Гладът, който те изяжда

Светът на дъвчещите хора… те изядоха сърцето ми.

И на мястото му се появи един леден къс.

Въртя се в кръговете на Ада,

усмихната, но не щастлива…

(от дневника на Василия Стоилова)

Снимки: Вера Райчева@архив “Жената днес”

Запознах се с Василия и майка й Явора преди седем години. Тогава сп. “Жената днес” събра в една тема известни майки и дъщери. Говорихме за контрастните им характери, техните „тихи войни” и мечти. Едва в края на разговора двете споделиха за най-дългата си обща битка – тази с анорексията. Битка, която обединяваше всичките им различия, и в която победата зависеше от цифрите на един кантар.

Снимките оттогава разкриват лъчезарната Василия, чието крехко тяло и фина душевност се сливаха в странна хармония. Това бе момент на възкресение след поредния изтощителен двубой с болестта, една за кратко спечелена битка.

28-годишната художничка, носеща в кръвта си гените на поета Яворов и художника Васил Стоилов, изживя половината от земния си път в ада на анорексията. За нея рисуването беше живот, чиито картини тя подреди в 34 самостоятелни изложби. Кратки мигове, в които Василия споделяше своя талант с хората и обръщаше гръб на болестта си.

На Великден тя напусна света на „дъвчещите хора”. Угасна като малка звездица, изпепелена в своя собствен огън. Живи остават картините й. Някои от тях рисуват мрачното съвършенство на самотата, а собственият й автопортрет чертае лицето на безмилостно самоизмъчващо се същество.

Единствена утеха за Явора остава надеждата, че паметта на Василия ще бъде малката светлинка в дълбоката сянка на болестта, за която все още мълчим. За първи път наяве излизат записките и дневниците на Василия, части от които публикуваме.

Болестта

Болестно състояние на духа, причинено от тъга и грижи. Това е медицинското описание на анорексията, което английският лекар Ричард Мартън дава още през 1689 година. В наши дни то е квалифицирано като психическо заболяване, което не е следствие, а причина за хранителните аномалии. В България няма официална статистика за болните от анорексия. Сложното лечение, изискващо комплексните грижи на психиатър, психолог, невролог и интернист, няма привилегията да бъде подкрепено от здравната каса. В момента у нас няма специализирана клиника за анорексия. Така семействата на болните са принудени със собствени сили и средства да воюват с болестта или са се предадат във властта й.

Предполага се, че около 200 хил. българи страдат от хранителни разстройства, а всяко едно от 250 момичета е болно. Почти 30% от случаите завършват със самоубийство.

Как се лекува страдащият дух? Има ли рационално обяснение за тъгуващата душа? Каква е цената на това да изграждаш своя собствена реалност, която неумолимо те убива? При анорексията тържествува гладът, който накрая „изяжда” тялото, в което живее. Тя е външен израз на дълбоко стаени емоционални, психологични и личностни конфликти. В нейни жертви често се превръщат болезнено чувствителни, интелигентни, неуверени и безмилостни към себе си млади хора.

Деликатният период на израстването е времето, което дава най-много поводи за провокиране на болестта.

Болестта ми беше обременена от лъжи, страхове, духовна и физическа болка.

Много пъти бягах от лекарите – мамех и тях, и майка си, и себе си.

Само тя не се отказа да се бори за мен и срещу лъжата в мен.

Тя не се отказа от вярата си в мен.

(от „Писмо до майката” на Василия Стоилова, 2004 г.)

Василия

На 15 години Василия започва да твори свой собствен свят – паралелен на реалния, както по-късно споделя с майка си. Единственият начин да го запази в тайна е, като живее в постоянна лъжа и тревога. Доброволният отказ от храна е равен на пълно отричане на материалното, на физичното, на тялото. Той издига духовното в култ, в непосилен стремеж към съвършенство и перфекционизъм. Мисълта, че не приемаш храна, те кара да се чувстваш по-различен, превръща те в същество, което успява да контролира своята реалност – тази на глада и смъртта. Ставаш човек, който умее да командва смъртта, защото не може да командва живота. Анорексиците не съзнават това, мислят, че притежават силата да изградят себе си наново и по свой начин.

„Василия не разбираше, че като губи реалния живот, губи себе си. Никой анорексик не може да го разбере. Болестта е като строг компютър – вечното измерване в грам, милиграм, сантиметри. Страшното е, че тази машинка помни всичко и когато кодира най-ниското постигнато тегло, то се запечатва в паметта на болния. Той винаги се връща към тая граница, с мисълта, че отново може да я преодолее. Анорексията може да бъде спряна в началото, когато не са се появили тези страховити цифри.”, споделя Явора Стоилова. Останалата битка е обречена, защото през годините болестта е изтощила силите на организма и непоправимо е увредила органите.

За всеки от нас има поставена крайна точка на земния ни път, нашата мисия. Изминавайки пътя, който следва посоката ни, ние стигаме до нея. Там сме самите ние, очистени от калта по пътя, излекувани от раните, които са ни били причинени – същите, каквито сме били в началото. Единствената разлика са спомените от пътуването. Красивите пейзажи и страшните кошмари на нашето съзнание. Достигайки до нашата крайна точка, ние си спомняме за всичко и разбираме, какви сме били. И за първи път виждаме пътя след себе си. Тогава забравяме всичко, случило се по пътя. Забравяме телата си. Остава само посоката. Посоката, с която ще се слеем с Вечността…

(от дневниците на Василия, 2004 г.)

 

Милост за живите

Явора описва Василия като аскет със средновековна твърдост. Храната е враг за нея и дар за другите – готви, но не яде. Изкуството поддържа истинско й „Аз”, а болестта прикрива другото й лице. Игра, която доминира живота дотам, че накрая той изчезва. Демони, които воюват в едно изтощено тяло, забравило, че то самото е храм на душата. „Болните от анорексия не искат да пораснат, искат да останат закриляни в едно неумиращо детство. Василия винаги беше самотна – много уязвима, противоречива, самоизмъчваща се. Носеше възрастна душа в крехкото си тяло. Беше творец, търсещ себе си надълбоко. Достигна неприсъщи за своите връстници дълбочини и остана сама. Харесваше й сплотеността на семейството, живееше за него, а ние бяхме част от нейния свят. Сега, когато нейният свят го няма, ние не знаем къде сме, изгубихме се. Аз отдавна забравих, че съм оперна певица, вторият й баща, Кен, забрави, че е поет – престана да пише. Тримата се борихме докрай с болестта й. Доста пъти бяхме свидетели на чудеса, когато тя се съвземаше от 22 кг. Сега обаче духът й беше сломен. И той бе станал чуплив като душата й. Казваше, че не може повече да се бори, че това е по-силно от нея. В очите й нямаше никаква светлинка. Бяха се превърнали в две големи сиви и мътни очи – като онези, които нарисува в своя автопортрет…”

 

На 6 юни столичната галерия „Финес” ще отвори врати за 35-та посмъртна изложба на Василия Стоилова. На 17-ти юни, тя щеше да навърши 29 години.