Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж… „
Това са истински истории на жени, които са целували и са били целувани – истории за надежда и мъка, упование и упорство, за гняв и прошка, за безсъници, смях и сласт. Всъщност истории за любов, споделени с Росица Михова, която много искаше да узнае де, кога, веднъж…
Творческият път на оперната прима Галя Йончева започва през 1970 г. с ролята на Кети Пинкертон от „Мадам Бътерфлай“ и продължава с 34 централни сценични роли. На нейния глас и натюрел композиторът Парашкев Хаджиев посвещава три опери – „Златната ябълка“, „Лето 893“ и „Мария Десислава“. Съпругът й, Красимир Кюркчийски, пише за нея операта „Наздраве, господарю“. Тя го вдъхновява и за музиката му към балета „Козият рог“.
Галя Йончева разказва за трите най-важни срещи в живота си. Това са три истории за любов, за липсата на любов и за мъдростта да разпознаем едното от другото.
Появила съм се на този свят в един чуден априлски ден, когато земята раждала пролетта. Родила съм се с един бял косъм. Майка ми дълго се чудела дали това е поличба за късмет, или пък провидението дава знак, че ми е отредена необикновена съдба. Днес, 82 години по-късно, така и не знам дали този бял косъм е бил намек за нещо специално. Но знам, че имах
дълъг, стръмен и богат житейски път.
Родила съм се много красиво бебе. Толкова се разчуло за моята хубост, че при нас, в град Кула, започнали да идват хора от съседни селища, за да видят дъщерята на агроном Йончев. За добро или за лошо, с тази хубост преминах през целия си живот и затова този разказ започва именно с нея.
Красотата е дар божий – истинска благодат, но и отговорност. Тя е сила и ако я изпуснеш, ако не умееш да я контролираш, ще те опропасти. Защото красотата винаги върви със своята по-малка и грозна сестра – суетата. Станеш ли суетна, започнеш ли да трепериш и да примираш над външния си вид, свършена си.
Вероятно моят баща също е обръщал внимание на това как изглеждам и се е страхувал, че ще стана някоя куклена красавица. Затова още от съвсем малка ми повтаряше: „Само не си въобразявай, че си хубава. Имай предвид, че не си нищо особено.“ И аз израснах свита и с толкова смачкано самочувствие, че дори днес, след десетки години на сцената, се боря с този комплекс. Тежат ми хорските погледи. Знам, че те се вторачват просто в обвивката – най-външната ми люспа, за която нямам никакъв личен принос.
Хубостта е игра на случайността, каприз на гените.
Тя не е нещо, за което съм се трудила. Благодарна съм й, че ми проправи път към сцената и ми поднесе на тепсия едно голямо предимство за всеки артист. Но ми е ясно, че ако бе само тя, нямаше да стигна далеч. Нужна ми бе духовната подплата на моите героини. Без нея не бих могла да се пресегна и бръкна в душата на публиката, да я развълнувам и поведа с мен по моите пътища.
В личния ми живот, обаче, за разлика от сцената, физическата привлекателност ми пречеше много. Защото мераците към мен бяха много. И все трябваше да се защитавам и да доказвам, че не съм хубавицата, с която един мъж може да украси вечерта си или живота си. Защото истината е, че и с най-голямата грозота, и с най-голямата красота един ден се свиква. Тя престава да бъде изключителна, превръща се в ежедневие. Прашасва и става незабележима. И какво остава тогава? Остава душата.
Така, от душа, се влюбих за първи път. Бях на 4 и с моята приятелка Алинка си загубихме ума по Боби Рубашкин. Той бе от семейство на белогвардейци, които след революцията се бяха заселили в нашия град. Бе много красиво момче и ние така се бяхме увлекли, че решихме да отидем у тях и да му признаем чувствата си. Знаехме къде живее и тръгнахме. Спомням си как се качвахме по едни ужасно стръмни стълби и след това не успяхме да стигнем до звънеца на входната врата, защото той бе твърде високо. Затова почукахме. Отвори ни майка му и попита какво искаме. Ние обяснихме, че търсим сина й, защото го обичаме. И двете много го обичаме. Тя ни отговори троснато, че Боби рита топка някъде из махалата и след това безцеремонно тръшна вратата. Така поезията на моята любов се удари челно в прозата на живота. За първи път, но не и за последен.
