Гръмотевицата Елиф Шафак

„Аз съм разказвач на приказки. Това, което правя в живота си, е да пиша романи и да разправям истории. Вярвам, че древното изкуство на разказвача на приказки е от първостепенно значение за запознанствата. Пътищата за тях вече са утъпкани и няма защо ние да ги изобретяваме отново. Трябва само да ги виждаме и да ги показваме. Да свързваме хора. Да свързваме съдби. Да свързваме мъка и радост. Даже и за дебата между Турция и ЕС разказвачите на приказки имат с какво да ви изненадат.

Ето част от моята история: отраснах като единствено дете на самотна майка. В Анкара през 70-те години на миналия век това бе необичайно. В съседство живееха многобройни фамилии, в които бащите бяха безспорните господари на домочадието. Нямаше други разведени като майка ми, която избра да не се омъжва повторно и сама да отгледа детето си. Растях, наблюдавайки трудностите, с които майка ми се сблъскваше в патриархалното общество като „жена, без мъж да се грижи за нея”. Това ме направи по-чувствителна към темите за равенството между половете.

Бях на 8 години, когато майка ми стана дипломат. След това тя и аз пътувахме заедно. Живяхме в Мадрид в Испания, в Аман в Йордания, в Кьолн в Германия. Бях на 20 и повече, когато се върнахме в Истанбул, където останах и писах чак докато заминах за САЩ. Там живях в Бостън, Мичиган и Аризона. Една част от мен винаги си е била номад.

Когато мисля за писането ми, искам да заема една метафора от великия поет и мистик Руми. Той говори за живота като за въртящ се компас. Единият крак на компаса винаги е статичен. Закрепен е с корена си за дадено място, докато другият крак се върти и описва огромен и широк кръг около него, като постоянно се движи. Точно както в моя случай- една част от писането ми е базирана в Истанбул. Тя има здрави корени там. В същото време другата ми част обикаля по широкия свят, привързва се даже към някои градове, култури и хора. Затова ми харесва да мисля, че писането ми е едновременно локално и универсално. Едновременно на Изток и на Запад – и тук, и там.

Харесва ми също да смесвам устната и писмената култура. В моята страна устните предания са предимно женска област. Предания, люлчини песни, приказки, готварски рецепти и семейни тайни наред с другите работи се предават от едно поколение на друго, от баби на внучки. Стане ли дума за писмената култура обаче, нещата се променят. Това е мъжка работа. Повечето от хората, които пишат и публикуват в Турция, са мъже. Журналисти, създавачи на обществено мнение, коментатори, писатели, поети, издатели, критици и т. н. В света на писаното слово жените са по-малко видими и по-слабо чуваеми.

Въпреки това като питам кой точно чете тези книги, отговорът най-често е жените. Жените четат много. И с повече страст вероятно. В Турция преобладаващото мнозинство от читателите на белетристика, а и на поезия, са жени. Когато харесат някоя книга, те карат и близките си да я прочетат. Така се стига дотам, че мъжете пишат, а жените четат. Ако има нещо, което искам да видя променено в нашия свят, то аз определено искам да видя повече жени, пишещи книги, и повече мъже, които да четат романи и повести.

Затова вярвам в красотата и значението на смесването на устната и писмената култура, тук и там, с мен и Другите. Тези, които адвокатстват на сблъсъка на цивилизациите, ни казват, че било трудно, ако не и невъзможно. Те направо заявяват, че ислямската култура и западната култура са като олиото и водата. Не могат да се смесват. Като разказвач на приказки аз виждам, че действителността е по-различна. За мен Западът и Изтокът са като розовите листа и водата. Заедно от тях може да стане прекрасна розова есенция.

Може ли една страна с преобладяващи мюсюлмани, отоманско минало и светски режим да се присъедини към Европа? Аз вярвам, че може. Ако това се случи, ще има положителни последици не само за Турция, но и за Европа в дългосрочна перспектива. Ако Турция и ЕС успеят да постигнат такава амалгама, това би дало крайно необходимия положителен сигнал за целия свят.

Всичко зависи от това как виждаме идентичността си. Всеки от нас принадлежи на някоя култура, но това не е пречка за нас да се огледаме и да се разпознаем като граждани на света. Имаме нужда да се развиваме по-добре и да укрепваме трансграничната си принадлежност. Границите на Европа са много по-подвижни от линията Мажино в съзнанието на политическите популисти. Ако „европейската идентичност” се възприема като солидна, статична и монолитна категория, тя би станала антагонистична и би създала дуализъм между „нас” и „тях”. Вместо това би трябвало да има „европейска принадлежност” – гъвкава, динамична, възобновяема, колоритна, богата. Съюз на различни елементи в обща наднационална спойка.

