Започнах да пея от съвсем малка. Като видех поне двама души на едно място, веднага исках да им покажа как мога да пея. Но тогава всички пеехме. Събирахме се децата от квартала, подготвяхме програма, палехме огън, канехме връстниците си от другия квартал и им изнасяхме програма.
На другата вечер те ни изнасяха своята. Когато сестра ми, тя е две години по-голяма от мен, участвуваше в хора на гимназията, и мен ме викаха да пеем заедно.
По-късно имах един много добър учител – Иван Генков, той сега е в Троян, – който беше организирал балалайков оркестър. Свирех в него с още седем момичета. Бях солистка и на трите най-големи хора в Плевенски окръг.
Получавах награди и насърчения, от които разбрах, че трябва да следвам в консерваторията. На изпита се притеснявах, разбира се, знаех само една ария и една песен, която нямаше и ноти. Но бях убедена, че трябва да вляза, че гласът ми ще бъде забелязан. Трудното започва след това.
Спомням си, че когато ме доведоха в София и ме представиха на Борис Игнатов Христов, жена му каза: „Ти с тоя хубав глас, като завършиш консерваторията, ще отидеш да учиш в Миланската Скала.“ В Скалата отидох, когато бях на 29 години, но никога не ме беше напускала тази мисъл, беше ми се забила като гвоздей.
Когато човек иска да постигне нещо, трябва да го преследва докрай, а не да се успокоява: „Ще го направя, но първо да си уредя живота, да се систематизирам…“ Не, първо направи това, за което имаш призвание, после се систематизирай. Големите неща в живота искат големи жертви – само който е способен да ги направи, може да постигне нещо.
Трябва да ви кажа, че станах на 45 години, но спокоен живот не познавам. Гледам как хората всяко лято ходят на почивка, а аз от 1970 г. досега нито веднъж не съм почивала. Никога, нито през лятото, нито през зимата. Давам си сметка, че този период от живота ми няма да се върне, никога повече няма да бъда и в това здраве, за да мога да плувам, да карам ски, да съм свободна… Непрекъснато съм работила – от един театър в друг, от една опера в друга, от един репертоар към друг. Не съм се спряла. Не зная как да почивам…
Единствената почивка, която догодина съм си обещала (но аз за всяка година си обещавам, а всеки път пропада), е да отида при родителите си и да постоя поне десет дни. Това не съм го правила от много, много години. А после да прескоча до Варна или Бургас, да чувствувам, че съм на българска земя. Защото непрекъснато ме измъчва мисълта, че съм далеч от България. Мога да отида в най-луксозните курорти, но пак ще бъда далече. Това не е отпуска, почивката трябва да бъде в родината…
На 14 февруари навърших двайсет сезона – за тази дата преди двайсет години излязох за първи път на сцената на нашата опера в ролята на Мерседес от „Кармен“. А след това пях Абигайл от „Набуко“. Двайсет години пея „Набуко”. Не зная има ли друга певица, която да е пяла „Набуко“. „Джоконда“. „Турандот“, „Макбет“. „Норма“ и да е издържала двайсет сезона. А аз само това пея… И се уморих, много се уморих…
Разбира се. сега никой няма да ме остави на мира – аз съм в много добра форма и поддържам един репертоар, какъвто имат само две-три певици в света. Напоследък все по-често живея с мисълта да създам една школа. Школа за певци, които излизат от консерваторията, но не намират работа и не се осъществяват. За-щото практиката е такава – един певец, когато търси работа, се явява на прослушване, изпява една или две арии – и невинаги успява да изяви способностите си. След това минава цяла година до следващото прослушване, но за тази година той е забравил всичко и дори вече да пее. Има таланти, които загиват по този начин, и то не един. а много. За тях искам да направя тази школа – да могат да пеят, да се проявяват и да се види кой може и кой не. Смятам, че трябва да се направи нещо всички певци да участвуват в малки или големи роли. в малки или в големи театри. И се страхувам, че българската публика вече не познава своите певци. Едно време, като се кажеше Русенската опера, се знаеше, че това са Пенка Маринова, Йордан Здравков, Кирил Кръстев, Ана Ангелова… Като се кажеше Варненската – Мария Бохачек, Тодор Костов, Лиляна Атанасова… А вие сега познавате ли някой от провинциалните театри? От младите певци? Не се пише достатъчно за тези хора, нито им се дава възможност да ги опознаят. А имаме певци. Ние сме малка страна, но с големи традиции в певческото изкуство. Имаме седем опери и аз моля нашите журналисти да пишат повече за провинциалните театри, да представят нашите млади певци, да ги показват по телевизията. Мисля, че нашият народ трябва да познава талантите си, защото талантите са цветът на един народ. А за да растат тези седем опери – те трябва да растат с публика. Един театър го правят и артистите в него, и критиката, и публиката. Той не може да съществува сам за себе си…
Затова не искам да споделя лични проблеми – те едва ли интересуват някого. Иска ми се да направя нещо за тези младежи, които нямат никакви интереси, които уважават само упадъчното, нахлуло отвън. Нямаме право да подражаваме, защото имаме много дълбока култура. Не мога да разбера от какво се срамуваме. Иска ми се да кажа пред една голяма аудитория: грешим! Ние подражаваме на временни стойности, докато имаме толкова свои постижения, родени от нашия живот, от пашата земя, родени от мъка. Аз не искам да бъда моралистка, но говорим за морални стойности. За възпитание на младо поколение, което утре ще бъде България. Скоро бях на родителска среща на дъщеря ми и учителката казва: „Децата нямат никакви интереси.“ После сто пъти се обърна към родителите за въпроси и накрая каза: „Май че и родителите нямат никакви интереси…'“ А така не може да се върви напред. Какво ни липсва па нас, за да направим една Бьлгария, каквато трябва? Воля ни липсва. В Америка имат само трева, но си я поддържат чиста. А ние имаме цветя, по ни мързи да ги поддържаме.
Има много неща да се критикуват в самите нас. Чакаме наготово от държавата, но държавата сме ние – хората. Не може да стоим със скръстени ръце, трябва всичко сами да си направим. И в тази школа, която съм замислила, ще дойдат да учат хора, които ще работят, за да си плашат всеки урок. Ще ги науча за всяка работа да получават и за всичко, което им се дава, да плащат. Казват: „Ще отида при оня пианист, но да не си плащам уроците.“ А в същото време ходят по барове и пият.
Целият свят се бори против пиенето и пушенето, особено при жените. В Италия забраниха да се пуши във всички заведения и канцеларии, където мъже и жени работят заедно. Жената трябва да разбере, че нейната свобода не е нито в пиенето, нито в пушенето. Тя е вътре в самата нея, в отношенията й с хората. А жената е особено отговорна пред бъдещето, защото детето започва живота си в нейния организъм и здравето му се програмира генетично още оттам.
Струва ми се, че още много трябва да работим в областта на взаимоотношенията и морала. А какво значи морал? Това е изкуството да живееш с другите…
0 Коментара