Диалози на любовта

Яворов: Това е жена, които един поет трябва да разгадае…
Лора: Аз искам много, искам всичко или нищо…
Яворов: Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта, друго удовлетворение то не можеше да намери! И сега, когато ми препрочитат нейните писма, като се мъча да си припомня онова, което е било, пред мен постепенно се открива най-голямата истина за станалата случка. Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка!

Има нещо предопределено в тази любов. Една странна и метежна жена, която напълно се отдава на това чувство и вярва в прераждащата му сила. И поетът, който дълбоко не вярва в себеотдаването и пълното изгаряне пред олтара на любовта. За когото любовта е по-скоро една мигновена и трудно постижима среща на душите, докосване и сливане, което се осъществява някъде далеч в пространствата на неземното, необяснимото, ирационалното.

Сякаш земната любов на Лора, изградена от познатата ни материалност на осезаемия свят, се е сблъскала с антиматерията на Яворовите блуждения на духа и се е разразил този взрив, най-силният и най-трагичният в нашата литературна история.

Лора иска всичко —

но понятието „всичко“ ни приближава до познатите, обикновените неща. Яворов иска и още нещо… Какво е то — никой не може да определи с абсолютна сигурност. Само неговата прекрасна и вдъхновена поезия може да повдигне булото на тайната, да ни открие страданията и търсенията, лутанията и прозренията му, полетите и сгромолясванията на неговия светъл и мрачен дух.

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов…
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значащ среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка —
и в мъката любов!
Миражите са близо — пътят е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек…
Миражите са близо — пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои. ала не чуе, кой зове и стене —
тя — плът и призрак лек!

Това е единственото Яворово стихотворение, което носи конкретно посвещение на Лора и сочи мястото на тяхната първа среща в Драгалевския манастир през август 1906 година.

Но на големите творци е даден един дар, който не притежават обикновените смъртни. Техният вътрешен взор, тяхното „допълнително сетиво“, с което могат да изпреварят времето и което обикновено наричаме прозрение. Поетовият дух е проникнал напред в годините и сякаш е видял там и трагичната си съдба, и слепотата, и смъртта… Но уви, не е могъл да ги избегне. В много от стиховете си, писани преди и след 1906 година,

Яворов предусеща върховете и бездните,

към които го води тази необикновена и драматична, тази страшна и съдбовна любов.

ЯВОРОВ: Когато бях в командировка за втори път в Париж, Лора ме намери там при гроба на Мина, който всяка сутрин спохождах и обкичвах с цветя. Лора била в Лондон и като се научила за пребиваването ми в Париж, дохожда да ме намери. Знаейки чувствата ми спрямо покойната Мина и с пълното убеждение, че ще ме намери при гроба й, дохожда направо там, където наистина бях. Тук тя ме откри и изрази своите чувства към мен. Отвърнах й, че ценя тия нейни чувства, обаче трябваше да бъда искрен и да й кажа: аз се боя, ако свържем заедно съдбините си, че ще завършим злополучно. Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато, и си останах с впечатление, че тази ще бъде първата ни и последна среща…

Когато се завърнах в София, Лора започна пак да ме следи и да ме атакува. Поздрави, изпращани по специални лица, подаръци, задирвания, посещения в театъра и другаде не ме отклониха от решението ми — да не се поддавам…

ЛОРА: Колкото и моето мнение да Ви е безразлично, но ще си позволя да Ви кажа, че за пръв път виждам българска пиеса, която ме много заинтересува и която много — извънредно много ми хареса. Единствената българска пиеса, в която има живот, живот, какъвто си е той, мъчителен и непоносимо тежък… и глупостта на всички грозни дребнички неща, които ни пречат да бъдем щастливи, които отнемат всяка жизнерадост, всяка жизнеспособност…

Страх ме е много, че пиесата не ще има успеха, който заслужава. Много е тънка и вярна картината и налага страдание, а публиката ни не обича по чужда вина да страда…

ЯВОРОВ: Една нещастна за мен зимна нощ, часа около 11 през нощта, се почука на вратата на стаята ми. Отворих вратата и останах просто смаян и вкаменен от това, що видях пред очите си, което не исках да повярвам. Лора прегазвала сняг до колене, измръзнала, с наведена глава и усьрнал поглед стоеше насреща ми… И тази нощ аз се сдадох. Лора ме победи.

