Големият режисьор Франко Дзефирели е починал на 96-годишна възраст след продължително боледуване, съобщиха италиански медии.
Франко Дзефирели е италиански актьор, режисьор, продуцент, сценарист, номиниран 2 пъти за награда „Оскар“, носител на БАФТА, пет пъти завоювал наградата „Давид ди Донатело“, два пъти награда „Еми“.
Според мнозина Франко Дзефирели е най-великият режисьор на опери, филмирани опери и филми. Пищните му постановки на опери на Верди, Пучини, Бизе и Моцарт са сред най-добрите, а филмираните „Отело“, „Травиата“ и „Палячи“ задават златния стандарт за творби от този вид. Филмите му по Шекспир – „Ромео и Жулиета“ и „Укротяване на опърничавата“ са номинирани за „Оскар“, а неговият „Иисус от Назарет“ се смята за най-хубавия библейски филм.
Автор е на 100 оперни спектакли, режисьор на 22 филма и сценограф на 25.
Предлагаме ви предговора към неговата автобиография:
„През живота си най-малко три пъти, съм гледал смъртта в лицето: по време на бомбардировките, пред заплахата от разстрел и в автомобилна катастрофа. Ето защо не е изненадващо, че аз твърдо вярвам в Бог и имам суеверна привързаност към идеята за Съдбата. Въпреки че е очевидно, че след живота следва смърт, трудно ми е да допусна мисълта, че ще дойде ден, когато ще умра. Подобно на повечето хора, аз лелея смътна надежда за някакво безсмъртие и се държа по съответния начин, затова самият факт, че ще разкажа живота си, сякаш той е завършил, ми изглежда малко абсурден.
При това, аз много се съмнявам в мотивацията за появата на книги от този жанр: дали ние възнамеряваме да опишем в тях духа на епохата, в която сме живели, или искаме да открием „истинската същност“ на тези важни хора, с които сме се сблъскали в живота си чрез любопитни подробности, анекдоти и клюки. Разбира се, мемоарите, кореспонденциите и автобиографиите могат да допринесат за развитието на социалната историография, заедно с изследванията на специалистите в областта на политиката, историята, театъра, литературата и така нататък. Дори ако става дума за оправдания „post facto“ (постфактум). Освен това, никой и никога не казва за себе си цялата истина. Напротив – ние много се стараем да я скрием, припомняйки само това, което ни е приятно, и покривайки останалото със слой лак.
Всеки от нас е „малко чудо на изобретението“ и всеки от нас опакова своето минало в съответствие с нуждите на настоящето: колкото повече блестим, толкова повече „салонни“ анекдоти образуват коралов риф от фантазия около малкото ядро на истината до такава степен, че вече ще е невъзможно да се разбере как действително са били нещата. Какво значение, в такъв случай, имат дневникът или историята?
Едва след като приех реалността, т.е. че аз съм разказвач на анекдоти, а не писател, аз бях в състояние да започна да пиша автобиографията си. Но как се „разказва“ своят живот?
В началото на тази работа, спомените за хората, с които съм се срещал, бяха изкривени от днешните ми чувства, но задълбочавайки се по-нататък аз забелязах, че тези хора, които мразя днес, са ми били някога много скъпи, както и обратното. Надявам се, че по някакъв начин това е прозвучало в книгата. Работата по книгата ми даде повод да направя преоценка на живота си, а четенето на написаното приличаше на разлистване на роман, съставен от моите спомени.
През последните години нарасна любопитството ми и острото внимание към някои явления, които струва ми се, ни отвеждат отвъд пределите на нашата земна среда. Защо се случват някои неща? Какво им позволява да се случат?
През живота си съм получавал знаци и съм виждал подобни признаци, но едва наскоро започнах да изучавам тези събития и да гледам на тях по новому, даже тревожно.
Още преди да се родя е имало ясни знаци за това, че по някаква определена причина аз е трябвало да живея: майка ми упорито се съпротивлявала на мисълта за аборт, въпреки че е знаела какъв скандал я е очаквал. Няколко реда по-горе аз вече казах, че по различно време и при различни обстоятелства, съм бил на прага на смъртта. Ако съм оцелял, това не може да бъде просто благодарение на Съдбата: аз все по-ясно виждах, че животът ми е бил част от някакъв висш замисъл. Срещите с хората, които определиха курса на моя живот, идеите, които съпровождаха моята работа, чудесата, които ме спасяваха по време на войната (и след това) – това са явления, които е трябвало да се случат и са се случили с определена цел. Аз чувствах, че някаква ръка ме води и пише за мен моята история. Сигурен съм, че душата на майка ми някак си остана близо до мен. Аз ясно чувствам, че тя не си е отишла съвсем: сякаш духът и енергията й останаха тук, на земята, за да защитават сина, когото тя толкова отчаяно искаше, и когото трябваше да напусне толкова рано. Това не е езическо суеверие, а напротив, то е съзнание за това, че, както казва Шекспир чрез устата на Хамлет: „И на небето, и на земята е скрито повече, отколкото се присънва на вашата мъдрост, Хорацио“. И в крайна сметка ние винаги сме длъжни ясно да слагаме пред себе си крайната „сума“, закючителния извод, както обясняваше с прости думи майка Тереза: „Животът не е бяг към смъртта, напротив, смъртта е източник на живота“.
Така напред, приятели, и нека нашият земен път винаги да бъде осветени от тази надежда“.
0 Коментара