Искрящи очи, открита и предразполагаща усмивка, която озарява цялото лице, енергично ръкостискане. Така ме посреща в кабинета си в буферната зона в Никозия командващият мироопазващите сили на ООН в Кипър (UNFICYP) генерал-майор Лунд. Кристин Лунд.
57-годишната норвежка е първата и единствената засега жена, командир на военен контингент на ООН. При това – на най-дългата миротворческа мисия на международната организация. “Сините каски”, разположени на средиземноморския остров броени седмици след първите кървави сблъсъци между кипърските гърци и кипърските турци, са тук вече 51 години.
Когато генерал Лунд пое военния пост през август 2014 г., кипърската мисия на ООН влезе в историята и с още един факт. Тя стана първата и единствена засега, чието ръководство е поверено изцяло в женски ръце. Специален представител на генералния секретар на ООН и ръководител на мисията в Кипър от 2010 г. е американката Лиса Бутенхайм.
В родината си Кристин Лунд също е “прецедент”. През 2009 г. тя става първата жена офицер в армията на Норвегия, произведена в чин генерал-майор, и е назначена за началник на Генералния щаб на норвежката Национална гвардия.
Мечтае ли да остане в историята и с още един знак – като последен командващ мироопазващите сили на ООН в Кипър, питам генерал Лунд. Сегашните интензивни преговори между лидерите на двете кипърски общности дават
огромна надежда за повторното обединяване на Кипър,
което ще направи излишно присъствието на “сините каски” на острова. Ген. Лунд обаче е по военному точна – ще пропусне този “исторически шанс”. Според нея мечтата на всеки командир преди нея е била да види мисията изпълнена и приключена, но дори в съвсем близко бъдеще да се стигне до политическо споразумение, ще са необходими години за прилагането му и устройството на новата федерална държава. Нейният мандат изтича догодина. Затова пък в неговите рамки има огромни задължения, с които също подпомага мирния процес на острова, убедена е тя.
Отвъд демаркационната линия
В някогашното международно летище на Кипър, край столицата Никозия “цивилното” време е спряло през юли 1974-а. Бомбардирано, полуразрушено и изоставено при настъплението на турската армия, то вече 41 г. е в “ничията земя” в кипърската столица, в защитената зона под контрола на ООН. Сега в неговия район е щаб-квартирата и лагерът на “сините каски” от UNFICYP.
Под командването на ген. Кристин Лунд са близо 1000 миротворци. Международните сили отговарят за буферната зона, разделяща териториите под контрола на правителството на Кипър и окупираните, която заема почти 3% от площта на страната. Дългата около 180 километра демаркационна “зелена” линия прерязва като дълбок белег от незараснала рана целия остров от запад на изток.
„Основната ни задача е да патрулираме в буферната зона и да следим за изпълнението на споразумението за демаркационната линия. Целта е да предотвратим и да не допуснем нарушения, навлизане в нея без разрешение, сблъсъци, прояви на насилие”, обяснява командир Лунд. Въпреки общото спокойствие, всяка година се отбелязват средно около 1000 инцидента в буферната зона. Една от най-важните задачи е и подготовката на земята в нея за връщането й отново в цивилния живот, за използването й от предишните й собственици. Затова обаче, освен решаването на кипърския въпрос, трябва да бъдат разминирани останалите отпреди 41 г. неизчистени минни полета. Досега сапьорите на ООН са извадили от кипърската земя
над 27 000 противопехотни мини.
“Всяка военна мисия е различна и има своите предизвикателства, а аз ги обичам. В Кипър работим в други условия и понякога се чувствам, все едно се движа по ръба на нож – тук всичко е много политизирано и внимаваш да не кажеш една грешна дума. Всеки ден научавам нещо ново – от политическите ръководства в двете части на Кипър, от хората, с които общувам постоянно, и за мен това е много интересен опит”, признава командващата ООН-силите.
Мисията й в Кипър е върхът на
забележителна 35-годишна военна кариера
в родната й Норвегия и в международни операции.
Избора си да постъпи в армията направила още в училище. „Бях 16–17-годишна, когато един път седмично ходихме на обучение да усвояваме военни умения. Стана ми толкова интересно, че реших да кандидатствам в специално училище. Това измести първоначалното ми желание да постъпя в аграрен универитет – аз се интересувах от селското стопанство, обичах през лятото да помагам на село, но тръгнах по друг път”, смее се събеседничката ми.
