Гергана Дженкова: Коучът е този, който те придружава, докато вървиш към твоята мечта

Как един психолог решава да се занимава с коучинг? Какво липсваше в психологията?

Нищо не ми липсваше в психологията. Напротив, тя много ми помага да бъда добър коуч.

Моята специалност е организационна психология или отношенията между хората като членове на една организация. Как те успяват да обединят усилията си, за да постигнат общи цели. И всичко, което възниква от това: лидерството, конфликтите, екипната работа. Като консултант “Организационно развитие” работех с хора, които са на мениджърски позиции. Давах им по-различна гледна точка за бизнесите, които управляват – как да мислят организациите не само като бизнес единици, но и като живи системи, които имат свои естествени фази на развитие и предизвикателства, свързани с тях. Аз правех диагностика на състоянието на една организация и препоръки върху мениджмънта, за да има ръководството яснота за посоката и за потребностите на хората, а служителите – доверие да ги следват. Повечето мениджъри възприемаха моите препоръки, но се чувстваха неуверени да ги реализират. В България мениджмънтът няма традиции. Липсват достатъчно силни образователни институции, които да подготвят мениджърите и да създават мениджмънт култура. И мнозинството от тях са силни като предприемачи, но не са толкова добри да запалват хората, за да ги следват те устойчиво. Дадох си сметка, че за да бъда още по-полезна, трябва да мога да преведа мениджърите през процеса, в който те израстват като лидери.

Насочването към коучинга имаше и силен личен момент. Аз самата съм психодрама терапевт. Не съм работила като терапевт, но използвах знанията си, за да консултирам организации. В процеса на лична терапия като част от професионалната ми подготовка осъзнах много неща за себе си, много неща успях да променя. Имаше една ключова тема, по която не успях да преодолея затрудненията си – смъртта. Когато човек има страх от това да се довери на живота, защото не умее да се справя вътре в себе си със загубата, живее в тесни рамки, прави само малки крачки. А аз искам да бъда смела, да живея вдъхновено. В търсене на начини да преодолея този страх, започнах работа с коуч. В резултат направих онези смели стъпки, които ми помогнаха да се науча да се доверявам на естествения ход на живота и да повярвам, че аз мога. Научих се, че по-голяма загуба е да останеш в „затвора” на собствените си страхове, а не в поемането на рискове, които не винаги носят желания резултат. От опасно и несигурно място светът за мен се превърна във възможности и избор.

Така инвестирах всичко в обучение по коучинг във Великобритания. Сега вече имам опит и мога да кажа, че това, което е по-различно в коучинга, е фокусът в бъдещето, в мечтата, а не в миналото, в болката и травмата. Коучингът дава възможност да си зададем въпроса: „Как искам да живея моя живот оттук нататък? Не според очакванията на другите хора, а според личните ми желания и призвание”. Наученото и в терапията, и в коучинга, ми беше много полезно.

Не е ли малко високомерно човек да води някой друг по пътя му, да го учи да живее? Не е ли това навлизане в божията територия?

Да, би било арогантно, ако това беше ролята на коуча. Но коучът не води по път, който той определя. Той не определя нито темпото, нито дестинацията. Ролята му е да бъде до теб по пътя, който ти си избереш. Целият процес започва с това ти да си изясниш какво искаш.

Какви хора търсят услугите на коуча?

Това са хора, които са търсещи, будни, които не са склонни да се примирят със ситуацията, хора, които вярват, че могат да променят нещата. Дори и в момента да не виждат ресурсите си за това, те знаят, че имат стойност и не искат животът им да мине безлично. Те са смели, защото търсят отговори.

Тези хора обикновено са с достатъчно самочувствие, за да вървят сами по този път.

Принципно да, но всеки от нас има спадове и върхове. И най-силните хора имат моменти на разочарование, объркване. Особено силно изразено е това, когато тези хора носят отговорност за други хора – например са в родителска или мениджърска роля. Тогава усещането за необходимост от смисъл и посока става още по-силно, защото знаеш, че не става въпрос само за теб. Най-често хората, които се обръщат към коуч, преживяват някакво затруднение в момента в професионален или личен план, но са твърдо решени да се справят. Те са силни, именно защото са активни, търсейки подкрепа от някой друг, а не се оставят на обстоятелствата.