Истинското ми детско влюбване ме сполетя във втори прогимназиален клас – шести клас сега. Бях вече на 12 години и живеех в София. От Френската гимназия при нас в 6-то училище дойде Гео. Страхотно ми хареса още в мига, в който го видях. Той имаше малък чип нос, хубави очи, коса, която очарователно стърчеше във всички посоки. Освен че бе много умен, Гео знаеше френски и свиреше на пиано. Това бе предостатъчно, за да се влюбя до уши в него. И тази любов продължи 6 години – чак до края на 12-и клас. През всичкото това време ние никога не си продумахме, никога не излезнахме заедно, никога не се хванахме за ръка. Ако в речника искат да сложат картинка за платонична любов, то трябва да сложат нашите снимки с Гео – две отделни, защото ние обща снимка нямаме.
Няма да забравя един случай от това време. Макар и от един випуск, бяхме в различни паралелки – той в мъжката, аз – в девическата. Един ден някакъв учител отсъстваше и ни събраха заедно. Учителката ме изпрати до дирекцията да взема дневника. Когато се връщах, видях в коридора как Гео влиза в час точно преди мен. Когато застанах пред вратата, която той току-що бе затворил, цялата се разтреперих. Щях да докосна дръжката, която той бе докоснал само преди миг. И днес, толкова години по-късно, не мога да забравя тази брава и физическото ми съприкосновение с него чрез нея. То бе едно вълнение, което така ме разтърси, че ме извади от нормалното ми състояние. Може би подобно преживяване е твърде бледо за днешните млади хора. Но прав е Толстой, когато казва, че
реализираната чувствена любов не познава истинската драма на чувствата.
Само в мъчителния копнеж по недостъпното човек преживява любовната трагедия. А ние с Гео си бяхме взаимно недостъпни. Знаех, че той ме обича, но нямах какво да му предложа освен погледите си в междучасието, когато се разминавахме. Не можех да направя нищо, защото ме държаха много строго у дома и не излизах никъде.
Имаше тогава някакъв клуб на Комсомола, където се танцуваше, прожектираха филми и се организираха излети до Витоша. Баща ми смяташе, че Витоша е нещо като публичен дом. Отидеш ли веднъж там, значи вече си пропаднало момиче. Затова аз не бях стъпвала в планината.
Така дойде краят на 12-и клас. Завършихме – той, разбира се, със златен медал. Аз също бях отличничка, но за мен медал нямаше, защото не бях толкова изявена в комсомолската дейност. Няколко дена по-късно, на вратата у дома се позвъни. Отвoрих и пред мен стоеше Гео. Преди да успея да попитам нещо, той ми каза: „След два часа тръгва влакът ми за Прага. Ще уча там. Дойдох да ти кажа, че през цялото време съм те обичал. Искам да си обещаем, че ще си бъдем верни тези няколко години и след това ще сме завинаги заедно.“ Всичко това бе казано на площадката на стълбите. Нямаше време за увъртания. Признах му, че също го обичам и че много съм страдала за него, но това, което иска, е обещание, което вероятно и двамата няма да изпълним. И така отново, без дори да се прегърнем или докоснем, той тръгна за Прага. И повече не го видях.
През есента станах редовна студентка в Икономическия институт и се записах в Академичния хор. Там се запознах с много хора. Всички момчета бяха влюбени в мен, но аз си оставах все така предпазлива. Една вечер репетицията продължи по-дълго и един колега ме изпрати до нас. Влезнахме във входа и говорехме за нещо, когато автоматът на лампата изведнъж се изключи и стана тъмно. Тогава той бръкна бързо под блузата ми и ме докосна. Веднага избягах, влезнах у дома, легнах си и започнах да мисля:
„Сега, след като съм вече бременна, какво ще правя?!“
Ето това е прехваленото и идеализирано патриархално възпитание, по което сега някои толкова въздишат. То осакатяваше. Аз нямах реален поглед за хората, за това какво ме очаква. Бях абсолютно неподготвена да оценя и прекрасните, и опасни предизвикателства в близостта между мъжа и жената.
Така или иначе, ходенето на репетиции бе единственият начин да се прибирам не в 8 часа вечерта, а в 10. Един ден диригентът на нашия хор бе болен и с приятелката ми се чудехме къде да отидем в този свободен час. И каквито сме умници, решихме да отидем пак на репетиция, и пак на хор – този на Медицинска академия.
И ето, стигам до този момент в моя живот. Годината е 1957. Влизаме в голямо мраморно фоайе. Наоколо е пълно със студенти, които тихичко си приказват на групички. Изведнъж по стълбите бавно и като насън към мен започва да се спуска един… бог. Аз през целия си живот по-красив мъж от Петрун така и не видях – нито на екран, нито на сцена, нито на живо. Нито в България, нито по света. Той бе изключителен красавец. В красотата му нямаше нищо изписано или деликатно. Тя излъчваше особена вътрешна сила. Тя бе красота, която не може да бъде обуздана и опитомена.
