Една любов на Яна Язова в Париж

В далечната 1937 г., на 3 октомври, в Париж пристига поетесата Яна Язова. Настанява се в уютна квартира срещу Люксембургската градина и се записва в Сорбоната да учи френски.

Това е първото откъсване на младата 25-годишна жена от проф. Александър Балабанов, при когото плахо влиза преди 7 години като ни­кому неизвестната Люба Ганчева с тетрадка свои стихове. Балабаноб измисля псевдонима Яна Язова, с който тя изгрява на литературния хоризонт на България. Въпреки ЗЗ-годишната разлика във възрастта им, или точно заради нея, между двамата избуява любов колкото силна в душите им, толкова трагична във време­то. Докато младата поетеса се разхубавява все повече, Балабанов постепенно отпада. През 1955 г., в последните си дни, той казва на проф. Тодор Боров: „От нищо не съм се въздържал в живота си и ето сега болестите са събрани в мен на конгрес.“

Но през 1937 г. Балабанов бил още държелив и макар да наричал себе си „най-грозния мъж“, отстранявал безотказно всеки, дръзнал да доб­лижи Яна Язова. Непрекъснато й обещавал да се разведе, въпреки че съзнавал че няма сили да го направи.

Яна Язова (1912 – 1974) е авторка на книгите „Язове“, „Бунт“, „Кръстове“, „Ана Дюлгерова“, „Капитан“, „Последният езичник“, „Герой“, „Лица в черти, в стихве и колелца“, „Левски“, „Бенковски“, „Шипка“. Непубликувани са два романа, една драма, сборник афоризми, които се съхраняват с Централния държавен архив.

Преди заминаването на Яна за Франция со­фийска гледачка й предсказва, че ще се омъжи в Париж за висок мъж с пъстри очи, 34-годишен, много богат и солиден. И наистина още в сре­дата на ноември й представят индустриалеца Игнат (Ганчо) Табаков, който от три месеца е във Франция, за да купува машини за новата си предачна фабрика край Гълъбово. Външният вид и възрастта му напълно отговарят на описанието на гледачката.

„Случайно го срещнах – пи­ше Яна на приятелката си Люба Иванчева. – Ин­женер, свършил в Германия, индустриалец, има фабрики около София, с няколко милиона, богат и интелигентен, малко уморен от работа и на прага на околосветско пътешествие за почив­ка, четене и мислене.“

Табаков веднага се влюбва в Яна

и официално й прави предложение за женитба.

Умолява я да заминат заедно за Сен Мориц и оттам за Америка, Индия или Япония. И двамата обаче из­вършват колосална грешка. Язова му разказва за Балабанов и Табаков изпраща на професора писмо, в което го моли да благослови брака им. Свикнал да побеждава, да създава от нищото нещо, младият индустриалец не предполагал що за съперник е Балабанов. Професорът правилно преценил, че слабото място в триъгълника е Яна Язова, на която непрекъснато втълпявал, че е негово създание, че без него щяла да бъде известна единствено на родителите си. Макар и вече авторка на три стихосбирки и повест, Язова смятала, че още не е написала най-добрите си книги. Балабанов наистина я моделирал и тя била духовно свързана с него.

Табаков пътува непрекъснато из Франция. До Яна Язова пристигат два вида писма: едните, чертаещи планове – от индустриалеца, другите – упойващи с подтекста си – от Балабанов.

„Мисля много за теб и нищо не мога да измисля. Ти си наистина страшен човек, една загадка от най-заплетените. Чудно ми е, че не обичаш ребусите, а пък ти самата си от горе до долу само ребус. Бог те е надарил с всичко, за да бъдеш най-щастлива сред щастливите. Защо избягваш да изпиеш до дъно чашата? От какво се боиш, нима може да има страшни хора за теб? Нима от мен може да се боиш? Застанала във вечната безкрайност, под сянката на най-голямата звезда, ти заравяш земята. Защо тогава омагьосваш сърцата? Защо земята ти е дала най-дивните очи?“, пита в писмо с дата 6 декември 1937 г. Табаков.

По същото време Балабанов я предупреждава, че еснафският свят на милионера не е за нея, че той е гибел и че помен няма да остане от Язова като поет. „Аз ще му кажа кой съм аз, когато не от Париж, а тука си премери силите с мен, и то не когато си беззащитна в неговите ръце там, а когато си тук…“, заканва се той. И продължава:

„Направо ти предлага с пари да те купи.

А мене иска с парите си да победи… За тебе е всичко свършено с този мъж“.

В същото време Балабанов се съгласява да им бъде кум на сватбата и кръстник на бъдещите им деца, но… ако дойдат да се венчаят в София.

„Моята титла, скъпи мой, е едно лошо име“, така контрира Язова заплахите на Балабанов, че ще й отнеме титлата „поет“. „Безумецо… заради тая „титла“ ли аз миех твоите дъски, перях корита с ризи, гладех и кърпех, и търпях твоите скандали“ – гневи се Язова.