Как преценяваш дали можеш да бъдеш коуч на някого? Случвало ли ти се е да откажеш предложение?

Имаме предварителен разговор, в който и коучът, и потенциалният клиент разбират дали се чувстват комфортно един с друг. Това, което предстои на клиента да преживее, е много лично пътуване, и е много важно той да се чувства добре с придружителя си. И двамата не знаят през какво ще минат и докъде ще стигнат. Възможно е по някаква причина двама души да не могат да се сработят. Друг случай, в който бих отказала да работя с някого е, когато затруднението е от такова естество, че терапевт би бил по-полезен поне в началото на работата.

Коучинг и терапия въобще не се конкурират. Те са различни подходи и имат своето място за различни ситуации. Имала съм клиенти, които комбинират посещенията си при терапевт с работата си с коуч.

Авантюристично някак звучи това пътуване.

Точно такова е. Защото въпросът не е само да ровиш някакви неща и да откриваш причини, които те извиняват да не поемаш отговорност за живота си, а да случваш промени, да си активен в света.

Всеки ли може да стане коуч?

Има хора, които са по-подходящи за тази професия от други, но не е задължително да си психолог, за да бъдеш добър коуч. Това, което е абсолютно задължително е да бъдеш сензитивен към човека, към многото нюанси на неговите настроения, към нагласите и талантите му. Да можеш да го обичаш с цялото му многообразие. Той ще има моменти на вдъхновения и такива на съмнения и отказване. Коучът трябва да обича хората, да се интересува от тях.

Другото много важно условие е той да инвестира в себе си, за да се развие като коуч. Тази професия изисква определен набор от умения и познания. Задължително е да минеш през специализирано обучение. Трябва да знаеш какви въпроси да задаваш, как да отключиш най-доброто у човека. Кога да провокираш и кога да се оттеглиш, за да оставиш пространство на клиента да действа. Важно е да се научиш как да останеш на заден план, защото ти не си в ролята на звездата в това пътуване. Това е много трудно. Изисква търпение и много приемане.

Да станеш професионалист в каквато и да е друга област, означава ти да знаеш верните отговори. Професионализмът се измерва в това доколко бързо можеш да вземеш решение и колко вярно е то. А в коучинга трябва да си добър в друго. Трябва да вярваш, че клиентът има верните отговори. Твоята задача е да ги извадиш наяве. Понякога на коуча му се налага да изглежда леко глупав, да пита за очевидни неща, но най-трудно се вижда онова, което ни е пред очите. Коучът не трябва да е експерт по намирането на отговори, а по създаването на защитена среда, в която човек сам да търси отговорите си. Важно е коучът да не спира никога да развива себе си по всевъзможни начини.

Какви са твоите начини?

Един от начините ми е да излизам от зоната си на комфорт и да уча нови неща. Това ни държи будни за собствените ни граници. Такова излизане от зоната на комфорт за мен беше едно пътуване из Сахара, което направих преди няколко месеца. Това ми беше мечта, която изглеждаше неосъществима по ред причини. Такова пътуване означаваше да прекарам известно време сама сред туарегите, да спя дни наред под звездното небе, да ме затрупват пясъците и да се грижа за моята камила. През цялото време не се къпеш, студено ти е, горещо ти е, не говориш езика на тези непознати мъже. Но аз отидох в пустинята на Алжир, бях там 2 седмици и преживях нещо, което ме научи не само какво мога да понеса, но и каква е една култура, различна от нашата, какво мога да взема от нея, за да бъда по-щастлива и удовлетворена.

И след това предизвикателство дойде ред и на друго, което да поема: да разкажа за моите пустинни преживявания. Досега не си позволявах да видя себе си в ролята на пишещ, а в момента пиша пътепис за приключението си. Важно ми е да затворя цялото преживяване и вярвам, че ще има хора, които ще намерят нещо ценно за себе си в споделената история.