Аз съм дете на късния социализъм и нямам почти никакъв спомен за опашките за дефицитни стоки, виещи се пред гастрономите едно време. Никога не съм била толкова запалена по някоя група, телевизионна или кинозвезда, че да се редя и да чакам часове наред с трепет и затаен дъх появата им. Единственото ми подобно преживяване беше при посещението на Фредерик Бегбеде в софийска книжарница, където без малко да припадна, притисната от всички страни от феновете и бореща се за глътка въздух.
Реденето на опашка като феномен ми е непознато и крайно любопитно. Затова и вестта, че в мрачен зимен ден тийнейджъри (!) се редят на опашка за книга (!!), при това на непознат в литературните и читателски среди автор (!!!), определено ми прозвуча като материал на НеНовините. Къде се е чуло и видяло опашка за книги в България?
И кой е Емил Конрад, виновникът за цялата тази истерия?
Конрад е влогър* с близо 150 000 последователи в Youtube канала си. Занимава се с измисляне и записване на кратки видеа по теми, които вълнуват тийнейджърите: отношенията с родителите, любовта, лъжата, смелостта да бъдеш себе си. Забавен и непринуден, Емил говори с усмивка и ирония за сериозни неща. Тонът му е приятелски, не назидателен, затова не е чудно, че допада толкова много на младите хора.
Идеята за книга се ражда в главата му като опит да реализира творческата си енергия под различна от видеото форма. Емо признава, че е написал “Нещата, на които не ни учат в училище” на телефона си, докато се е возил в градския транспорт и е притичвал от банята, за да запише някоя случка, хрумнала му под душа. И ей така, почти на шега – 6000 екземпляра от книгата са продадени в предварителна продажба и над 700 само на премиерата в началото на февруари. Малко са книгите в България, които се радват на подобен търговски успех. Но, както често се случва по нашите географски ширини, вместо успехът да предизвика възхищение и желание за усъвършенстване, Емил Конрад бе залят от вълна от завист и набеден за поредния бездарен графоман, който печели на гърба на неразбиращите си и лишени от литературен вкус читатели.
Защо и как тази семпла книга постигна подобен успех?
Обективно погледнато, “Нещата, на които не ни учат в училище” не е литературен шедьовър, а и няма претенции да бъде. Самият Конрад споделя, че това не е книга в истинския смисъл на думата. Това е продукт, който задоволява определени потребности и не се бори за място на рафта с класики. Критиците на Конрад обаче са твърде заети да цъкат с език, че “това не е литература” и пропускат да забележат липсата на претенция. Заради пропастта между поколенията те го мерят с един аршин, който изобщо не му приляга. Не разбират, че новите четящи имат нужда от нови авторови персони: рок звезди, които успешно създават легенда около личността си. Aвторовият ексхибиционизъм ги дразни, защото е в разрез с традиционното схващане, че пишещият изразява себе си най-добре чрез книгите.
Пишещите обаче не са това, което бяха. Преди да е автор на книга, Емил Конрад е digital native – чувства се в свои води в интернет пространството и умело го използва като медия, за да споделя идеите си. Така естествено се превръща в лидер на мнение за една немалка група млади хора. За разлика от много други “звезди” в България обаче
Конрад не налага като висша ценност притежанието на скъпи вещи,
дизайнерски дрехи и много пари, а се фокусира върху отношенията между хората.
Той говори на езика на тийнейджърите, вдъхва им увереност, че не са сами, че всеки изпада в идиотски житейски ситуации и че е напълно ОК да не знаеш как да се справиш с тях (особено ако ти се случват за пръв път). Емо е като готин по-голям брат, на когото можеш да споделиш всичко и винаги да разчиташ да ти даде съвет. Не знам за вас, но ако аз имах деца, определено бих се радвала много повече, ако подражават на него, отколкото на някой рапър или чалга-певица, например.
Ще кажете: Емил Конрад не е измислил нищо ново, той просто копира успешните западни влогъри (като Джон Грийн например). Това едва ли има значение в светлината на факта, че е първият, успял да накара иначе масово незаинтересуваните от четенето тийнейджъри да се редят на опашка за книга. Емил въвежда феновете си в недигиталния свят на хартиените книги по особено елегантен начин. Кани ги да му зададат въпроси на Facebook страницата и им отговаря с видео, което могат да гледат, като сканират кода от илюстрация в книжното тяло. Така
“Нещата, на които не ни учат в училище”
се вплита в приключението, става част от диалога по важните теми, който се случва постоянно онлайн. Изключително интригуващо, че всичко изглежда като забавна игра, в която всеки може да се включи, да бъде себе си и да експериментира в обкръжението на приятели. Не знам друг в България, който да е успявал така добре да смеси дигитални и не-дигитални медии.
Би било наивно и манипулативно да твърдим, че прочитането на книгата на Конрад автоматично ще накара тийнейджърите да посегнат към други книги. Емил им показва, че да четеш, не значи да си смотан, а напротив – дори е cool**, въвежда ги в света на книгите. Дали за тях четенето ще се превърне от краткотрайна мода в полезен навик и обогатяващо преживяване накрая, е нещо, което зависи от хиляди неща и от общите усилия на родители, учители, приятели и писатели.
Едно от “нещата, на които не ни учат в училище” е
как да се състезаваме спортсменски и да се дърпаме взаимно напред
и нагоре, вместо да си завиждаме. Ето защо не е чудно, че много хора посрещнаха на нож книгата на Емил Конрад. Успехът й като че ли се случи за една нощ и изглеждаше като добре обмислена маркетингова акция. Да продадеш дори най-глупавата книга на вече готова аудитория изглежда фасулски лесно. Никой обаче не си задава въпроса как се създава и задържа тази аудитория, как я караш да посегне с любопитство към нещо ново.
Всъщност Емил Конрад се отнася доста сериозно към това, което прави, макар отстрани да изглежда, че просто се забавлява. В това се крие и неоспоримият му чар и притегателна сила – на него просто нещата му се получават. Има много какво да научим от Емил – как се изгражда онлайн образ и как успешно се монетизира популярността. И не на последно място – как да говорим с децата си на техния език и да бъдем до тях в трудните и объркани тийн години.
А книгата му – може да е просто сбор от мисли, но ако провокира дори само няколко души да намерят отговори на въпросите си, ако им вдъхне смелост да бъдат себе си и да опитват нови неща – определено е имала смисъл.
Очаквам с голям интерес следващото, което ще направи Емил. Мултимедиен проект или електронна книга, писана съвместно с феновете… кой знае? За мечтателите няма ограничения. Нека му позволим да мечтае и да си припомним как се мечтаеше заедно с него.
––––
*влогър (vlogger) – блогър, който използва видео като основно изразно средство
**cool – яко, готино
0 Коментара