Енчо Керязов за ползата от гимнастиката в двора

Какво е чувството да те аплодират на крака Арнолд Шварценегер, принцесата Стефани Монакска, Ангела Меркел и хиляди обикновени хора? На този въпрос със сигурност може да отговори и един българин. Енчо Керязов.

Гологлавият чаровник е най-скъпоплатеният български цирков акробат и еквилибрист. Носител на престижната награда „Сребърен клоун” на световния цирков фестивал в Монте Карло, а неговото лице грее на австрийска пощенска марка с номинал 70 евроцента. 

Талантът на българина е оценен с десетки международни отличия като едно от последните е Галерията на легендите на Световното акробатично общество в Лас Вегас. Удостоен е с високото държавно отличие „Златен век“. Роден в Елхово в семейството на учители. Почетен гражданин на Ямбол.

Енчо, как става този номер – започнахте с тренировки в двора на село и стигнахте до световните сцени?

(Усмихва се) Да, началото беше в къщата на дядо ми, на когото съм кръстен. Той ми направи висилка и там започнах с първите си спортни занимания. Когато бях на 6 годинки, ме заведоха за първи път на цирк в Елхово. Влюбих се в акробатичните изпълнения. Майка ми веднага ме записа на спортна акробатика. Треньорът й казал, че нямам качества, но ме приема само и единствено заради голямото ми желание. Аз не се обидих или демотивирах от неговото мнение. За мен беше достатъчно, че ми разрешиха да тренирам в залата. И постепенно започнаха моите успехи.

С друг треньор ли?

Не, със същия треньор бях повече от 10 години. Той ме обичаше като свой син. С него постигнахме големи успехи, станах майстор на спорта и две години бях в мъжкия национален отбор по акробатика. С него не се бяхме виждали години, но неотдавна имахме много емоционална среща. Колкото и да ми беше неудобно, се пречупих да го попитам как преди години е преценил, че не ставам. Неговият отговор беше много кратък: „Ти, Енчо, нямаше никакви качества. Но само след година разбрах, че ще станеш голям акробат“.

На 16 сбъднах моята детска мечта – започнах циркова кариера с трупа Романови. Там попаднах на изключителен ръководител – Петър Романов, който ми показа тънкостите на занаята. След няколко години трупата се оказа тясна за моите амбиции. Създадох собствен номер – силова еквилибристика. И историята с първия ми треньор се повтори: абсолютно всеки ми обясняваше: „зарежи този жанр, има стотици руснаци и хиляди китайци“  или „абсурд е някой да те ангажира само с един номер“. Тези хора не знаеха, че аз исках да стана най-добрият и знаех как, но ми трябваше време и бях готов да се посветя на това. Знаех, че всеки успех си има цена, работех буквално 24 часа в денонощието, за да постигна целта си, но мечтите се постигат с много работа, а не с МЕЧТАНЕ. Не си мислете, че съм стоял с главата надолу по 24 часа.

А какво друго?

Аз правих всичко, което ме приближаваше до целта: репетирах, храних се  правилно, гледах много внимателно конкуренцията, четях подходяща литература, която ми даваше познания във фитнес тренировките и възстановяването, четях биографични книги на спортисти, които също ме мотивираха. Първото ми участие със собствения ми номер беше през 1996 г. в  Свиленград. Имаше празник на града и в центъра бяха организирали концерт. Нещо, което никога не съм споделял досега: там на площада, веднага получих предложение за работа – на другия ден трябваше да направя номера си в местен ресторант на циганска сватба. Така и не можах да блесна, защото гостите се напиха и на никого не му беше вече до мен (смее се).

По-късно започнах да работя в различни европейски циркове и да печеля поредица от престижни фестивали. През 2006 г. работих в Кралския театър на Холандия и там получих покана от принцеса Стефани за участие в Цирковия фестивал в Монте Карло. След спечелването на „Сребърния клоун” и наградата на публиката всички врати за мен бяха отворени.

С едно изречение мога така да определя кариерата си – от лоста на двора на дядо ми през циганска сватба и до двореца на принц Алберт и принцеса Стефани.

