Слънчевото лице на Гергана Плетньова е озарявало малкия и големия екран неведнъж – от красивата й роля на свенливото, но своенравно момиче в „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” (филм на Светослав Овчаров, в който Гергана направи своя дебют) – до гордата, подгонена, но силна Сара от телевизионния сериал „Недадените”.
След като изигра редица чудесни образи на знаменити театрални героини като лейди Ана в „Ричард III”, Катрин в „Паметта на водата” и други оригинални женски характери, тази година младата актриса съвсем заслужено получи престижната награда „Икар” за най-добра женска роля и номинация за „Аскеер” за изгряваща звезда. Пробивът дойде с блестящото й изпълнение в ролята на Соня от „Вуйчо Ваньо” на Чехов, постановка на Пламен Марков във варненския драматичен театър, където тя играеше от достатъчно дълго време, както и от сцената на театър „София”. От края на миналата година Гергана Плетньова е в младите редици на Сатиричния театър, където всичко, в което участва, е повече от любопитно. Но за това след малко. Всъщност да наречем Гергана „изгряваща звезда” е равносилно на нонсенс. Защото нейната звезда изгря и засвети ярко отдавна, но небесните светила я целунаха по челото по-осезаемо тази година и й дадоха
знак за съдбовен път в българския театър,
който за нея е точно толкова важен и значим, колкото европейският.
Със сигурнос си спомняте крехкото й момичешко излъчване като водеща на „Голямото малко четене” и слънчевата й усмивка на Алиса, която е открила някои абсурдни, но щастливи знамения в Страната на чудесата, затова едва ли ще се изненадате, ако видите Гергана Плетньова на протестите, хванала за ръка малкия си племенник като Малкия принц. Ентусиазираната актриса е на площада заедно с протестиращите. За нея е изключително важно да заяви подкрепата си в този протест. А покрай това, всеки ден, тя репетира като забавната Зоя в „Златният телец” по Илф-и-Петров. Там тя си партнира с Калин Врачански, когото ще видим в ролята на Остап Бендер.
И така. За какво мечтае 26-годишната Гергана, когато не е на сцената или навън – на протестите? Защо предпочита тишината пред музиката, когато се готви за поредната важна роля и какво е сцената за нея, ще прочетете по-надолу.
СЦЕНАТА
В Сатирата играя като Елвира в „Разбивачът на сърца” („Дон Жуан от Сохо”) на Патрик Марбър, постановка на моя учител Здравко Митков. А в момента с голяма радост репетирам в „Златния телец” на Илф-и-Петров. Режисьор е Бина Харалампиева. Жестоко е! Там влизам в кожата на глезената Зоя Синицка, коренно различна роля от всичко, което досега съм играла. Между другото, много актуален образ – капризно младо момиче, което си търси богат мъж, а светът й е до колене и може да го преобърне, стига да поиска, по нейния егоцентричен начин, разбира се. Разликата между мен и моята героиня е огромна, но няма да конкретизирам повече, защото в момента изграждам този образ и работя по това да я защитавам и харесвам, доколкото е възможно. Абсурдът в ролята ми харесва, близък е до този на Гогол. Нямам търпение да се срещна и с други руски автори, пожелавам си да изиграя повече роли, написани от Чехов и Гогол, но не мисля, че трябва да играя предимно в руски пиеси, бих опитала най-разнообразни автори. Когато репетирам, „срещам” героинята си непрекъснато, а в случая със Зоя например, непрекъснато я виждам в хората наоколо. Когато бях малка, нямаше такива момичета. Или поне аз не съм ги забелязвала. Сега ги виждам навсякъде, особено в поколението млади момичета, току-що навършили 18 години.
Но хората се променят непрекъснато, младите също. Не знам дали скоро бих си позволила да играя като актриса на свободна практика. Има един момент, когато имаш достатъчно сигурни неща, в които участваш, което е въпрос на много сериозна организация на работа, време и компромиси, докато не стигнеш до момента, в който можеш да се откъснеш от всички и да разчиташ само на себе си. Надявам се скоро да успея да постигна това. Въпреки че имам наблюдения върху хора, които никога не са били на щат и винаги са били на свободна практика, всъщност те са много по-малко свободни в избора си. Защото чакат прекалено дълго време някой да ги покани и в този момент веднага се съгласяват, защото им се работи и имат финансова нужда от дадения проект.
УЛИЦАТА
Когато протестът започна, не бях в страната, защото снимам един филм. Но всеки ден следях събитията чрез фейсбук. Върнах се на 17-и юни и веднага отидох на протеста заедно с племенника ми, който е на три години и половина. Настроението наистина е страхотно. Сигурно не е случайно, че на толкова места по света хората изведнъж решиха да протестират. Разбира се, абсолютно не можем да сравняваме нашите с бруталните протести в Турция например. Не знам дали вече сме станали гражданско общество, но мисля, че е по-добре да се държим като такова. Според мен свободата е много особен дар – непрекъснато я искаме, а когато я получим, не знаем как да се справим с нея. Същото е в живота, в обществото, на сцената и във всичко останало.
ЗА МЕЧКИТЕ И ХОРАТА
Младите хора тук ходят много повече на кино. Честно казано, аз не съм против актьорите мечки. Повечето от актьорите, известни като „мечки”, които са магнит за публиката в даден спектакъл, са много добри артисти. Те са професионалисти, които работят здраво и никога не си казват: „Добре, сега аз ще съм бяла мечка”. Те просто участват в представление, което за тях има смисъл. А публиката цени смислените неща. Сред моите учители в театъра е проф. Здравко Митков, който ни е научил как сами да се справяме с всяка ситуация в театъра, без да разчитаме на това някой да ни обгрижва или да ни побутва напред. В този смисъл, никога не съм понасяла мрънкането в театъра, че някой друг ни е виновен за собствения неуспех.
Никой никого не може да накара да се чувства някак, ако другият не го пожелае. Принципът на жертвата и палача вирее навсякъде – палачът се появява тогава, когато жертвата е готова да бъде излъгана. Когато играя, никога не влизам в ролята на жертва или палач, не губя никаква част от себе си и моята индивидуалност, но контролирам образа, в който влизам, така че да стои естествено и органично на сцената. Това е основен принцип в моята работа. А публиката реагира спонтанно – всеки път усещам енергията й по различен начин, много е особено, процесът е взаимен.
ТИШИНАТА
Когато работя над някоя роля, винаги работя в тишина. Не гледам филми, не слушам музика и не се разсейвам с нищо, докато изграждам някой образ. В този смисъл тишината за мен е изключително важна. Разбира се, много обичам музика, но я слушам в определени моменти. Паузите и мълчанието на сцената също са много важни, когато са пълни със съдържание, защото то е по-силно от думите. Но аз не мога да създам тази тишина, ако партньорът ми не е подготвен за нея…
МЕЧТИТЕ
От българските пиеси любима ми е „Нирвана” от Константин Илиев. Не мога да забравя Албена Георгиева в тази роля. Нещо повече. С монолог на Лора Каравелова кандидатствах в НАТФИЗ и ме приеха! Мечтая си някой ден да изиграя образа на Лора. Надявам се също така да играя под режисурата на Никита Михалков, Дейвид Линч, Вим Вендерс, Ларс фон Триер, но това са мечти, мечти…
Искам да срещна княз Мишкин, убедена съм, че някъде съществува.
Мечтая си за Сибир.
0 Коментара