ЛОРА: Ти се бориш с твоята пиеса от няколко недели и си уморен, аз се боря вече няколко месеца с моята пиеса — завоеванието на твоето сърце — и имам право да съм по-уморена от теб, нали?… Щастлива съм, че те обичам — тебе. Щастлива съм и за това, че ти започваш да ме обичаш. И животът ми се струва хубав като никога.

Така започва тяхната любов, която съдбата бележи със знака на смъртта. Как различно пристъпят към нея Лора и поетът! Тя е задъхана, поривиста, вярваща, желае да се осъществи чрез любовта.

Той — предпазлив, смутен и объркан,

в позата на отбраняващ се… Миговете на обикновено земно щастие остават зад него и погледът му се рее далеч и високо към висините, там, където се раждат неговите поетични представи и видения.

ЛОРА: Когато те обикнах, аз обикнах в тебе човека — с едно голямо, с едно грамадно Ч… Аз си представлявах за тебе, че ти си това, което си — и аз не се излъгах. За това те обичам още повече. Аз не познавах човека, освен баща си. Сега не познавам… освен тебе.

Колко ми е тежко, ако знаеш… Имам тебе. Но где си ти и защо тази вечер аз не те чувствувам! Где си ти? Не, всъщност аз нямам и тебе, аз нямам никого и нищо…

Всеки ден повече ме е страх да не те загубя — за да те запазя, ще употребя човешки средства — аз съм човек, — а човешките средства са малки и некрасиви.

Бракът между Лора и Яворов през септември 1912 година се посреща като сензация в обществото. Симеон Радев пише: „Тя мечтаеше или сама да стане голяма писателка, или поне да бъде спътница на един голям писател.“ Но трябва да си припомним думите на Асен Златаров: „Мъжете я съпровождаха с поглед, а мълвата я обкръжи с легенди“, и особено тези на Кръстьо Куюмджиев, писани в наше време: „Тоя мъж и тази жена сякаш са посочени с пръст от съдбата да изиграят на сцената на нашата история тая кървава драма, за да изкупят със страшната си орис поне част от всичко онова тъмно, земно, делнично и дребно, което живее у нас, за да пречистят и просветлят душите ни.“

Преди Яворов да тръгне за Македония като войвода на доброволчески отряд по време на Балканската война, той написва върху един екземпляр от драмата си „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ следното посвещение: „Мила Лора,

не мога да ти оставя нищо повече от едно име

Дано винаги ти го чувствуваш тъй свое, както аз тебе. Сбогом и довиждане! — твой Пейо.“ Писмата му оттам са пълни с топлота и нежност, с грижа…

Мила, скъпа Лора,
Мисля за тебе. Целувам разпятието. То ще ми донесе успех в борбата, която е свята. След един-два часа тръгвам за границата. Довечера ще бъда само на 15 км от линията. Едва ли ще получиш друго писмо от мене. Вярвай, че ще се видим, както аз вярвам в това, че ти си най-добрата българка. Аз не мога да ти напиша нищо повече, защото те обичам. Сърцето ми е пълно с тебе. Целувам те хиляди пъти. Целувам и малкия мил Петко. Довиждане, мила моя.
Твой Пейо
Дълбока благодарност за всичко.

За да дойде трагичната нощ на 29 ноември 1913 година, когато Лора посяга на живота си. Така, без самата да иска, тя посяга на името на най-големия поет на България по това време. Намират се хора, които не само че не се вълнуват от разигралата се трагедия, но веднага я използват, за да охулят, не,

да унищожат Яворов — обвиняват го в убийство

Следва процес, без обвинителите да се потрудят да прочетат едно само писмо на Лора, което дава съвсем ясна представа за темперамента и максимализма на тази необикновена жена.