Диалогът между Турция и ЕС не може да се оставя само на политици и дипломати. За да се превъзмогне културното гето на ХХІ век и да надвием страха от Другия, имаме нужда да привлечем много повече жени, много повече артисти и писатели в този дебат.”

Елиф Шафак

Това е есето на турската писателка Елиф Шафак на тема „Феминизирането на дебата за Турция и ЕС”. Превеждам го на български език за вас, защото ми харесва, защото отговаря на немалко въпроси и защото вярвам, че то трябва да стигне точно до такива читатели.

Това есе бе предназначено да служи като въведение в книга със заглавието „Перспектива за равенството на половете към 2020 г. в Турция и ЕС”. Тя бе издадена като възпоменателен знак след една от международните конференции, които организирах, работейки в европейските институции. Не виждам нищо лошо да го направя достояние в моята страна-членка. У нас дебатите за Турция също са като оголен нерв: спомнете си само враждите за новините на турски език по БНТ. Всеки път ровим в родовата си памет и все по-често това ни спъва да вървим напред – просто защото вадим едни и същи изтъркани аргументи.

По повод на конференцията „Перспектива за равенството на половете към 2020 г. в Турция и ЕС”, тоест по професионална причина, чух за първи път името Елиф Шафак през февруари 2010 г. Англичанката Даяна Уолис, заместник-председател на Европейския парламент, ме извика да обсъдим как да организираме конференцията и как с нея да продължим поредицата от джендър семинари, инициирани от европейските либерали през 2004 и през 2009 г. Предложих дневен ред, лектори, аудитория, партньори от гражданското общество, както и идеята да публикуваме накрая книга с речите. За презентациите вече имах потвърждение от Европейската комисия, от офиса на Обединените нации в Брюксел, от Испанското председателство на ЕС – през първата половина на 2010-а, от Европейското женско лоби, от Европейската тренинг фондация, както и от високопоставени оратори от Истанбул и Анкара.

Нека поканим Елиф Шафак да ни напише приветствие, предложи Даяна Уолис, одобрявайки проекта за възпоменателната книга. Непосветена бях, допуснах, че става дума за някоя иранска носителка на награда за мир и механично се съгласих. След няколко дни от офиса на г-жа Уолис се обадиха, че писателката Елиф Шафак се съгласила да напише няколко думи за жените, за ЕС и Турция, но нямало да успее до датата 5 май 2010 г., разгласена вече в интернет.

Конференцията мина със завиден успех. Дойдоха над 100 души, оживено дискутираха, медиите писаха, припламнаха коментари по уеб форумите, а аз се посветих на съставителския финал на проекта и започнах да събирам презентациите за бъдещата книга.

Тогава от офиса на Даяна Уолис получих с препратено писмо обещаното есе. Заглавието на Елиф Шафак дисциплинирано повтаряше заданието „Феминизиране на дебата ЕС-Турция”. Прочетох го и се почувствах точно както вас сега – смутена, заслепена от калдъръма на думите и от магистралата, която те чертаят, обогатена от майсторството на Елиф Шафак.

До края на деня прочетох есето още поне пет пъти. Даже десет пъти се върнах и всеки път то ми казваше различни неща, даваше ми някаква нова поука или разкриваше друг ракурс. Чела съм го петдесет или петстотин пъти, а сега с любов го превеждам на български за вас – макар и да не съм професионален преводач. По размер текстът е точно две страници, или 60 реда, премерени като с канап на словослагател. Тази прецизност също ми даде знак от първия момент, че се запознавам с писател от висока класа. Преди не можех да произнеса името й без запъване.

За книгата обаче ми трябваше и снимка на Елиф Шафак, за да илюстрирам въведението в стила, в който бях подредила и останалите двайсетина речи и студии. Като пуснах търсачката в интернет, се удивих, че авторката е страхотно красива – руса, със зелени очи и високи скули. И скандално млада!

Книгата вече е отпечатана, оставих я готова за печат, преди да си тръгна от Брюксел. Заради глобалната финансова криза решиха да я отпечатат в Истанбул за четири пъти по-малко пари, отколкото в Брюксел. Чух тези дни, че е готова и чакам тиражът да прелети обратно до Брюксел, а няколко екземпляра да ме намерят в София. С тази лебедова песен, но без да съм тъжна, си тръгнах след 3 години служба в Европейския парламент.

Разбира се, споделих с познати в европейската столица , че съм очарована от написаното от Елиф Шафак. Установих, че доста от тях я смятат за явление, по-голямо от Орхан Памук. Научих от турските лобистки организации, че романът й с неблагозвучното име „Курвата на Истанбул” предизвикал обществен скандал в родния й Истанбул. Лицемерите и пуританите я заклеймили. Европа обаче е очарована от него, четат го като бестселър на Запад. За жалост още го няма на български.

