Тази история всъщност няма нищо общо с „Жената днес”. Ако не смятаме факта, че дългогодишната главна редакторка на списанието – Соня Бакиш, освен журналист, обществена фигура, съпруга на министър-председател и председател на Народното събрание, културен меценат, активист и какво ли не още, беше и моя баба.
Предвид горното, Соня Бакиш беше доста заета жена и нямаше особено много време да ми бъде баба. Докато беше професионално и обществено активна, я виждах сравнително рядко, а после нещата се стекоха така, че някак не намерихме време да си поговорим като хората. За което силно и искрено съжалявам. Сега знам, че е трябвало да я разпитам в подробности за детството ѝ, преминало в Пловдив и София във времето между двете войни, в обикновено, неособено богато, но задружно и (поне така си го представям) весело семейство, което постепено, като в лош сън, бива лишено от все повече базови граждански права, за да избегне в крайна сметка на косъм еднопосочното пътуване в закован товарен вагон, с последна и единствена спирка газовите камери в Треблинка.
И за ранната ѝ младост, протекла като в приключенски роман –
сред партизани и нелегални, между позиви и пистолети, на крилете на безумно смелия младежки идеализъм и винаги на една ръка разстояние от арест, разпити и мъчения. За романтичната любовна история, разгърнала се на този фон зад гърбовете на стражарите и свързала я завинаги с един красив мъж с очила и неустоима усмивка. За това как се строи комунизъм и социалистическа държава от заслепени от победата младежи. За приятелството ѝ с Индира Ганди. За Фидел Кастро и Бруно Крайски.
За смелостта да разискваш и отстояваш правата на жените в условията на планова икономика, ръководена от собствения ти съпруг.
За надеждите и разочарованията. За пътуванията и срещите. За Индия и Япония, за свекърва ѝ на село, за Людмила Живкова и за Йордан Радичков, за един милион други неща…
Но нейсе, за съжаление се получи така, че не успях да разпитам баба навреме. Сега, когато аз пораснах, а нея вече я няма, мога само да си предствям, как се е чувствала Соня Бакиш като журналист и главен редактор на „Жената днес”, обществена фигура, съпруга на министър-председател и председател на Народното събрание, културен меценат, активист и какво ли не още. Както и какви невероятни неща е можела да ми разкаже.
А историята, която смятам да разкажа аз сега, е за едно малко момиченце, което по стечение на обстоятелствата придружава своите баба и дядо на официално държавно посещение в Чехословашката република някъде към края на осемдесетте.
Организационните подробности, довели до моето участие във визитата, ми убягват. Помня само, че
пътуването беше специален подарък за десетия ми рожден ден
– никога преди или след това не съм придружавала баба и дядо в чужбина. Явно не е било съвсем официално държавно посещение, защото, доколкото си спомням, пътувахме без придружаваща делегация и имахме доста време за обикаляне на забележителности. От друга страна, докато преминавахме с една голяма черна кола през кажи-речи цялата Чехословакия, дядо ми навсякъде се срещаше с кметове, депутати и разни други официални лица от висшата лига, включително министри и някакъв особено голям държавен шеф в Прага. Официалните лица обаче никак не ме интересуваха, защото за мен пътешествието из Чехословакия представляваше първа среща със западния католически свят и огромно приказно приключение!
Освен това по време на цялата обиколка като личен детегледач ми бяха зачислили един млад, много симпатичен и съвършено безпомощен чех, който, като видя, че няма да се разберем на руски език, се ограничи в това да тича подире ми и да внимава да не се пребия в някой крепостен ров. А крепости, замъци и ровове видяхме безчет, включително един, в който имаше две истински, живи, полудели от скука кафяви мечки. Изобщо то не бяха рицарски доспехи, стъклописи и алебарди, старинни портрети и сребърни съкровища, зъби и нокти от светци, гербове и плащеници… А аз на девет или десет години и за първи път в чужбина. Побърках се от впечатления.
Но най-забавна както винаги беше битовата страна на въпроса. Значи аз на девет или десет, а дядо ми министър-председател на официално посещение.
