Даниела Петрова, която изгря на литературната сцена в САЩ

Даниела Петрова е родена в София и е израснала с майка си, баба си и вуйчо си в едностаен апартамент в София. Пристига в Ню Йорк на 22-годишна възраст. Казва, че в началото й е било трудно да намери работа дори като чистачка заради незнанието на езика и липсата на опит. Но нейната цел е да продължи образованието си и най-вече да пише. Завършва психология и философия,  посещава и редица курсове по творческо писане. Този месец излезе на български нейният дебютен роман-трилър  „Майката на дъщеря ѝ“. Книгата излиза първо на английски език и попада в едни от най-престижните класации за книги в Америка, сред които в списанието „Опра“, „Тайм“ „Асошиейтед прес“, „Краймрийдс“, телевизия NBC.  Нейни кратки разкази, есета и стихове са публикувани  в „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон поуст“, „Мари Клер“ и други.

Даниела е деликатна малка жена с гъста, буйна коса и красиви зелени очи. В нея има нещо много мистериозно и ненатрапчиво ефирно. Неотдавна, в  един слънчев  съботен предиобед в Чикаго, в една малка книжарница Даниела направи фурор с продажбата на книгата си. Всъщност, всеки човек, когото тя спря с думите: „Здравейте, аз съм представеният автор днес“ си купи книгата й.  Реших да се опитам да разгадая мистерията.

Вашата лична история е много вдъхновяваща – от момиче, което почти не знае английски език, когато пристига в Ню Йорк, сега сте уважаван автор с хиляди читатели. Как се пише на език, който не е майчин?

Благодаря много. Аз живея в Америка от почти 25 години и бързо научих езика, защото не познавах българи тук. Неволята учи, нали така? Но все пак, нищо не може да замести майчиния език. Пиша много по-бавно, отколкото хора, израснали в Америка. Също така има някои идиоми и поговорки, които бъркам с българските и ми се налага да се консултирам с Гугъл. Като например:  да застреляш с един куршум два заека, тук казват да убиеш две птички с един камък. И аз все бъркам камъни с куршуми или зайци с птици.

Ако трябва с няколко изречения да опишете романа си на непознат, какво бихте казала?

“Майката на дъщеря й”  е психотрилър за една жена от български произход в Ню Йорк, Лана, която след години борба с безплодието най-накрая забременява с помощта на донорска яйцеклетка. Един ден в метрото Лана разпознава младото момиче, което е избрала от каталога с донори, и започва да я следи. Дори се сприятелява с нея. Но когато младото момиче изчезва без следа, Лана се озовава в центъра на разследването. Тя самата иска да разреши мистерията на това какво се е случило с жената, чиито гени детето й ще наследи.

Какво си помислихте, когато взехте в ръцете си за първи път вашата книга на английски?

Сбъдната мечта. Аз пиша от дете. Започнах със стихове, а после с разкази. Бях в 3-ти клас, когато трябваше да донесем в училище стихотворение за децата партизани. Аз обаче съвсем забравих и се сетих чак вечерта, когато си легнах. Не можех да си представя да отида на училище неподготвена, и какво да правя, реших да съчиня едно стихотворение сама. И така започнах да пиша.

Вълнувате ли се от срещата с българските читатели?

Много. Срещата ми с читатели от българската общност в Чикаго беше страхотна и много се радвам, че ще мога да представя книгата и в България на родния ми език с такова великолепно издателство като „Сиела“. Корицата на българското издание е зловеща (харесва ми много повече от aмериканската) и се надявам да грабне българските читатели…

Дълъг път изминах от детето, което израсна в квартал „Банишора“. Тормозех мама и баба да ми четат книги по цял ден, докато най-накрая баба ми намери един буквар и аз се научих да чета сама една година преди да тръгна на училище.

Смятате ли, че в съвременното общество има големи очаквания към жените – да бъдат майки, да имат успешни кариери, перфектен личен живот и да са атрактивни?

