Писател или писателка е по-удачно да се каже? В началото на миналия век родът има значение, тъй като жените-писателки, а и жените в кое да е поприще поначало, тепърва започват да се утвърждават. Някои от тях искат да са наравно с мъжете-писатели, други търсят своя идентичност именно като жени-авторки. Една от тях е Евгения Марс. Общественичка, домакин на литературен салон, блестящ организатор, светска красавица и образцова майка и домакиня, Евгения е сред ярките интелектуалки в тогавашното софийско общество.
Животът й обхваща седем ключови десетилетия – от преди Освобождението, през следосвобожденска България и до смъртта й в самото начало на социализма. Автор на четири сборника с разкази, есета, три пиеси и др., председател на Клуба на българските писателки,
Евгения Марс е първата жена-драматург в Народния театър
(с две поставени пиеси). Въпреки това, дълго време името й е спрягано основно като съпровождащо това на Иван Вазов, с когото ги свърза дългогодишно приятелство, а според мнозина – и романтично чувство. Вазов, чест гост в дома на Марс, се запознава с нея 17 години преди смъртта си и й посвещава множество стихове. Той често дава търсени от Марс литературни съвети. Поради присъствието му в литературния й път обаче личността й незаслужено е затъмнена от градската легенда за нея и Вазов. В добавка, след 9 септември, тя дори не е издавана. А несъмнено има своето място в културния контекст на цяла една епоха.
Живка Симова, един от малкото изследователи на Марс, предполага, че прякорът й идва от името на френската актриса мадам Марс. И наистина, писателката съумява блестящо и по френски образец да организира интелектуален кръг около себе си. Множество са отзивите на възхита, вестникарските колонки, шушуканията и възклицанията около нея. Някои писателки, и дори писатели, й завиждат, други се съревноват с нея, или всичко това едновременно. През 1920 г. тя е наградена от Цар Борис III с орден „Дамски кръст” за граждански заслуги и грамота в знак на признание за деятелността й като писателка. Тя е първата жена в иначе мъжкия списък на най-четените автори през 1935 г. на Столична библиотека. От безспорно обществено значение е съставянето с нейни средства на енциклопедичния алманах „Полувековна България 1878-1928“.
Новата българка
Писателката се ражда през 1877 г. в семейството на Екатерина и Павел Бончеви в Самоков. Майка й е първата жена-учител в днешен Ботевград, баща й – виден търговец. След като семейството се мести в София, Евгения е записана в Първа софийска девическа гимназия. Девойките в първото училище за средно образование за жени у нас освен традиционното дотогава ръкоделие учат езици, математика и др. Формирането им ознаменува раждането на новата българка в следосвобожденска България.
Родителите на Евгения планират тя да продължи образованието си в Загреб, но съдбата има други кроежи. На прага на пълнолетието си тя се омъжва за Михаил Елмазов. Младоженецът, двойно по-възрастен от нея, е първият дипломиран стоматолог у нас. Сватбата, бляскаво събитие, силно впечатлява софиянци. Животът на младата красавица е изрядно подреден – щастливо семейство, приятно обкръжние, богато нареден дом с виенски мебели. Младата жена би могла да се задоволи единствено с посрещане на гости за следобеден чай. Вместо това предстои дълъг път – от писането и
отглеждането на две деца до борбата със злите езици.
Евгения притежава красива външност, облечена от пищни тоалети, феерия от диадеми, воали и дантели. „В прекрасния й дом почти винаги има вази с цветя – най-често рози“, пише изследователката Живка Симова. От осанката и обноските на Марс лъха неподправен аристократизъм. Но не само външността и поведението формират харизмата. Много от съвременниците й отбелязват вродената изящност, умението за водене на разговори, впечатляваща ерудиция.
Някой би посочил, че Марс не е блестящ белетрист, но зависи с кого съпоставяме творчеството си. Само по себе си то има своята стойност и заема свое, дори и скромно място, в литературната ни история, която не се състои само от върхове.
Въпреки че Марс през повечето време (не и след смъртта на съпруга й) е далеч от неволите на бедния човек, целенасочен е опитът й да „надникне“ в този свят на нищета, който във време на войни и политическа нестабилност в България е бил повсеместен. Разказите й за войници, сирачета, бедни девойки ни помагат да усетим духа на една епоха. А пиесите й са важни не само с това, че авторът им е жена, но поради факта, че централният персонаж е именно жена, описана от жена.