Всички наоколо в костюми, а аз с едни кошмарни кафяви маратонки с лепка
(„Ромика”, по едно време всички имахме такива), фалшиви джинси с кройка на шалвари (щото нали осемдесетте), с леко размъкнати трикотажни тениски и розова пластмасова диадема в косата. Единствено дете сред тълпи от официални, протоколно усмихнати възрастни, което на всичкото отгоре не говори почти никакъв руски. Обаче се забавлявах прекрасно. В рамките на тези незабравими десет дни, освен че видях почти всички забележителности в братска Чехословакия и изядох тонове тънки кръгли вафли с шоколадов пълнеж, осъществих и първото в живота си напиване с алкохол, както и първото (и засега последно) натравяне на организма след брутално преяждане със сладолед.
Напиването стана случайно:
Страхотно шикозен хотел в Прага, всичко блести от чистота и лукс в приглушено бежаво. Баба и дядо в президентския апартамент, а аз сама в огромна стая с баня, свързана с апартамента посредством двукрила врата. Баба и дядо уморени заспиват рано. Аз сама в рая. Пускам телевизора и гледам някаква чешка комедия, която се върти около необяснимите приключения на една очилата бабичка. Нищо не разбирам, но все пак е смешно. А по едно време, освен боя за обувки, някакви особени кесии с връзки, шарени шампоанчета и шапчици за баня, в стаята най-неочаквано открих и масивен дървен шкаф, пълен с кока-кола, газирана вода, сок и някакви малки стъклени шишенца. Като видях колата, си спомних, че един приятел на нашите може да налива течности в чаша от огромна височина. Реших, че сега е моментът да пробвам и аз. Само дето не се сетих, че няма нужда да изпивам всички така сипани в чашата течности. За съжаление, колата, содата и соковете свършиха, преди да съм постигнала нужното съвършенство, така че продължих с малките стъклени бутилчици…
Последното, което помня, е как лежа по гръб на светлобежовия под с шапчицата за баня на главата и се задушавам от истеричен смях, защото внезапно съм прозряла гениалния замисъл на комедията с бабичката.
За разлика от неволния инцидент с алкохола, натравянето със сладолед беше резултат от съвсем
умишлена и целенасочена политическа манипулация:
Друг суперлуксозен хотел в класически стил. Официална вечеря с голям чехословашки шеф и разни министри и депутати. Отделна, разкошно осветена зала с огромна маса, застлана като на филм: сребърни прибори, колосани бродирани салфетки, цветя и свещници, а по ъглите на стаята стоят неподвижни сервитьори във фракове. Всички гости във вечерно облекло. Аз с най-специалната си блуза – розов тишърт с шарена картинка, изобразяваща акули-сърфисти. Много напрегната вечер беше. Пред мен на масата имаше около 20 различни прибора, 12 чаши и поне 100 различни по големина и форма чинии. През цялото време се налагаше да гледам към баба, която с дискретни жестове се опитваше да ми подскаже коя вилица да взема за аспика и коя за рибата, както и кое е купичката с бульон и кое – съдът, в който се очаква да си изплакна върховете на пръстите след жалката битка с едни речни раци. За огромно облекчение, когато накрая донесоха мелбите, пред мен бе останала само една- единствена, напълно недвусмислена малка лъжичка.
Изядох безумно вкусния сладолед за секунди и започнах да хвърлям жадни погледи към купичката на седящата до мен другарка Бакиш. С дискретно движение баба побутна сладоледа си към мен и продължи да разговаря с министъра отсреща. Минути по-късно същото се повтори и с мелбата на дядо. А после казусът внезапно стана политически. Най-близко седящият до мен депутат, комуто малката размяна на празни срещу пълни купички мелба не бе убягнала,
реши да покаже що е то социализъм с човешко лице и
разбиращо усмихнат ми подаде и своя сладолед. Баба се опита да ми направи таен знак да го откажа, но осъзнала деликатността на ситуацията, аз реших безскрупулно да се възползвам от нея. Около 20 минути по-късно вече бях изяла мелбите на целия чехословашки министерски съвет. А след още един час вече тичах с позеленяло лице към банята на президентския апартамент, където двете с баба прекарахме остатъка от нощта.
0 Коментара