Евгени Димитров е основател и собственик на фотографска агенция „Булфото“, която тази година навършва 20 години.
Снимка Огнян Панов, Оранжевото студио
Един от многото успешни възпитаници на легендата във фотографията Шаварш Артин. По образование е журналист, работил в първите частни вестници от 90-те години – „1000 дни“, „Континент“, „Новинар“, „КЕШ“. След няколко години приключения в Италия, се връща и основава агенцията си, която бързо застава начело в бранша. Негови и на колегите му от „Булфото“ кадри са сред най-въртените в медиите и социалните мрежи, и са станали основа за многобройни „меме“-та по актуални теми. Със силна страст към пътешествията, археологията и джаза, Евгени успява да поддържа фотографското си хоби като основна професия, и счита това за най-голямото си лично работно постижение. Освен агенцията, Евгени Димитров е сред учредителите на Асоциацията на професионалните фотографи, която вече има една успешна намеса за промяна на част от Закона за личните данни в полза на фоторепортерите.
Честит юбилей на „Булфото“! Развивате се успешно, дори в настоящата много тежка ситуация в цял свят и в епоха, в която всеки със смартфон в ръка смята, че фотограф. Каква е рецептата, тайната?
Маркетинговите гурута ни убеждават колко е важно да сме съвременни, иновативни, агресивни. Финансовите гурута ни убеждават да не вдигаме нос от ексела, и да намерим в него висшия смисъл на нещата. Когато преди 20 години стартирахме агенцията, гордо я заявявахме като „Интернет фотографска агенция“. Бяхме първите с цифров фотоапарат в медиите, и успявахме да „хвърлим“ кадри в нета, още преди колегите да са си изснимали филма от събитието. Сега всички снимат цифрово, даже и с телефоните, а нашата система от преди 20 години продължава да работи без особени промени. Но ние продължаваме да сме начело. Защото по-важно от формата е съдържанието. Да бъдеш на правилното място в правилното време, и да изпратиш кадър, е по-важно от всякакъв маркетинг и реклама. Другото важно, напук на финансовите гурута, не е ръстът на печалбата, а устойчивостта. Ние инвестираме дългосрочно в душевния комфорт на хората си, и не се мятаме да овладеем някаква ниша агресивно и на всяка цена. В крайна сметка прекарваш на работното си място по-голяма част от житейското си време в съзнание, и работата ти не бива да бъде бойно поле, а място за енергично забавление.
Стартът на TED-ex-Витоша за Експедиция „Преоткрий България“
С каква мая са замесени фотографите? Какви съставки на душата, характера и талант са нужни, за да си творец, а не занаятчия във фотографията?
В епохата на безгранична драма за всички HR-и по света, нашият занаят е благо място откъм работа с хора. Добрият фотограф е на първо място страстен фотолюбител, и чак след това служител. Талант, любопитство и придобиване на малко дисциплина впоследствие са съставките на добрия фоторепортер. Колкото по-запален фотолюбител си, толкова по-добър професионалист ставаш. При нас няма работно време, няма „отивам си в къщи и забравям за работата“. Започнеш ли да мислиш в образи, това става като дишането. От което семейството ти получава като бонус безброй запечатани моменти, но и много моменти на твоето отсъствие.
На откриването на фотоизложбата на Асоциацията на професионалните фотографи в римската галерия „Луче“. Забавно е да накараш всички официални лица да се смеят в протоколен момент.
Завършихме заедно журналистика в Софийския университет и още през първата си година като студенти се оказахме във вихъра на политически протести за свалянето на правителството на Андрей Луканов. 30 години по-късно хората отново са на площадите, за да свалят правителства. Защо ни се случва това? Имаш ли анализ и обяснение за толкова трудния „преход“?
Всъщност се случва това, което може да се случи. Когато хлопнахме вратите на Факултета по журналистика за първи път и обявихме стачка до оставката на Луканов, бяхме хлапета на по 18-20 години, без никаква идея как всъщност функционира тази машина, наречена „държава“. Тежка социална неопитност от всички поколения в страната към онзи момент. Хората, които са имали поглед върху нещата, и понятийна система, за да ги оценят, вероятно са били двуцифрено число за цяла България, и почти сигурно – всички са били от „лошите“. Те и наследниците им сега полагат необходимите усилия, за да удържат контрола, но няма как да им е гарантирано. Научаването в движение никак не е бързо и резултатно. Затова още се мотаем безобразно как да организираме живота си. Светът препуска напред все по-бързо, но може да се окаже, че така ще пропуснем някои от грешките му, и току-виж се окажем на добра позиция в един неочакван момент.
