Много млади хора след средното си образование избират да продължат живота и обучението си в чужбина. Аз също щях да съм една от тях. Жадувах за нова среда, нови хора и нов живот, но поради ред причини и неприятности, възникнали преди самото ми тръгване, се отказах. И останах.
Тук в България намерих това което търсех и съм щастлива. Но много други заминаха. И ми се наложи да кажа ,, Довиждане” многократно. Знаех, че ще се пръснем, но не предполагах, че ще е толкова скоро и наистина ще е из целия свят – Лондон, Хага, Париж, Рим, Москва.
Винаги се е обръщало внимание на чувствата на заминаващия. Той е този, който оставя всичко познато и тръгва към неизвестното. Сам.
Но понякога да останеш и да кажеш ,,Довиждане” също е трудно! Сбогуванията ни нямаха нищо общо с познатите ни от филмите сцени – близките и приятелите не стигат до площадката на самолета. Любимата не тича в последния момент, прелитайки през пропуските, само за да те прегърне за последно. Сбогуванията се случват преди да дойде влакчето ти в метрото. На изхода на нощен клуб. На главната в Пловдив. След последния балетен клас, който сте имали заедно.
Последното ,,Довиждане”, което казах беше в първия дъждовен ден от септември. С момчето танцувахме в един отбор в продължение на три години. Бяхме се разбрали да се видим няколко дни преди неговото заминаване. Не отидохме в кафене, прекалено безинтересни и безсмислени места. В парка – твърде студено. Най- уместно и ползотворно решение беше балетното студио. И двамата обичаме да танцуваме, а и няма да ни се налага да се впускаме в болезнени и драматични теми, докато сме в залата. Не ни се говори. Излишно е да споменавам, че и двамата сме Козирози и тези теми, а и
показването на емоции не е по нашата част.
В синхрон закъсняваме, но хореографката пристига след нас и не е проблем. Избрали сме си студио, в което не сме ходили преди. По чудо сме само ние двамата в цялата зала. Топло и приятно място с хлъзгав под и фототапети по стените. Навън започва да вали, а ние двамата работим върху ,,тандю батман” и си хвърляме по поглед, когато забравим какво следва. Хореографката обяснява следващите движения и упорито набляга на позициите. Той повтаря след нея. Аз се мотая и се правя, че гледам и запомням. Поглеждам го през огледалото. Спира и се хваща за кръста. Боли го. Това вече го знам, нищо необичайно. Обръща се, хваща се с двете ръце за станката и продължава.
Същият онзи човек, който ми късаше нервите четири от седем дни в седмицата, сега ще заминава да учи на другия край на света. Едва признавам пред себе си, че ще ми липсва и душата си продавам, за да продължи с години балетният клас, на който присъстваме. Същият си е, малко почернял от почивките край Черноморието и с малко по-къса коса. Същият онзи човек, с когото вдигахме купони, с когото така се дразнехме, че планирах убийството му най-обстойно. Танцувахме заедно, бяхме в един отбор, случвало се е да се състезаваме един срещу друг. Изпускал ме е с главата надолу, настъпвала съм го, блъскали сме се, ритали сме се по време на тренировка, прекарвали сме стотици часове по залите. Плакали сме от смях, само защото е трябвало да седим сериозни един срещу друг, лице в лице, по време на танц.
Вършили сме глупости. Карали сме се зверски.
На излизане от залата е време да си кажем ,,Довиждане”. Уж на шега се разделяме с думите: ,,Хайде! Къш, махай се! Изчезвай!“ Казвам го с усмивка, обръщаме се бързо и тръгваме в две различни посоки. Казвам това, за да нямам време да се разстроя. Никой от нас двамата няма нерви и търпение за драми. Прегръдката и тихото: ,,Ще ми липсваш,толкова много” и отговорът: ,,Ами, трябва…” са напълно достатъчни.
Сещам се за гривната, която висеше на ръката на една от най- близките ми приятелки, когато и казвах ,,Довиждане”. Зимата след училище, вървейки към метрото, пъхах ръка в джоба на нейното палто, за да стопля премръзналите си пръсти. Сега ще ми се наложи да нося ръкавици. По дяволите… и слушалки! Слушахме музика през нейните, а сега съм сигурна, че са в малкия джоб на раницата й… в Англия! В топлите дни си избирахме слънчева пейка, сядахме и говорехме с часове за всичко. Тръгвахме си вдъхновени и почернели от слънцето.
На следващия балетен клас ще отида сама.
Всеки един, когото изпратих, изпратих с най-искреното и чисто пожелание за щастие. Толкова много искам тези хора да са щастливи! И те са!
Нали всички казват, че ,, това е животът”. Нови приятелства, нови места, пътувания, сбогувания, щастие, радости. Животът не е направен да се живее на едно място. Ние отново ще се виждаме, ще танцуваме заедно, ще слушаме музика, ще хващаме тен от седене на пейка в парка, ще ходим по купони, ще се вдъхновяваме взаимно, ще си подаряваме нови гривни, ще се смеем… нали!?
0 Коментара