. Събота и неделя на Бели Искър, когато вилата вече беше завършена, трябваше да садя картофи, а на мен ми се четяха книги. И си измислях всякакви причини, за да чета, а майка все ми казваше, че съм мързелива и че от мен няма да стане човек.
Да си имам приятел пък и дума не можеше да става! Когато бях на 16, ми се обади един съученик по телефона, майка буквално щеше да получи удар. Според родителите ми трябваше първо да завърша гимназията, после университета, а чак тогава да се занимавам „с такива работи“, както се изразяваше татко.
Когато спечелих стипендия да уча Арабска филология в Сирия и заминах за Дамаск, родителите ми, естествено, се възпротивиха. Вместо да се гордеят с мен, както се надявах, майка се притесняваше какво щели да кажат роднините и съседите. От мене нямало да стане човек – само момиче в арабския свят,
ще вземе да се ожени за някой арабин, пълен ужас и срам!
След една година в Дамаск се върнах в България не за друго, но защото нямах пари да се издържам сама – стипендията покриваше обучението и квартирата, но за храна и други разходи трябваха средства, които нито аз имах, нито родителите ми. Започнах да уча журналистика, но въпреки че бях в България при тях, майка и татко все си бяха недоволни и все не се разбирахме. Имахме безкрайно различни интереси и поглед към света, но никога и за миг не съм си помислила, че не са ми истински родители. Роднините ми също винаги са ме възприемали като своя и никога не са ми давали повод да се съмнявам, че не съм част от тях. Което им прави огромна чест. Имаше няколко случая, когато мои лели много искаха да ме женят за синовете си.
Когато недоумявах как така ще се женя за втори братовчеди,
те ми казваха, че нямало голям проблем, защото еди-коя си Станка от селото, и Радка и Пешо, също се били оженили за братовчеди, и си имали хубави деца. Това са били единствените намеци през всичките тези години.
Сега, когато вече знам, ми се струва още по-невероятно как се е пазела такава тайна толкова години от толкова много хора. Невероятно ми се струва и как толкова години не съм се усъмнила защо не само майка и татко, но и никой от роднините не ме е разбирал и подкрепял. За тях бях черната овца – учи в Дамаск, работи в Лондон, после отиде в Холандия и се ожени за холандец, ходи насам-натам, вместо да се ожени за наше момче и да си живее при родителите.
Всяко решение трябваше да взимам сама, всеки избор правих сама, само с подкрепата на приятелите ми и по-късно на съпруга ми. Доста трудно и тежко ми беше на моменти, а сега, когато знам, че биологичните ми родители са други, се питам дали някои от нещата щяха да изглеждат по друг начин.
Съпругът, синът и дъщерята на Деси.
Майка почина преди 2 години след тежко боледуване. Аз се връщах на всеки 6 седмици от Холандия, за я виждам и да я водя по различни лекари. Бях наела и жена да я гледа всеки ден. Тя си отиде, без да ми каже нищо.
Разбирам защо никога не са ми казали – от страх да ме изгубят, да не се отдалеча емоционално от тях. Родителите ми безкрайно ме обичаха, аз ги обичах и продължавам да ги обичам. Това казах и на татко още веднага, след като ме шокира с новината – за мен нищо не се променя, други родители и роднини нямам. Тези, които са ме създали, очевидно не са ме искали, или поне единият от тях. Тези, които са ме взели,
ме отгледаха с много грижи и любов, макар и често с неразбиране.
Въпреки това искам да разбера откъде съм произлязла, какъв ми е генът, защото ще ме терзае цял живот. Нямам намерение да се бъркам в други семейства, имам си свое, нямам никакви претенции, нито обвинявам някого. Но искам да разбера дали приличам на някого, дали децата ми приличат на някого.
Преди няколко седмици след предаването „Преди обед“ по bTV, в което разказах за историята си, се случи нещо почти като на филм. Акушерката Наталия, която преди 41 години е присъствала на раждането ми и която ме е дала на родителите ми, съвсем случайно ме е гледала от дома си в Сан Марино, където живее от години. От bTV се обадиха да ми дадат телефона й, който тя е оставила за връзка. От нея разбрах, че си приличам „като две капки вода“ с биологичната си майка. „Тя беше много фино и красиво същество, което до последно се измъчваше дали да те задържи, или да те остави. Но в онези години не беше лесно да си самотна майка“, ми каза Наталия. Стана ми много тъжно – не само че приличам на някого в живота си, когото не познавам, но и че не съм оставена просто така, а с много душевни терзания и от безизходица.
Осиновените деца носят рана, но тя може да се превързва, за да не кърви.
Някои хора ме питат какво искам – защо сега ще разваляш семейства, какво те интересува, наследство ли търсиш. Жалко, че явно това са първите реакции, когато някой осиновен си търси биологичните родители.
Всеки има право да знае нещо повече за себе си
и всеки има различни причини да иска да знае повече за себе си. Аз си имам семейство, роднини и наследство – други не ми трябват. Постигнала съм много и съм доволна от живота си. Но искам да знам кой ме е създал, откъде съм произлязла, имам ли братя и сестри, каква ми е здравословната история. Това са въпроси, които непрекъснато ще си задавам. И голямата ми надежда е, че биологичната ми майка също ще поиска да се запознае с мен, въпреки хилядите възможни пречки, страхове и терзания.
0 Коментара