Оптимист ли си за България, за следващите 10 години, да кажем?
Ако изхождам от тезата, че се случва само това, което трябва да се случи, няма как да съм песимист. Ние сме на кръстопътя на световните процеси, и отдавна не зависим само от своите умения и неумения. Географски и душевно сме близо до най-доброто според мен място на световната цивилизация – Средиземноморието, и ако успеем да се освободим от вредоносното политическо влияние на Северна Азия, бихме тръгнали много бързо напред в необходимия баланс между работна продуктивност на обществото, и способност да се забавляваме и да живеем добре. За мен не е мечта нито безупречната организация на германците, нито далекоизточното заличаване на индивида в името на общия организъм, нито англосаксонската свръхнеприкосновеност на личното пространство. Животът е купон и можем да го живеем юнашки – в работа, творчество и удоволствия. Въпрос на осъзнаване и организация.
Важното е да предразположиш модела и той влага целия си артистизъм в сесията. Снимка Петър Кръстев
Имаш ли фоторепортерска мечта – например да снимаш война някъде по света, Олимпиада, или може би Парижката седмица на модата?
Счита се, че големият фоторепортер трябва да снима разни много драматични работи – отрязани глави, мозък и черва по асфалта, край него да свистят куршуми, трупове да падат на снопове наоколо. Поне това впечатление остава от първите награди на най-престижните международни конкурси за фотожурналистика. Моята мечта е друга – в комерсиален план – да правя кадри, от които да изкарам най-много пари, аз и агенцията ми. А в личен план – да улавям мигове, които в един кадър да разказват история, вълнуваща за най-много хора. Това няма как да стане, ако аз първо не се развълнувам от нея. И сюжетът няма значение – може да е спорт, може да е любим музикант във върховен момент, може да е семейство бежанци от войната, които се топлят на обикновена електрическа печка във Военна рампа.
Кои са ти любимите фотографски обекти?
Снимка Антонио Георгиев Хаджихристов
За разлика от други колеги, имам много широка гама от забвления с фотоапарата извън обичайните задължения. Страст ми е джазът, снимал съм от Джеймс Браун до Бренда Бойкин, но обикалям с удоволствие да снимам и пейзажи, и археология. С Людмил Каравасилев, Иван Василев и Вальо Захариев от години търсим и достигаме до малко известни исторически обекти. Наскоро с колегите Огнян Панов и Тодор Колев възродихме Оранжевото студио, основано от Оги през 90-те, и сега вече мога да снимам студийни портрети за удоволствие, не само по поръчка за клиент. Управлявам и дрон, който ми дава нови ракурси към познати архитектурни обекти. Фотографията дава огромни хоризонти за забавление, стига да си любопитен. А последният много приятен проект, който снимах, е за албума на групата на Велислав Стоянов The Essential Funk Trombone. Вкарахме момците при старите парни локомотиви в депото на БДЖ и станаха чудни кадри.
Снимка Деси Карамфилова
Какъв бе първият ти фотоапарат?
Първият ми фотоапарат беше Смена 8М, с разкошния обектив Т43-триплет, той имаше фокус в почти всяка позиция. Размахвах го смело из училище, изпусках го, губех го и го намирах, и винаги работеше. Мечтаех си за Практика ТТЛ, но накрая се сдобих със средноформатния Пентакон сикс ТЛ, и с него правих първите си снимки като студент. Първата ми модерна машина беше Минолта Х-300s, и с нея направих първия си голям удар, когато успях да вляза в подземията на Мавзолея, и да се напъхам в саркофага на мумията. Започнах агенция „Булфото“ с един от първите цифрови Пентакс-и – EI-2000, а сега от почти 20 години съм с гамата на Nikon. Не само, защото са апарати, които нямат умиране, а и заради изключително коректното партньорство с вносителите им. Те не се отнасят към нас като към „куче-касичка“, а като към професионалисти, които имат конкретни нужди и проблеми за разрешаване.
Модерно ли е да снимаш на лента?