Да се доказва като жена-военен е било трудно през целия й път, но особено в началото – в първите… 15 години. “Доста тежко беше в годините, докато стана майор. Работих много усилено, често двойно, за да бъда в състояние да докажа, че върша добре работата си, че имам стойност”.
Първата й международна мисия е през 1986 г., когато като транспортен офицер е включена в състава на временните сили на ООН в Ливан (ЮНИФИЛ). В Близкия изток участва и в други операции – в първата война в Залива “Пустинна буря” през 1991 г. и в Афганистан с Международните сили за сигурност на НАТО (ISAF) през 2003-2004 г. Като най-тежка обаче тя определя службата си на Балканите през 1992 – 1993 г., където е сред “сините каски” на ООН (ЮНПРОФОР) в бивша Югославия, в Босна и по-късно с ръководените от НАТО сили. Босна остава в спомените й не само с трудната организация на работата й, но и заради видяното насилие.
Хващам се веднага за думите й, за да я попитам съвсем не в духа на модерните джендър-тенденции – нужни ли са жените в армията с присъщата им емоционалност, къде е тяхното място, особено в такива тежки военни конфликти. “Присъствието на жените в армията е необходимо и много важно. Опитът ми от многото операции, през които съм минала, ме е убедил, че ако няма достатъчно жени офицери и войници, мисията не може да си върши работата, защото
не може да достигне до поне 60% от населението,
а без този контакт е много трудно да се намерят каквито и да било решения. Това е много важно особено в страни с бушуващи конфликти, за да могат местните жени да видят, че до тях има и жени в униформа. Много често в тези проблемни страни жените са жертви – жертви на войната, на сексуално насилие, загубили семейства, деца, дом, затова е много важно да се стигне до тях. В Африка, например, при военните конфликти има много случаи на изнасилени жени. Към кого ще се обърнат те – към мъж или към жена с военна униформа? В Афганистан аз имах достъп до 100% от населението, докато мъжете военни – само до 50%, тъй като те не могат да влязат в дома, без да са съпроводени от жена. Тогава
помогнахме на около 450 момичета да ходят на училище
и видях колко много жажда за живот имат тези деца“.
В такъв случай – жените-миротворци по-добри ли са от мъжете, провокирам командир Лунд. Тя обаче дипломатично посочва, че представителите на двата пола работят в армията заедно, както е в едно нормално общество. И все пак е “пристрастна”. “Жените в униформа сме способни да изразим нашите чувства много по-лесно, отколкото повечето мъже. Ние можем по-добре да почувстваме чуждата болка, по-силно да я поемем и по-лесно да намерим думите на утеха и помощ, които да сложим върху раната и болката. За нас е много по-естествено да плачеш, да покажеш чувствата си.
Жените военни също плачат,
това е нормално в такава обстановка, но продължаваш да вършиш работата си, без да се паникьосваш. В Босна имахме случаи, когато мъжете изпадаха в състояние на безсилие и отчаяние, но ние издържахме. За нас е много по-естествено от мъжете и да установим контакт с пострадалите – да сложим ръка на рамото на човека или да го прегърнем. Това е нашето предимство.”
Като оценка и като предизвикателство за мястото на жените в армията тя приема и сегашната си позиция на първа жена, която заема висш военен пост в ООН. За нея това е не само лично постижение, но и сигнал към системата. “Мисля, че е крайно време да се види, че и жени могат да се издигнат във военната йерархия, че те имат място и по най-високите етажи в един доминиран от мъжете свят. Приемам присъствието си като първа жена командващ сили на ООН като много отговорно, защото успехът на моята мисия, ако аз си свърша работата добре, ще даде възможност на ООН да издигне и други жени офицери”.
Няма как да не я попитам за цената, която е платила за пътя си и струва ли си тя, особено за жена. Генерал Кристин Лунд е безкрайно пряма:
„Аз съм избрала да правя военна кариера и нямам семейство, деца.
Не бих казала, че това е загуба, аз никога не използвам тази дума. За мен това не е загуба, а поставяне на приоритети. Ако трябваше сега да решавам отново, пак бих избрала същото. Като човек гледам не какво нямам, а гледам напред, със самочувствие и увереност в това, което върша”.
Какво е напред? След като мандатът й в Кипър изтече догодина, генерал-майор Кристин Лунд смята да се върне да работи в родината си, но се надява и ООН да използва опита й като консултант или в образователната програма за командващи мироопазващите сили.
0 Коментара