Табаков трябва да се върне в София ведна­га след Коледа. Без да предполага какви ужаси врят в душата на неговата любима, той успя­ва да я склони да се сгодят. „Аз се връщам сгодена, за да се венчая в Рилския манас­тир – пише Яна на 27 декември 1937 г. в полунощ на приятелката си Люба. – Г-н Б(алабанов) щe ни бъде кум. Той сам по­жела и се съгласи… Но да знаеш, че иде графиня, а не аз.

Цялата ме облече като принцеса

(Табаков, б. p.). Едно кожено палто имам от черно моаре за 30 000 лева, само пеньоарът ми е 2000 лева, просто, Любке, Любке, коя ме е родила не знам, ама това моето е сън… И е тъй не­жен, тъй ме обича над всичко на света, че и аз го обичам.“

Два дни преди това, навръх Бъдни ве­чер, Язова се решава кого да избере от два­мата – избира Табаков, както й повелява сърце­то. Макар умът й да е подвластен на Балаба­нов. Преди това индустриалецът, когото тя нарича Джон, се разплаква пред нея, признавай­ки колко я обича. Твърди, че без нея животът му губи смисъл. Че ако тя го изостави в София, ще се запилее в чужбина.

В началото на януари 1938 г. двамата тръгват за София. Годеникът е приет с въз­торг от родителите на Язова, измъчени от приятелството й с Балабанов. Балабанов за­почва битката с писмо до Яна Язова на 13 ян­уари: „Само твой е Аксел (негов псевдоним – б. а.) до своята последна капка кръв, до послед­ното си дихание само твой е Аксел“. Яростта му достига върха си на 30 януари, когато оттегля с писмо до Табаков съгласието си да бъ­де кум на венчавката му с Яна Язова, защото не можел да участва в погубването на талан­та й. Балабанов твърди, че този брак ще я по­губи и като човек, и като творец. Междувре­менно обещава на Язова, че ще се разведе и ще се ожени за нея. Тя е съвсем раздвоена и не може да намери отговор на въпроса как да постъпи.

Табаков отново заминава за Франция. На 19 март 1938 г. й пише разтревожен оттам: „Страх ме е, че ще те заваря много променена. Не зная защо, но никак не ми се харесва наша­та раздяла“. Той имал ясна мисъл и предвиждал нещата. В писмата си от чужбина, последно­то от които е от 7 май 1938 г., непрекъснато я вика при себе си, моли я да му прати новите си творби. Но в отговорите си Яна вече го напада, че неговият технически свят е пуст и много често досаден и че той не може да жи­вее в друг. Табаков я кани да се срещнат в Италия през април. „Колко ще бъде хубаво да се срещнем там след толкова дълга раздяла. Ела, моя Джойс (така нарича Яна, б.а.), пиши ми, че ще дойдеш, за да ти изпратя билети и определя точно деня на пътуването.“

„Дълбоко осъзнавам необходимостта да се оженим час по-скоро“, от своя страна настоява Балабанов.

Табаков я уверява от Лондон, че макар тя да си има своя свят, а той неговия – материалния, това няма да пречи на любовта им. Но през април вече й пише от Руан: „Колко много сме се отдалечили един от друг! Събрахме се случайно. Два съвсем различни свята… Два свят – две посоки. Пътищата се кръстосаха и повече нищо.

Дано поне нашето приятелство остане вечно.

В една последна бурна нощ го установихме“. Секналите Янини писма тревожат Табаков и го правят несигурен. В последното си писмо й съобщава, че на 20 май 1938 г. в 11 часа ще пристигне в София.

Как точно е станало скъсването на Язова и Табаков, не се знае. В писмо до Балабанов от 1941 г. Яна му припомня как с припадъци и заплашвания я е накарал да напише „онова грозно писмо“ до нейния годеник, с което му съобщава, че скъсва с него.

Източните мъдреци биха възкликнали: „Карма!“ Язова избира творчеството. В следващите години излиза романът й „Капитан“, драмата „Последният езичник“. Балабанов никога не се развежда и през 1943 г. Язова се омъжва за Христо Йорданов.

Неверница

Когато след пладне приседна на прага
и чакам си стария мъж,
плета си чорапите вълнени, що ги и лятос обува,
и младото тяло, сякаш, тръпне от вечерна влага,
а вълната моите сълзи е гълтала не по веднъж —
и китки в градината не късам и нищо не ми се и чува…

Когато след пладне приседна на прага,
мини ми кажи, че ти много ме любиш…
Тъй плахо, с бърз поглед, кат моето робство тук, мрачен.
Ще видя, нехайно уж, клета, че аз съм ти драга,
Глава ще забия в чорапа, като че искам да кажа:„Ти себе си губиш със мене, омъжена.“ А огън — в моя поглед вторачен.

Треперя по-бавно да минеш: клуп след клуп сбъркана нищя…
Пръсти несръчни ще пуснат железните куки.
Но в твоето мило лице не ще се загледам аз нито веднъж,
че сухата моя съседка ни гледа от срещната къща;
но идва нощ, тя ще запуши и всички съседки пролуки…
Но идва нощ… И привечер още приспива ми стария мъж.