Модерно е за хипстърите. Аз съм снимал толкова много на филм, че изобщо не го разглеждам като някаква атракция. Даже леко се дразня, когато някой гордо изтърси: „Аз снимам само на филм, цифровото е за простаците“. Първо, хората, които снимат на филм, и изпълняват целия процес, от снимката, през проявяването, до копирането и сушенето на копията, се броят на пръсти. Мързеливците си купуват филмов апарат, снимат, после дават някой да им прояви филма и да им го сканира, по възможност с косъм, за да си личи, че не е дигитално. Тези, които проявават в София, са всичко на всичко 7-8 души, и само за тях може да се каже, че „снимат на филм“. Сигурно и в страната не са повече. Вярно е, че филмовата фотография те стимулира да мислиш повече, преди да натиснеш спусъка. Ама ако няма с какво да мислиш, все тая… От ретро-фотографите се възхищавам страхотно на работата на Калин Костов. Той не само снима на филм, а и изучава старите техники на мокрия колодиев процес, с което съхранява за технологичната памет на човечеството тайните на проявяванията от зората на фотографията.
Опит за каране на лонгборд по време на протестите, за щастие – без нанесени щети. Снимка Петър Бакалов
Фотошопът ли господства сега във фотографията?
Фотошопът е инструмент, а не господар. Той е разкошен софтуер и ти дава възможности за много дълбока намеса в изображението, но за да станат добре нещата, трябва да имаш цел. Глупакът просто „набримчва“ максимално яркостта на цвета и полутоновия контраст, за да изтръгне от други глупаци като него лайкове и коментари „UNIKALNO!!!“, „NAI-DOBRIQT!!!” и “POKLOM!!!”. Истинското майсторство е да създадеш кадър, който говори и със сюжета си, и с полутоновете, и с фините преходи. Наскоро пред очите ми в нета мина такава снимка на Цончо Балканджиев от Павликени, в чиито сенки имаше цяла вселена.
Променят ли се хората, когато застанат да позират пред обектива?
От много неща зависи. Първото нещо е опитът. Не всеки позира често за фотосесия и е нормално да се притеснява, особено ако не харесва нещо в себе си. Моята роля е да забавлявам модела, да го водя през процеса на снимане, да му обяснявам какво правим и защо, и веднага да му покажа на дисплея първите успешни кадри. Участието на гримьорка винаги помага на модела да се почувства по-добре, защото вижда, че е в добри ръце на професионалисти и няма начин работата да не стане. Имах случай с висша финансова мениджърка, която стъпи във фотосесията в ужасно кисело настроение, подтисната. След като гримьорката я пипна съвсем малко и тя се видя в огледалото, нещата се промениха. Госпожата грейна, започна да флиртува с камерата, и добрият резултат не закъсня. Естествено, има и обиграни фотомодели, които си знаят добрия профил, играят пред обектива, и работата приключва бързо. Стига да не се опитат да командват как да тече сесията.
Какво мислиш за големите платформи за продажба на фотография, не убиват ли те всъщност свободните фотографи и изкуството?
Така наречените микростокове са канибалите на пазара на снимки. Някакви хора с голям капитал и отличен финансов мениджмънт убеждават лесно критична маса фотографи, че ще спечелят милиони, достигайки до многобройни клиенти, като си оставят снимките при тях. След което обявяват на многобройните клиенти, че имат достъп до милиони снимки на цена по долар-два. Парите се завъртат, но от това печелят основно микростоковете. Повечето фотографи, като видят, че не могат да изкарат повече от 200-300 долара месечно, и то след като се скъсат от работа, се отказват, но след тях идват други, които очакват да спечелят милиони. Пазарът пада на долар-два за снимка, онези с отличния финансов мениджмънт си гледат доволно сумата в ексела всяка година, а клиентите започват да се чудят защо среду долар-два получават достъп до милиони еднотипни посредствени фотографии.
Това е класически олигопол, основан на финансово предимство на големите играчи и голям маркетинг, който обаче убива творческия пазар.
