Имам 72 часа да си представям как изглежда момчето, на което промених съдбата преди 8 години. Не го видях след това. Но в неделя ще се срещнем в кафенето, в което спеше на 3 стола, след като си тръгнеше и последният посетител. То е близо до ъгъла, на който просеше. Имаше черни и умни очи, будеше много симпатия и посетителите на кафенето му даваха стотинки. Но майка му ги вземаше. Учил бе само първи клас и вече на десет не го искаха в никое училище.
Една вечер го взехме вкъщи. Бяхме му купили дрешки и искахме да го изкъпем и нахраним. Показахме му къде да се съблече, къде е банята. Дадохме му четката за дрехи, за да си изтърка с нея лактите и коленете. Нямаше друг начин да станат по-чисти.
А ние го чакахме на масата. Боби се появи чист и облечен. Не усещах у него изненада. Приемаше всичко в живота като естествено – и доброто, и лошото. Седна на канапето, прегърна глобуса, усмихна се и заприлича на съвсем обикновено, радостно и спокойно дете някъде по земята. По телевизията тръгна филм за лъвове. Ядохме баница и бъбрехме за лъвовете.
Мръкна. Трябваше да го върнем. Чувствахме се ужасно. Показахме му топло, чисто и приятно място, а сега отново го връщахме при пушека и леглото от столове. Внимавахме да не се разревем и не можехме да се погледнем.
В онази нощ спах лошо. След два дни минах през кафенето – вътре беше само Боби и подпираше уморена глава върху капака на пианото.
Погледна ме с погледа на стогодишен
Кафенето бе затворило много късно предната нощ.
И тогава тръгнах да разпитвам какво може да се направи. Щом не учи, не може да бъде записан в никой от домовете за деца и сираци, казваха от тези домове. Децата в тях задължително ходели на училище. Нямало и разрешение от майката! Можел да посещава само дом за временно настаняване. Децата там имали право да стоят до три дни, да се понахранят и поизмият. После пак трябвало да идат на улицата. След някоя седмица пак можело да погостуват за три дни. Ходихме до такъв дом – входът му не се виждаше от тълпа безпризорни деца, които дишаха лепило и сигурно спяха на гарата. Тук трябваше да оставим Боби!
И все пак решение се намери. Денят, в който направих добро, беше сряда. Някой ми каза, че в Съдебната палата имало комисия за работа с малолетни.
Там най-накрая стоеше Господин, който можеше да слуша и със сърцето. Разказах какво умно и симпатично дете е Боби, как ще загине на улицата, как изглежда сега животът му. И Господинът обясни защо не може нищо да се направи. Но в същото време извика по телефона две инспекторки и им каза непременно да уредят работата. Възраженията им: “Ама вие нали знаете! И особено след като нямаме съгласието на майката…”, Господинът потуши много бързо. Чаках при него, докато след двадесет минути се върнаха поизпотени и ми дадоха адреса и телефона на дома “Асен Златаров”, в който успели да уредят приемането на Боби. И името на психоложката на дома – Диана, с която трябва да се срещна.
Диана взе Боби още на другия ден
Той така и не разбра колко разговори е имало заради него. За негов голям късмет този път майка му не отишла да си го прибере, както правела преди, а го оставила да живее в дома. Навярно и тя бе разбрала, че това е последната възможност синът й да заживее нормално.
От време на време научавах от големия Боби (24-годишният собственик на кафенето), че Боби бил щастлив, ходел с другите деца на почивка, имал приятели, записали го на училище. Дори казал в училището, че големият Боби му е брат. Сега имаше брат и приятели, и няколко прекрасни възпитателки и учителки, които го харесваха много, и нямаше защо да го разсейвам.
Но много време мина. Почувствах, че следите му ще се изгубят. Промених съдбата му, дали е било за добро?
Обадих се в дома. Сбърках с една буква презимето му, но се досетиха за кого питам. И чух, че станал хубаво момче. Почувствах се горда, като да съм му майка или баба. Не пушел и не пиел! Бил в девети клас на техникум, но май ще спре да учи, защото почнал работа на един строеж. Само след месец трябвало да напусне дома поради пълнолетие – такъв е законът и щели да му трябват пари да живее под наем. Дали отново нямаше нужда от помощ? Работел за 15 лв. на ден. Не си хвърлял парите на вятъра, а си направил дебитна карта. Бил от малкото “свежи” деца (каквото и да значи, прозвуча ми хубаво), които имат някаква идея какво искат да правят в бъдеще. С друго момче “скъсвали” всичките останали от дома на футбол.
Вечерта Боби звънна
Не се сещаше коя съм. Но след първите думи ентусиазирано каза: “Ами да се видим тогава!”
На срещата бяхме 10 минути по-рано. В двора на кафенето нямаше хора, но сервитьорката каза, че Боби е тук и ще го извика.
Дойдоха с големия Боби, който продължаваше да изглежда на 24 години и беше все така симпатичен. Разказвах, а големият Боби кимаше, да, така беше, да, май и това така беше… А малкият Боби се смееше. Най-много се смя на четката за коленете и лактите. И каза: “Благодаря.” В тъмната му коса светлееха няколко руси краища по сантиметър, остатък от остригани вече руси кичури.
В очите му определено проблесна интерес, когато предложих да му купувам учебниците, ако продължи да учи. Но бързо прецени, че да учи и работи още 4 години за него не е така съблазнително. Да, ползва компютър, но най-много си мечтае за футбол. На 18 години е, а Христо Стоичков подбира сега деца до 12. Но никой още не му е помогнал да се срещне с него. Мечтае да го види.
Пианото го нямаше
Отворихме късметчетата, които сервитьорката донесе. Боби прочете: “Днес – голяма, хубава изненада.” На големия Боби се падна: “Наблюдавай весело нещата.” А на мен: “Мъдростта е да знаеш кога да спреш.”
И без това мислех да спра да настоявам за ученето. У Боби има нещо, което винаги ще накара и случайни хора да пожелаят да му помогнат. Най-вероятно ще научи някой занаят. Сигурно ще е щастлив – усеща мига и потъва в него.
Хайде другата седмица да вечеряме заедно, предложи някой.
0 Коментара