Абсолютно. Няма почивка за жената днес. Социалните медии само задълбочават тези очаквания и стремежа към перфектност, защото виждаме един идеализиран начин на живот във Фейсбук. Никой не си слага грозните снимки, нито пък споделя главоболията и трудностите си. И затова, като гледаме колко много другите са постигнали и в каква уникална форма са и колко елегантно са облечени, да не говорим колко чудесно изглежда къщата им, докато у нас е разхвърляно, а ние сме се занемарили в бързината да свършим всички задачи, започваме да се чувстваме, сякаш не правим достатъчно, особено ние, жените.

За много хора в Америка мечтата е къща с бяла ограда и зелена морава. Вие как бихте я описала?

Така е, но аз мисля, че тази картина е малко вече отживяла. Хората днес са обсебени от кариерата си и се стремят да постигнат успех и популярност. Особено младите хора—така нареченото поколение „милениалс“—предпочитат изживявания пред вещи. Те не са толкова материалистични. На последните няколко сватби младоженците искаха да направим дарения за сватбеното им пътешествие, вместо да им купуваме чинии, сервизи или домакински уреди. А пък имигрантската мечта, мисля че винаги е била да успееш, да постигнеш нещо, независимо от това каква е дефиницията ти за успех – дали ще отвориш магазин или ресторант, или пък ще се реализираш като лекар, инженер, банкер или писател. Да може децата ти да учат в добри училища и да им осигуриш възможности, каквито ти самият не си имал. Аз самата винаги съм предпочитала изживявания и приключения и това да се осъществя професионално, и съм много благодарна, че мечтата ми да съм писателка един ден се сбъдна.

В романа си засягате теми за безплодието, за чувството за вина, за любовта, за прошката и доверието. Има ли и личен опит заедно с художествената измислица?

С бившия ми съпруг пробвахме за бебе години наред, така че емоциите, които описвам в романа си, поне в това отношение са ми много добре познати. Колкото до темите за любовта, приятелството, лъжите и така нататък, предполагам са познати на всички. Но историята, героите и екшънът в книгата са изцяло измислица.

Смятате ли, че социалните медии променят книжния пазар? Колко е важна една корица за продажбата на книгата?

Да. Социалните мрежи диктуват много книжния пазар тези дни. Ако читателите едно време научаваха за нови книги от статии от вестници и списания, сега те научават от Инстаграм или Фейсбук. Така наречените „инфлуенсъри“ могат да променят съдбата на една книга. Например Рийз Уидърспун – ако тя избере книгата ти за нейния читателски клуб, много хора ще си я купят и има шанс да стане голям бестселър. Мисля че вълната за красиви корици, корици, които да хващат окото, изцяло идва от Инстаграм, където хубавите снимки са много важни.

Кое е най-хубавото от вашите срещи с читатели?

Много обичам срещите с читатели, защото те ме вдъхновяват. Страхотно е да видя оживените им лица и греещи очи, когато ми задават въпроси за романа или споделят техните впечатления, или пък любимите им герои и моменти от книгата. Научвам много от разговорите с читатели и събирам енергия и вдъхновение за следващата книга.

Вие сте била на червения килим на Оскарите. Разкажени как се оказахте там?

Един от документалните филми на бившия ми съпруг спечели „Сънданс“ и след това го номинираха за много награди, включително и „Оскар“. Беше много вълнуващо да се запознаем с холивудски звезди и да минем по червения килим. В същото време беше доста нереално и сюрреалистично. Съпругът ми даваше поредното интервю, когато получих на телефона си снимка от приятелка. Тя беше снимала екрана на телевизора си, където се излъчваше церемонията по връчването на Оскарите. Бях изненадана да видя себе си на нея и чак тогава осъзнах, че не е сън.

Пишете ли нова книга?

Да. Тя също е психотрилър, който се развива в Ню Йорк през 90-те години, преди мобилните телефони и социалните медии. Една млада българска имигрантка е главната героиня.