Видео или снимки? Май видеата все повече превземат социалните мрежи…
Така твърдят маркетолозите, но аз, като стока-консуматор на социалните мрежи, не им вярвам много. Докато гледането на видео от мобилен телефон беше екзотика, имаше бум на вниманието. Но чисто технически, ти нямаш време да зяпаш непрекъснато видеа, даже и по няколко десетки секунди дълги. В един момент трябва да вършиш и други работи в живота – да се храниш, да говориш с някого, да си прочетеш мейла. И няма как да инвестираш достатъчно време за видео. Тогава идва снимката – поглеждаш и скролваш за секунда. Не че ще запомниш нещо…
По отношение на правенето на видео – да, започнах да се уча и на това. Различно е от фотографията и иска съвсем друго мислене и оценка на ситуацията. Засега малко от добрите фотографи могат да се справят едновременно със снимки и видео от едно и също събитие. Колегата ми Любомир Бенковски – Бенджи е един от тях. Много от телевизионните репортажи, които купуват от нас ТВ-каналите, са заснети от него, паралелно с фотографската емисия в агенцията.
Какъв за теб е идеалният купон?
Идеалният купон за мен е с много музика. Имам щастието да познавам страхотни музиканти, и да вдигаме наздравици с тях на разкошни джем-сешъни, където главата ти отлита някъде далеч с музикалните им хрумвания. Естествено, женското присъсвие е нещото, което прави купона незабравим. От студентските години критерият за един добър купон е когато в края му съм в състояние на пълен покой – изразходени вълнения, никакви тревоги, абе – нирвана. Хубавото е, че след половинвековния юбилей вече няма нужда от екстремно напиване, за да се отлепиш от ежедневието, иначе щях да го закъсам със здравето. Човек постига съвършенство, когато може да прави „глупости“ и на трезва глава.
А идеалната ваканция?
Пътешествие, пътешествие, много пътешествие. Колкото по-дълга, толкова по-добре. Колкото по-непознато – толкова по-добре. Опитвал съм и с почивка от 20 дни на едно хубаво място, не е лошо, но си е загуба на време. Работата ми е такава, че понякога съчетавам нещата с пътуването, и съм бил и в Далечния Изток, и в скандинавските страни, но любимата ми държава за пътуване е съседна Италия. През 2020 осъществих един вълнуващ за мен проект. Първото културно събитие на открито в София след локдауна беше изложбата „Копнеж по Италия“, която направихме с Италианския културен институт. Показах снимки от пътуванията си там през последтите 30 години и се получи вдъхновяваща селекция. Историите, които разказва всеки метър земя в Италия са забележителни, и когато станеш „семеен“ с местната среда, можеш да разказваш, да разказваш, да разказваш…
На какво се опитваш да научиш сина си?
На първо място – да бъде честен. Опитваме от малки да лъжем другите, да лъжем себе си, и накрая го закъсваме здраво. Да приема околната действителност без бяс, и внимателно да огледа от кое ъгълче може да я подхване, за да постигне нещо за себе си. Да бъде добър към другите, без да отрича собствената си значимост. Да цени труда. Да удари, когато трябва. Но на децата няма как да им налееш тези неща с фуния в главата. Колкото и да им приказваш, те се учат, като гледат какво правиш ти. Ако се разминаваш в думи и дела, те ще се научат от делата ти.
Какво държиш на нощното си шкафче?
Хахаха, нямам пистолет, въпреки, че обичам стрелбата с огнестрелно оръжие. Нямам и пачки, нито кюлчета. Всъщност, никога не съм имал пари настрана, пък още я карам някак си. Освен телефона на зарядното, имам по 2-3 различни книги, които чета една през друга. Имам и халба с вода, както при сватовете от онзи виц, които хвалят зетя си като „добро, момче, само дето много вода пие, като се събуди“.
Снимка Николай Варадинов
На 50 години. Разведен и свободен. В добра спортна форма и с чудесно чувство за хумор. Каква жена би променила статуса ти на „обвързан“?
Ергените таксуват развода като освобождаване, семейните (поне пред жените си) – като катастрофа. Всъщност за осъзнатия човек това е поемане по нов път. Накъде води той, е различно за всеки. Едни смело се хвърлят веднага в следващия брак, други предпочитат свободата, но винаги я заплащат с известна самота. Вкарването на представите ти в обява като в Тянков ТВ, те лишава от възможността да бъдеш изненадан приятно. Банално е като най-важен фактор, но желанието е на първо място. Когато срещна жена, с която изпитваме трайно желание един към друг, е естествено да опитаме да видим с какво съдържание можем да заредим понятието „обвързване“. При всички случаи – с много пътешествия, музика и взаимно доверие.
0 Коментара