„Аз още броя дните” отвежда в един от най-кървавите периоди в историята на Балканите – обсадата на Сараево. Книгата на Бърдаров е история за война и любов, преди всичко за любов, която преминава отвъд времето. А ето и едно предварително интервю с писателя.
Как се реши да участваш в „Ръкописът?
Моето участие в „Ръкописът“ започна магично, като много други неща в моя живот. Крайният срок за подаване на документите беше 30 април, а на 29 април аз бях твърдо убеден, че няма да участвам. На другия ден обаче, час преди полунощ, си пратих документите и всичко започна. Основното ми притеснение, заради което не исках да участвам, беше представата ми, че това е конкурс за дебютен роман, т.е. за по-млади хора. Беше ми странно как ще се конкурирам с младежи на възрастта на моите студенти. И понеже няма нищо случайно, първият човек, с когото се сприятелих във формата и останахме чудесни приятели, беше най-младият участник Денис Българанов – тогава на 19 години.
Какво те направи най-щастлив от решението ти да се включиш в състезанието?
Това, което ще ми остане завинаги от „Ръкописът“, е невероятната атмосфера във формата и чудесните приятелства, които създадохме. На хората, на които разказвам, не им се вярва, но въпреки че с останалите участници на теория бяхме конкуренти и всеки от нас искаше да спечели, ние още по време на самия формат станахме приятели. Дори си помагахме между кръговете и до днес се търсим и се виждаме. Даже се шегуваме, че създадохме така наречения кръг „Ръкописът“. За това искам сега да благодаря на тези чудесни хора и много талантливи писатели и да ги спомена поименно – Рали Стоянова, Люба Трайкова, Зара Давидкова, Поли, Васко, Пламен Глогов-Глогича, Денис, проф. Халачев, Дидо, отец Петков, Тони Чикакчиев, съавторите Благо и Антоний. Казвал съм го многократно и пак ще го кажа – и в това няма никаква поза – който и от тях да бе спечелил, нямаше да е незаслужено. Това са наистина много талантливи млади български писатели, които заслужават да бъдат издадени. За мен е огромна чест, че успях да победя в такава свирепа конкуренция.
Какви трудности срещна по време на „Ръкописът”?
В самия формат имах много трудни и разнообразни задачи. От довършване на мотив по анимационен филм, през текст по фотография на уникалния български фотограф Гого Нейков до фейлетон на супер гадната тема за корупцията в България. Най-тежката за мен задача бе да напиша приказка по сюжета на романа ми. Моят роман е за войната и ми бе много трудно да го направя приказен. Тогава измислих да разкажа войната през погледа на два чифта обувки – мъжки мокасини и дамски боти, и се получи нещо невероятно. Мисля, че това бе най-силният ми текст в „Ръкописът“ (бел. ред. можете да видите пълния текст на приказката в сайта „Аз чета”).
Разкажи накратко за какво става дума в „Аз още броя дните”.
Романът разказва за забранената любов между християнин и мюсюлманка на фона на ужаса от Босненската война при разпадането на Югославия. Главните герои са заедно още от деца и въпреки разликите в религиите, родителите им нямат нищо против тяхната връзка. Но започва войната и доскорошни приятели, делили залъка, болката и радостта си, стават смъртни врагове. Вече делят само фронтовата линия. За всички в Сараево е тежко. Това е най-дългата блокада на град в човешката история – 1395 денонощия. Но за смесените двойки като Давор и Айда е най-тежко. Мнозина такива се разпадат, но любовта на Давор и Айда се оказва по-силна от всичко и те решават да избягат. Действието в романа се развива между 16:43 часа и 21:15 часа в деня на тяхното бягство, 19 май 1993 г.
Паралелно тече втора сюжетна линия, която се развива в наши дни. Български университетски преподавател, специалист по етно-религиозни конфликти, заминава за Босна, за да напише книга за войната. Там го очаква преводачът му Зоран. Двамата изкарват една нощ в любимата кръчма на Зоран, „Трите шишета“, където той разказва на българина своите спомени от войната. Нощта на бягството на Давор и Айда се оказва съдбоносна, както за двойката, така и за Зоран, а двадесет години по-късно – и за българския преподавател.
Какво те вдъхнови за написването му?
Романът е по действителен случай. Това, което ме порази, е как само в рамките на няколко години най-добрите приятели се превръщат в смъртни врагове. На 19 февруари 1984 г. президентът на МОК (Международен олимпийски комитет) Хуан Антонио Самаранч закрива първите в източния блок Зимни олимпийски игри с думите: „Сараево ’84 ще остане в паметта на хората, като най-позитивната олимпиада в цялата история на игрите“. Десет години по-късно, през 1994 г., от ски пистите дебнат в засада снайперисти, в олимпийското село се търкалят обезглавени трупове, хокейните площадки са превърнати в затвори, залите – в секс лагери. Уж хората едни и същи, уж мястото едно и също, а между двата свята – море от човешка кръв.
За да проуча историята, посетих миналата година Сараево. Разговарях с хора, преживели блокадата, с хора, познавали моите герои, минах по техните стъпки при бягството им през моста Връбаня. И едва там си дадох ясна сметка какво са преживели те. И как Сараевската блокада няма аналог в човешката история по измеренията на своята жестокост и трагизъм. Всяка минута и секунда от блокадата хората са били мишени в стрелкови полигон.
Как се спря на това заглавие?
Романът ми завършва с думите на майката на главната ми героиня: „Аз още броя дните“, дните до момента, в който ще се срещне отново с дъщеря си. Посвещавам романа си на всички онези, които още броят дните, независимо за кой конфликт и за коя точка на света става дума.
Аз съм абсолютно убеден, че ние не се раждаме бели или черни, европейци или африканци, християни или мюсюлмани. Ние се раждаме преди всичко хора и каквито и да са обстоятелствата, само от нас зависи да си останем хора.
Премиерата на романа на победителя в първото българско писателско риалити, „Ръкописът” – Георги Бърдаров, ще се състои на 19 май в Литературен клуб „Перото“.
0 Коментара