ЛОРА: Въпреки всички твои скептични усмивки, цялото ми същество очаква бъдещето като непременно хубаво. В живота ми досега нямаше нито красота, нито щастие. Все пак аз не мога да не вярвам, че в живота има непременно дни на красота и на щастие. За тия дни досега и живея още. Инак аз не бих имала смелостта да живея… И тъй — разбра ли добре? Аз чакам и се надявам. Ако съм правата аз — един ден ще повярваш в същото и ти — и ний ще бъдем щастливи. Ако си прав ти — значи всичко е тъй безсмислено като досега — безсмислено —за винаги — и няма смисъл да се живее. Тогава няма да се живее повече и свършено.

Какви мрачни и тъмни бездни се изпречват пред душата на поета — останал сам, полусляп, с все по-растящо чувство за вина, той живее още само година „между двата изстрела“, между първия си несполучлив опит за самоубийство и между втория, сполучливия. Без да пророни нито едно обвинение срещу Лора.

Дора Габе: Моите спомени за Яворов

„Сам Яворов не я съди. Окаяният слепец, отхвърленият от обществото, сиромахът без средства за съществувание, опозореният от мълвата, заподозреният в убийство не престава да повтаря до смъртта си — „милата ми Лора“. Тая жена, която го накара да преживее такива ужаси, която разби живота му, която така обезсмисли съществуванието му, че той да жадува смъртта, изглежда, със своята страшна постъпка му е разкрила някаква тайна, която за нас, простосмъртните, остава скрита. Тя го е заставила да погледне в очите истини, които го поразяват.

В мрака на своята слепота

той вижда неизмеримото величие на любовта, по-силна от живота и смъртта, любов, пред която всичко останало губи своята цена. И макар заплатил със страшна цена това прозрение, той не роптае, а жадува часа, когато отново ще бъде при своята „мила Лора“. Тя не е вече досадната съпруга, която го измъчва с ревността си, а великата Лора Яворова, която в смъртта се сля завинаги с душата на великия поет“ — пише Кръстьо Куюмджиев и е безспорно прав. Доказва го и самият тежък и трагичен живот на поета в последната година от живота му и последното му посвещение в стихосбирката „Подир сенките на облаците“: „Мила Лора, на твоята светла душа, устремен към тебе, духът ми посвещава своите изповеди.“ И преди всичко прощалните му писма, писани на 16 октомври 1914 година — един ярко изобличителен документ за времето и обществото, което го погуби, и една светла и възвишена поема за нравствената победа на Яворов, за неговото духовно извисяване над мълвата и над смъртта. И за онзи кратък миг от вечността, затворен мeжду 1878 и 1914 година, който се превърна в тържество на достойното страдание и гордата любов, на изключителното дарование, което сътворява от всяко движение на душата изваяния от вечността.

Драги Кръстев,

Последните думи на Лора, прошепнати с последен дъх, бяха: „Много те обичам!“ Така тя отговори на моите викове: „Лора, защо направи тъй, защо направи тъй!?’ Аз не можех да я преживея и посегнах на себе си. Излекуван, макар сляп, реших да поживея две години, за да напиша, като се съвзема, една книга — некролог (стихове) за нея и за себе си. Но сега трябва да се откажа от това си намерение. Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени. Аз съм щастлив, защото умирайки, ще прошепна: „Лора, аз ида, защото много те обичам!“

Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществуване и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните.

Моят завет е: ако има в тая страна пет души, за които аз знача нещо, да поискат напечатване-то на всички документи по делото. И нека те бъдат допълнени с показанията на всички, които биха могли да кажат нещо.

А вам, 3—4 приятели, които вярвате в моята невинност, аз казвам: Вие сте прави, кълна се! — инак: нека земята не даде покой на костите ми.

Сбогом.
Твоя Яворов.