Приятелката ми видя, че съм загубила дар слово и ни представи един на друг. След това обеща да го доведе у нас на тържеството по случай рождения ми ден. Бях поканила целия академичен хор. Кольо (Никола) Гюзелев дойде и пя цяла вечер. Танцувахме. Смяхме се. Петрун също дойде. След полунощ всички решихме да запалим свещ в Александър Невски, защото тази година рожденият ми ден съвпадаше с Великден. Отидохме, но там бе митинг от хора. Щяхме да се изгубим. Петрун ми каза да не мърдам и отиде да потърси свещ. Докато се върне обаче, други приятели ми дадоха. Като видя, че стоя с пламъче в ръце, толкова се огорчи, че аз моментално загасих свещта, която държах, и взех неговата. Когато тази нощ ме изпрати до нас, на прага на вратата спря и ми каза: „В твое лице днес видях храм. И когато влязох в този храм, видях един прекрасен олтар. Благодаря ти.“ Никога не забравих тези думи. Дори след всичко, което се случи по-късно, не ги забравих.
Така започна нашата любов.
Бях луда по него, бях луда от щастие.
Той бе фармацевт и когато завършихме, веднага решихме да се оженим. Mама бе много против. Петрун бе от семейство на бохеми, за които гуляите бяха ежедневие. Той пиеше много и аз виждах това, но мислех, че съм по-силна от порока. В деня на сватбата ни нямаше по-щастливо момиче на земята. Просто летях. За мен това бе моят мъж, центърът на вселената ми – първият човек, с когото съм се целувала.
Заживяхме у нас, в дневната, в която имаше огромно бюро и разтегателен диван. Това бяха мебелите ни. Домът ни веднага се превърна в нещо като клуб. Цялата софийска бохема се събираше у дома. Най-вече поетите – Любо Левчев, Владимир Башев, Чудомир Начев, който по-късно стана първият директор на „Дом Витгенщайн“ във Виена. Ние, така да се каже, осигурявахме терен и по цяла нощ се водеха най-интересните, разгорещени и абсурдни философски спорове. След като изпратехме гостите, аз си лягах, а Петрун сядаше на бюрото и започваше да пише стихове. Сутрин се събуждах и намирах до възглавницата не кафе, а рими. Това бе нашият живот.
За съжаление, той не бе удовлетворен от работата си и записа задочно второ висше образование – индустриална химия. Започна работа в завод, в който трябваше да дежури нощем. Почти не се виждахме. След три тягостни години, директорът в търговската фирма, в която работех, издейства Петрун да продължи следването си в Полша. Мъжът ми искаше да отиде там, тъй като това бе единствената страна в Източния блок, в която все още витаеше някакъв свободен дух.
Но това се оказа решението, което го погреба.
Защото при мен в София той все пак имаше някакви задръжки – пиеше, но изтрезняваше. А там въобще не изтрезня. Започна да се среща и с жени. Когато накрая се прибра, отказа да ходи на работа. Наложи се аз да издържам и двама ни. Бе изморително, но по-тежка от умората бяха обидата и унижението. Нямаше го по цели нощи. Сутрин, когато се приготвях за работа, той се връщаше пиян и спеше по цял ден. Един ден реших, че повече не мога да живея така и поисках развод.
Последната ми среща с него бе години по-късно в болницата, където се лекуваше от алкохолизъм. Изглеждаше страшно – подут до неузнаваемост, с маркучи, които стърчаха навсякъде от него. Сякаш всичко човешко го бе напуснало. В болничното легло бе останала само смачканата кутия, в която някога живееше духът на моя бог – поет.
Ето така тъжно завърши една вълшебна среща и една красива любов. А толкова много го обичах. Имало е моменти, когато го гледах как спи – и от щастие, и от възторг от очите ми потичаха сълзи. Просто живеех в свой идиличен свят, който си бях измислила с ентусиазма и наивитета на детството. То бе фантазия, буден сън, в който любовта ми бе по-силна и побеждаваше всичко – алкохола, изневерите, безпътицата. Докато един ден се събудих и разбрах –
усилията на любовта са винаги напразни, ако са едностранни.
Днес не мисля вече за лошото. Мисля за романтичното и красивото, което ме свързваше с моя първи съпруг. Мисля за запалената свещ в нощта на Възкресение, за стиховете до възглавницата ми, за хубавите ни безсъници. Тази любов за първи път напръска с бяло част от косите ми. Но вече знаех, че в това няма нищо свръхестествено или специално – това бе просто първата отметка за присъствие в урока по живеене.
(продължава в следващия брой)
0 Коментара