Познавате ли се лично с принцесата на Монако?

Запознах се с нея лично през 2007 г., когато участвах на световния цирков фестивал в Монте Карло. Спечелих уважението й с представянето си на фестивала. Три години по-късно бях поканен като официален гост на фестивала. Използвахме тази възможност и заедно с екипа на Георги Тошев взехме интервю от нея за документалната поредица „Непознатите“. Имах покана от принцесата да бъда част от комисията, определяща победителите в следващото издание, но отказах с аргумента, че все още съм действащ артист и не искам да оценявам колеги. Тя е изключително земен човек, безрезервно влюбена в цирка. С нея можеш много да се смееш и в същото време да разговаряш за сериозни неща.

Виждам, че и самият Арнолд Шварценегер е отворил широко вратите си за вас. Как пък в Щатите научиха за вашите свръхумения?

Връзката се осъществи още през 2009 г., но за съжаление датите за фестивала на Арнолд съвпадаха с моя игрален сезон в Германия и не можах да отида. През 2011 г. се отвори възможност и веднага го уведомих за това. Получих официално покана от Арнолд, а самото уговаряне за подробности около моето участие водих с Джим Лоринер. Той е голям приятел на Арнолд още от 1969 г., когато Шварценегер печели първата си голяма титла – Мистър Юнивърсъл.

Като дете бях изгледал всичките филми с него по няколко пъти, по-късно си купих всички негови книги, когато бях на турне в Австрия, посетих къщата, в която е израснал. Ако някой ми беше казал, че след време ще се познавам с него лично, щях да го взема за луд. За мен този човек беше нещо повече от идол, не знам как точно да го определя… Имал съм хиляди участия, срещал съм много известни личности по света, но това беше друго.

С какво беше по-различно?

За мен това беше незабравимо преживяване! Това, което никога няма да забравя, е, че той ме аплодираше, станал на крака! Зад кулисите, когато за пръв път се видяхме, беше много обикновен, истински, както всички големи хора. Стисна ми ръката и ми каза: „Невероятно! Искам да те поканя следващата година отново и ще се радвам, ако те видя пак“.

Моето участие беше точно на националния празник 3 март. Исках всички в залата и милионите тв зрители да разберат, че съм българин. Много се радвам, че организаторите ми предоставиха тази възможност. Вечерта аз и моето семейство бяхме поканени на ВИП- парти, където имахме възможност да подарим на Арнолд специален подарък, който му бяхме подготвили от България.

Втората година беше още по-специална за мен, бях си подготвил много въпроси, които исках да попитам Арнолд и една огромна молба. Имах огромно желание Арнолд лично да присъства на годишните награди на талантливи деца, които организирахме от моята фондация. За съжаление неговият фестивал съвпада с датата, която аз бях предвидил моето събитие, но той направи видеопослание към децата от България и с това послание ние открихме нашето събитие. Продължавам да поддържам връзка с него и се надявам един ден той да бъде част от „Нощ на звездите“, която имам амбицията да се превърне в едно от най-значимите социални събития.

Защо създадохте фондация?

Основах фондация на мое име, защото смятам, че човек трябва да връща на обществото това, което то му е дало. Смея да твърдя, че съм човек, който е постигнал мечтата си и осъзнах, че можеш да успееш, независимо откъде си и коя област на изява си избрал. В екипа на фондацията съм поканил личности, с които много се гордея, хора доказали себе си в своята област, като Магърдич Халваджиян, Нешка Робева, Йордан Йовчев, Христо Мутафчиев и Красимир Стойчев. С тях искаме да внушим на младите хора,  че всеки може да успее. Радвам се, че събитието от регионално се превърна в национално и за трета поредна година ще се проведе в най-голямата и престижа зала „Арена Армеец” в София през март 2018 г.

Има ли друг спортист, който може да изпълни вашия сложен акробатичен номер?