Дамите от клуба на писателките
През 30-те години се утвърждава Клубът на българските писателки. Марс е най-дългогодишната му председателка и спомага за престижа му. Както тя, така и членовете му, спомагат за еманципацията на жената-писател у нас. Марс е неуморна. Организира литературни четения, международни пътувания, чаени събирания, публикации.
Ето каква възстановка на една клубна вечер прави литературната критичка Живка Симова:
„Нека си представим, че сме намерили кинолента от 1935 г. Пускаме я и наблюдаваме с нарастващо любопитство. В София Клубът на българските писателки посреща многобройните си гости на традиционния годишен чай, на който дамите от Клуба четат новите си творби… Тук са безподобната красавица с воалетка Багряна, стройната и елегантна Яна Язова, миниатюрно-фината Фани Попова-Мутафова (единствено тя е с кок), омайващата с пеещия си говор и „теменужни“ стихове Дора Габе, Магда Петканова, чийто лик въплъщава доброта и страдалност, представителната с облик на истинска софиянка Мери Грубешлиева, „солидната като името и творбите си Анна Каменова…“.
Вазов
„Без подкрепата му кой знае дали бих могла да противостоя на неприятностите, на които е изложен у нас всеки служител в храма на изкуството. Аз пишех, за да се хареса на Вазова, и когато чуех неговото мнение, бях сигурна за издържаността на работата си“, пише Марс.
Вазов от своя страна дава висока оценка за творчеството й.
„Не ще съмнение, че ще трябва да работите върху себе си, и аз съм уверен, че с труд ще отидете много далеч“.
С писателя тя се запознава покрай съпруга си по време на излет. Писателката Кристин Димитрова е права, сочейки, че Вазов не би могъл да не се впечатли силно от младата жена. Така започва една десетилетна дружба и Вазов става чест гост в дома на Елмазови.
Бляскавата светска красавица безспорно притежава талант, макар и укрепващ, но е неуверена или поне губи увереност пред Вазов.
„Пред него чувствах своето нищожество“, ще напише в пътеписа „Разходка из Цариград“.
Между двамата тече кореспонденция, продължила години наред. След смъртта на Вазов, след дълго обмисляне, Марс дава за публикуване писма от личния си архив. В тях няма нищо пиперливо. Несподелено или платонично е било това романтично увлечение? Възторжено приятелство, белязано от блянове? Вероятно съществуват различни интерпретации, но самата Марс през годините категорично посочва, че това, което е имало между тях, е силна духовна връзка. Фактите говорят следното – Вазов е бил приятел с Евгения Марс, както и тя с него. Той я е обожавал, което личи от стиховете му, но тя повече му се е възхищавала.
Враждебност и възхищение
„Подкрепата на големия поет извика завистта и злобата на някои наши писатели“, ще напише Марс в „Моите спомени“.
В малкото софийско общество всяка мълва бързо е пускала корени и след като приятелството между Марс и Вазов започва, се появяват недоброжелатели. При излизането на първия й сборник с разкази „Из живота“ (1909) Антон Страшимиров жлъчно отбелязва, че „авторката има мустаки“. Недвусмислено обвинение, че автор на разказите е Вазов. Повече от ясно е обаче, че текстовете са автентични. В тях авторката, все още неуверена в описанията си, се вълнува от емоционалния свят на жената. Това няма как да е излязло изпод перото на Вазов.
Марс със сигурност се е огорчавала от тогавашната атмосфера на интриги, но намира сили да води интензивен обществен живот. А изпитанията продължават. Едно от тях се казва Ана Карима. Общественичката с особен темперамент напада неотклонно Марс, която през 1925 г. предава на Народната библиотека срещу заплащане лира с венец, подарена на Вазов по случай 35-годишния му юбилей. Лирата е подарък от Вазов, поради което несправедливо звучат обвиненията на Карима, че венецът, който освен това е внесен в обществена институция, е „обсебен“ от писателката.
Възможно е причина за неотклонните нападки на Карима да е творческо негодувание. Писателката Кристин Димитрова сочи основанията за това. Марс е автор на популярен пътепис за Цариград, който оставя впечатление, че е първият, писан от жена, но Карима много преди това има пътепис за Париж. Марс е автор на драма в Народния театър, но Карима пише пиеси преди нея.
През 20-те и 30-те години на миналия век Марс се утвърждава въпреки трудностите и спомага за утвърждаване на жената-интелектуалка у нас. Днес, цели 140 години след рождението на Евгения Марс, е редно стереотипите, срещу които писателката се е борила, да отстъпят място на едно по-внимателно вглеждане в творчеството й.
0 Коментара