Пламена Милева, един от най-добрите подводни фотографи у нас, е родена във Варна. През 2001 г. завършва Факултета по изкуства във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“.
Именно този факултет изиграва възлово значение в светоусещането ѝ като творец, който има необходимост да създава красота във всяко нейно измерение. Пламена споделя, че нейният вътрешен свят винаги е бил приказен и красив. Затова и подводната фотография по-късно се появява като перфектен изказ на тази творческа потребност за създаване на красота.
Дебютът й в подводната фотография е преди 11 години, когато като млада майка запечатва тримесечния си син в подводна басейнова фотосесия. Именно този тип фотография се оказва най-голямото предизвикателство, признава тя, което в последствие й донася над 50 приза в световни конкурси. За да се развива и снима в дълбоки води по света, Пламена става сертифициран водолаз по системата Padi.
За „Жената днес“ Пламена разказа няколко интересни истории от подводните си фотосесии.
Момичето Pin-Up
Coca-Cola и пуканките са две от емблемите на американската култура. Ненапразно се появяват почти винаги в съчетание с американския флаг. Момичето в стил Pin up е комерсиален образ, олицетворение на американската мечта от началото на 30-те години. Зад този ретро стил стои цяла една рекламната индустрия, рисуваща сексапилния жизнерадостен стил на уверени в себе си Pin Up момичета.
Фотосесията „Американски мечти“ е от 2015 г., по това време живеех на остров Тенерифе. Бях решила да заснема някаква ретро визия и идеята ми се допълни, когато с Джесика, моделът, влязохме в един огромен, пълен с китайски стоки, магазин. Там на видно място зърнах спускащ се почти от тавана американски флаг, а в близост – пластмасови кутии за пуканки. Това идеално кореспондираше с визията на момичето Pin-Up, която исках да заснема под вода. Стайлингът беше непретенциозен, но кокетен, такъв какъвто е носила секси блондинката от онези години.
Сесията трябваше да започне рано, още преди центровете за гмуркане да “изсипят” водолазите по атрактивните места за гмуркане. Станахме около 04:30. До 6 часа бяхме готови с грима и прическата на Джесика и вече пътувахме към набелязаното място с лодката на нашия приятел Хавиер Ракедо. Нямаше 8 часа, все още бе тъмно, когато се гмурнахме. Аз влязох първа, за да огледам и избера мястото, а асистентът и Джесика чакаха в лодката, готови при знак а се спуснат под водата. Опънахме американския флаг на една от скалите под водата и бързо направих няколко пробни снимки. Един огромен скат се завихри над главата ми и пикира точно над флага пред мен, все едно ми казваше „снимай ме!“. Всичко беше готово. Асистентът ми позиционира Джес, която под елегантната мини поличка носеше баластен колан, за да се балансира и задържи на дъното. Асистентът ми Юлиян Недев трябваше да подава въздух от резервна водолазна бутилка при подаден знак от Джесика, а Хавиер снимаше backstage видеото. Джес отвори първия пакет пуканки и те “полетяха” за секунди нагоре.
Трябваше да внимаваме с втория пакет, за да не губим пуканките толкова бързо. Събраха се и много костенурки, които са доста любопитни създания. Останах много доволна от резултатите. Това беше една от най-приятните и зареждащи фотосесии, които съм имала.
„Богинята на морето“
Сякаш има някаква кармична предопределеност, когато съдбата или друга сила те връща към определено място. А може би там имаше нещо, което не бях довършила. Така, 2 години след като се прибрах от Тенерифе, където бях живяла 8 месеца, пътищата отново ме отведоха на същото място. Мои приятели ми бяха споменали, че местните морски орлови скатове са се придвижили към бреговете, към по-плиткото, 13-ия и 15-ия метър. Това беше идеална възможност да заснема нова фотосесия под вода, с модел и тези красиви същества.
Джесика и приятелят ни Хавиер от Diving център Rincon De Arona, с които вече бях свикнала да работя в екип, лесно приеха идеята да се съберем отново. Джесика беше облечена в ръчно изработено бельо от кристали на дизайнерката Звезди Патаре. Аз избрах мястото под вода и подадох сигнал на Юлиян Недев, който се спусна с нея под ръка. Джесика застина в очакване на момента. Сякаш усещах пулсацията ѝ, защото тя знаеше колко отговорна е тази фотосесия, колко малко на брой са моментите, в които ще се налучка правилната кадровка и перфектната поза.
Виждайки, че животното се приближава, тя скръсти молитвено ръце само за няколко секунди и махна регулатора от устата си. Тя беше моята богиня под вода. Природата сякаш я слушаше и помагаше както на нея, така и на мен.
„Последният танц“
Така нарекох тази фотосесия, посветена на хармонията между дивото в природата и красивото човешко тяло. Това беше най-сложната подводна фотосесия, която съм имала. Тя беше замислена като хармонично единство между дивото – огромния, мощен скат и красивото женско тяло. Дайвинг инструкторът, който трябваше да ни заведе до мястото, никога не беше асистирал в такива фотографски сесии, а баластният колан на партньора ми се оказа недостатъчен, при което той не можа да потъне до необходимата дълбочина от 18 метра. Нямаше връщане назад. Моделът трябваше да бъде осигуряван от човек, който въпреки огромния си опит като водолаз, нямаше подобни преживявания.
Водата беше студена, не повече от 22º и Джес зъзнеше, застинала в очакване. Фотосесията започна. Аз бях на около метър от модела, без плавници, за да не размътвам допълнително водата. Снимах с широкоъгълна оптика, която покриваше почти 180 градуса от равнината. Скатовете са дружелюбно настроени в този залив, свикнали с водолазите и в очакване на храната, която им носят ежедневно. Те прелитаха над главите ни, а моделът се измъкваше от мощните им прегръдки с финес и красота, но напрежението и рискът бяха огромни.
Все пак това бяха големите атлантически скатове, които достигаха до 2-3 метра дължина само на тялото и с лекота повдигаха момичето, въпреки примката с тежести, която беше вързана през глезена ѝ. Опашката на ската е 1,5 пъти по-дълга от дължината на тялото му и върху нея има отровни бодли, които лесно можеха да закачат голото й тяло. Пазейки дистанция от него, както се бяхме уговорили, за да не влиза в кадър, осигуряващият водолаз изчакваше за подаден сигнал. Но с късия осигурителен шланг на регулатора, който водолазите обичайно използват, се губеше много време.
В един момент Джесика подаде знак, че има нужда от въздух, но разконцентриран от обстоятелствата, осигуряващия водолаз не го видя. Аз изтръпнах и нервно започнах да дърпам октопосът (резервния регулатор) на моето оборудване. Ставаше въпрос за няколко секунди, които са се запечатали в спомените ми като най- рисковият момент, в който съм попадала. Бях толкова близо до нея, и въпреки всичко, се чувствах като закована, без плавници. Закъснялата реакция на осигуряващия водолаз без малко можеше да се окаже фатална. Няма да забравя какъв скандал се заформи под водата между нея и водолаза със знаци, в които думите бяха излишни.
Въпреки неприятната случка, тя се успокои и подаде сигнал, че е готова да продължим фотосесията. Последва пълна концентрация. Само модели, отдадени изцяло на идеята, професионалисти с желязна психика, каквато е Джес, след такава критична случка, могат да продължат. Не знам от къде тя намери сили да го направи, но със следващите кадри, постигнах всичко онова, за което съм си мечтала в тази фотосесия.
0 Коментара