Даниела и Елена – за честта на хокея

През 2012-а Българската федерация по хокей на трева празнува 21 години от създаването си. Факт с възрастта на пораснал юноша, за който подозирам малцина българи знаят. А какво ли изобщо знаем за този свеж и зелен спорт? Официално той стъпва на олимпийска сцена през 1908 г. – на игрите в Лондон. На същите тези игри преди месец, и пак в Лондон, хокеят отново е в силата си. Той е нашият „главен герой” благодарение на Даниела и Елена. Две млади жени, за които обичта към точно тази игра е повод за смели изкачвания, спускания, изолации и реставрации на сгради. Че какво общо има едното с другото? Има. Първото стои в сърцето, а второто дава парите. Когато федерацията няма достатъчно средства да осигури своите възпитанички, две от тях намират начин да се подсигурят сами. И не само това, а да накарат много деца да вярват, че упоритостта и добрите намерения винаги са възнаградени.

Даниела Тонкова завършва лека атлетика в НСА, но „царицата” на всички спортове е безапелационно детронирана от “цар” хокей. От активен състезател днес тя вече е треньор на мъжката и женската секция на клуб „Академик“. Елена Нешева е студентка последна година по хокей в НСА, настоящ playmaker и капитан на дамите. И още – любима треньорка на детския тим. Хокейните страсти на Елена и Дани са впрегнати в мотивиращи идеи и планове. Момичетата намират свой зелен терен в междублоковото пространство на жк “Младост 1А”, а той се превръща в любимо място за децата от квартала и техните родители. Така е дадено началото на първия семеен хокей-турнир, който традиционно се провежда през октомври. „Всеки отбор се състои от семейство с четирима играчи – мама, татко и две деца. Някои семейства са реални, други са с “осиновени деца” заради формата на състезанието – разказва Дани. – Повечето от малките участници тренират хокей при нас, а често самите родители също са активни или бивши състезатели и хокейни съдии.”

Да хванеш Дани и Елена на „къс пас” и празни приказки е трудна работа. Ако не тренират с децата или големите състезатели, те правят изолации на сгради. „В спорта няма пари, затова висим от покривите – шеговито разяснява ситуацията Дани. – Случайно стана. Тъкмо се бяхме върнали от едно европейско първенство, когато разбрахме, че се търсят алпинисти, които да правят атрактивна реклама, докато висят от един блок. В НСА сме минали през такива курсове, затова с Ели решихме да се пробваме. Пуснахме се от блока, а висенето във въздуха ни хареса. С тоя ни опит дойде предложението не само да висим, ами и да правим изолация на сгради. И с това се справихме. След време решихме да си направим наша фирма. Сега изолираме, шпакловаме, боядисваме, реставрираме и реновираме. Новите ни клиенти са препоръчани от други доволни клиенти.”

“Ние сме бутикови майсторки”, допълва Ели.

Първият им самостоятелен дебют в изолирането е посрещнат на нож от бивш военен офицер. Действието се развива през 2006-а, когато натоварени в един стар опел, Дани, Ели и тяхна колежка се отправят към столичния квартал “Младост 4”. „Пристигнахме, обадихме се и направихме връзка с клиента. Мъжът се оказа военен и само като ни видя трите, категорично отсече: Жени да ми правят на мен изолацията? Никога! – и ни трясна вратата”, разказва Дани. “Бяхме вложили всичките си пари в материали, ама хич не се отчаяхме. Обади ни се една позната, чието жилище всъщност бе първото, което изолирахме. Съвсем успешно при това”, допълва Ели.

За опасностите от висенето двете приятелки разказват с усмивка. „Дани е спасителката в такива моменти, нека тя каже”, дава насоки Елена. А една от случките пряко засяга буйната й къдрава коса, която се закача на неправилното място в неподходящ момент от спускането по обекта. В тая критична ситуация Дани се спуска по спешност и отрязва попадналите в десондьора коси на Ели. Най-екстремната височина в работата им е 21-етажен блок в “Младост 1”, от който виждат началото на пожара на Витоша и подават сигнал на 112.

Смели жени като тях обаче също имат своите страхове. Ели недолюбва змиите, а Дани не ще ни да вижда, ни да чува гръмотевици и светкавици. Без да се съобразява с това изискване, следващият обект я посреща с истински гръм и трясък. Българският културен институт във Виена „Дом Витгенщайн” кани екипа на Ели и Дани да възстанови фасадата на сградата. Още първия ден, докато работят, се разразява буря и пада мълния, която поразява едно от големите дървета в двора. „Дом Витгенщайн” е построен на специални колони като сградите във Венеция, а влагата постепенно унищожава дървото. Доста работа има по тази красива сграда”, споделя спортният дует, оценявайки доверието, което им гласува институтът за отговорната възстановителна дейност.

Като свършат с изолирането, двете почиват с хокейния отбор.

Почивката се изразява в неколкодневни походи в Пирин, или активни лагери с децата по морето. „Ние нямаме свободно време. Още от сутринта почваме да отмятаме планираните задачи, а работата с децата ни отнема все повече време. Това много ни радва, защото те обичат хокея, искат да участват в повече състезания и вече имат своите победи. Големият пробив бе през 2009 година, когато спечелиха първо място в международен турнир – разказва треньорката Дани. – Опитвам се да ги мотивирам, уча ги да не се предават, дори и за загубят. Често им казвам: без гадост няма радост. Децата пък споделят, че най-важното за тях е не да вкарат гол, а просто да се забавляват. В тая дивизия са 12-14-годишни. Бият, падат. Миналата година, като играха, падаха с резултати 10:0 и 15:0. После отидохме на международен турнир в Словения и бихме. Оттогава децата, като почнаха, бият всички наред. Каква е формулата ли? Упорит труд и много тренировки. Това е” – убедена е Даниела. Малките членове на хокейния клуб плащат по 10 лв. месечно. Разходите по пътуванията и лагерите са „спонсорирани” от родителите им. Всички са добре дошли на зеления терен на клубната база в “Младост 1А”, където се провеждат тренировъчните занимания (до 145 СОУ „Симеон Радев”).

Даниела и Елена знаят, че настоящите ни тимове по хокей на трева са далеч от победи на световно ниво. „Големият хокей е наистина голям. Не смеем да се мерим там. Франция има велик женски отбор – фини и елегантни състезателки. Не е вярно, че хокеят е груба и повече мъжка игра. Французойките, холандките и рускините, които са най-добрите в нашия спорт, са високи, слаби, изключително бързи. Последния път играхме с рускините и много паднахме. Ама пак сме доволни. Те имат хокей от 100 години, ние от 20. А това винаги си казва думата. Дори теренът, на който тренираме, не е онзи, на който излизаме в международни състезания. Истинските зелени полета за хокей на трева са на водна основа. Нашите са на пясъчна. Това е положението, такива са възможностите ни в България. Но въпреки всичко, мечтаем си за големи победи. Вярвам, че те ще дойдат от децата, които тренират в момента” – споделя Дани. “Този спорт учи на дисциплина, сръчност и борбеност. На терена се завързват и много приятелства, децата са заедно по лагери и състезания, учат се да бъдат толерантни едно към друго, да се поддържат и да си помагат. Ще се радваме, ако повече деца обикнат този спорт. Всички са добре дошли при нас!”, добавя пък Елена.