Най-вероятно има спортисти, които могат технически да изпълнят моя номер. Има обаче една огромна разлика между артиста и спортиста и аз се чувствам наистина късметлия, че мога да погледна обективно и от двете страни. В спорта те оценяват съдии, които оформят своята оценка главно от техническото изпълнение, което е много точно регламентирано в правилника на спортната гимнастика или акробатика. В цирка съдиите са зрителите и няма никакви правила, нито задкулисни машинации, каквито, за съжаление, са често срещано явление в спорта. Когато се състезаваш, имаш едно или максимум две големи състезания през годината, за които трябва да си във върхова форма, а и напрежението е огромно, защото всяко трепване има огромно значение върху оценката ти.

Докато в цирка е друго! Аз последните повече от десет години работя почти целогодишно с над 600 спектакли в годината. Трябва да бъда в топ форма през цялата година, нямам право да се разболявам, да имам травма или да съм в лошо настроение. Няма нужда да сте артисти или спортисти, за да разберете разликата.

Колко време на ден трябва да тренирате, че да ви слуша чак толкова тялото? Това, което правите, ми изглежда отвъд човешките възможности.

Това е много сложен въпрос. Отговорът не може да е един общ, защото тук имат значение много фактори. Но най-обобщаващото, което мога да кажа, е: Слушайте тялото си, ако искате то да ви слуша.

Случвало ли се е непознати хора да искат да докоснат тялото ви?

Да, доста често.

Вие разрешавате ли им?

Това обикновено са деца, койио са впечатлени от физиката ми. Разбира се, че им разрешавам.

Съпругата ви е цирков артист? Как се запознахте?

Да, запознахме се в Шотландия, тогава и двамата имахме ангажимент с английски цирк. Допаднахме си много като характери и две години  по-късно се прибрахме в България, за да се оженим. Това бе по времето на визовия режим. За това май никога не съм говорил. Първият ми договор бе вече факт – за Франция. Но за да взема приятелката си с мен, тя трябваше да има виза. А тя нямаше и единственият начин да дойде с мен, бе да ми стане съпруга. Ала в Ямбол се оказа, че нещата стават бавно – трябваше да подам молба за брак и да чакам един месец, докато се стигне до брака. А в Ханово това стана за един ден. Хванахме набързо двама свидетели, но нямахме брачни халки. Взех халка от майка ми за жена ми Дима, но за мен баща ми нямаше халка, загубил беше своята. И помня, че полицията ме спря с колата ми, а аз нямах време, бе 10 часа, а в 11 трябваше да подпишем. И представете си, полицаят ми даде своята халка, за да подпиша.

Имате много почитателки. Как съпругата ви приема това? Имате ли проблем с това?

Не мога да отрека, че като всяко семейство и ние си имаме разногласия по различни теми. Начинът ни на живот е труден, срещали сме много трудности, но винаги сме били много сплотени и сме решавали проблемите заедно.

Какво ви коства големият успех?

Моята съпруга и двете ми деца са хората, които аз лишавах от много неща, защото всички те се съобразяват с моя начин на живот.

Обиждате ли се, когато българските политици използват думата „цирк“?

Дразня се, когато в България всеки, когато не успее в нещо, веднага казва: ами, политиците са виновни. Кокошката не снася… пак политиците виновни… Явно е, че не си вършат работата, както на нас ни се иска, но най се дразня от това, че все чакаме някой нещо да свърши вместо нас. Нека се научим да търсим вината първо в нас самите. Ако хората в България използват думата „цирк“ с негативен подтекст, като нарицателно, то виновни сме ние, които се занимаваме професионално с цирково изкуство. Не искам да звуча поучително или да давам съвети, но за да те уважават, трябва да се работи и да се доказваш всеки ден.

Аз лично не се обиждам. Гордея се, че съм цирков артист и мисля, че нашата професия е изключително благородна. С цялото си уважение към всички в арт гилдията, но няма друго изкуство, при което артистът понякога рискува живота си, за да зарадва публиката. Ако си музикант или певец – един грешен тон няма да ти коства живота или здравето, ако си художник, може да започнеш наново рисунката,  но при нас – в повечето случаи нямаш право на втори опит.