Елиф Шафак пише първо на турски, после сама превежда на английски творбите си.

През юни 2010 г. получих покана от „Гьоте институт” в Брюксел – за тържествен концерт, увенчаващ двегодишната европрограма „Културните мостове между ЕС и Турция”. Предвиждаше се Елиф Шафак да бъде кулминацията на концерта. Мястото също бе знаково за белгийците – огромната зала на Кралския цирк в Брюксел бе препълнена. Сцената бе украсена с мултимедийна романтика от залез на Босфора. На сцената, на която предстоеше да се вихрят оркестри, певци, солисти-свирачи и танцуващи дервиши, имаше огромен трон. Той остана празен почти до края на концерта, когато под взрив от аплодисменти писателката се появи с няколко тома книги.

Тя кротко седна на отреденото място и започна да чете, отначало на турски. Не го разбирам този език, но видях, че хората в залата заплакаха и звучно реагираха, като тя си поемаше дъх. Цели сектори с добре облечена публика изведнъж се преобразиха и й се покориха.

Елиф Шафак четеше с добре премерена сила и ритъм. Не бях попадала скоро на литературно четене, на което авторът сам интерпретира творбите си. Турската писателка превключи на английски и само след миг усетих как всяка нейна дума бърка в душата ми, преобръща я и я разтопява.

Сега, докато препрочитах романа ”Любов” – единствената й книга, преведена на български, съм убедена, че съм слушала именно пасажи от нея по време на концерта. Само че от устата на авторката те звучаха магически, пленяваха, караха хората шумно да стенат. Оригиналното заглавие на книгата е „40-те правила на любовта”, на български е издадена като „Любов” и съм готова да споря, че и Скот Фицджералд, и Труман Капоти не биха навързали толкова много пластове наведнъж с толкова дълбок контекст. Сякаш романът е писан лично за теб, читателю, но без фалшив флирт, сякаш не съществуват други хора, нито други обстоятелства между теб и историите, които авторката е смесила в златни пропорции, с филигран от детайли.

Разправя се за фаталното увлечение на световноизвестния поет Джелаладин Руми по странстващия дервиш Шамс от Тебриз. Обич, страст, предателства, нежност и насилие съжителстват наведнъж и в протежение на шест-седем века и книгата ми харесва също толкова много, колкото се прехласвах по „Невероятната история на Ерендира и нейната баба” от Габриел Гарсия Маркес, например, или по трилогията на Исабел Алиенде.

В края на концерта в Брюксел и европейците ронеха сълзи наред с анадолските емигранти и дипломатите. В това число и аз, невярващата и хладнокръвната, бях изтръпнала от всеобщия екстаз, поразена като от гръмотевица.

След концерта Гюлсарай Онанч, председателката на турската организация на бизнесдами КАГИДЕР, ме представи на Елиф Шафак. Запелтечих, че ми е харесало въведението за „Феминизирането на дебата между ЕС и Турция”, че съм избрала еди-коя си снимка от сайта й…

В действителност Елиф Шафак беше още по-хубава – ужасно висока, руса, слаба, с грамадни зелени очи, по-големи от бадеми над скулите, облечена в черно. На пръстите си носеше огромни сребърни пръстени с някакви рисунки по тях, изглеждаха толкова интересни, че ако си сложех очилата, и ако можех да се задълбоча да ги разглеждам, щях да открия някакви символи.

Един от високопоставените чиновници в Брюксел също ми се разкри, че е започнал да учи турски, за да може да чете колонката, която веднъж седмично Елиф Шафак печата в един турски всекидневник.

През лятото в България прочетох романа „Любов”, страница след страница разпознавах, че авторката е суфистка. Книгата не може да се глътне на един дъх, чете се бавно, тя е като опиум и оставя сладък вкус и наслада. Без да карам педантично до 40-те правила, вмъквам сега и за вашето съпреживяване няколко цитата:

„Как любовта може да е достойно за името си, ако избираме само красивото и загърбваме трудностите? Лесно е да се радваш на хубавото и да не харесваш лошото. Това го може всеки. Истинското предизвикателство е да обичаш едновременно и хубавото, и лошото, не защото без нощ няма ден, а защото трябва да надскочиш такива описания и да приемеш любовта в нейната цялост”.

„Никога не е късно да се запиташ: „Готов ли съм да променя живота си? Готов ли съм да се променя отвътре?” Наистина е много жалко, ако и един-единствен ден в живота ти е същият като предишния. Във всеки миг, с всяка нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.”

Разбира се, това последно изречение, дето умираш преди смъртта, не ми е ясно и слава, Богу, но пък това послание на странстващия дервиш Шамс от Тебриз го намерих преобразено в поезията на Руми:

„Живей,целувай, пий до дъно в минутата на кръстопътя, че няма връщане и няма ей тези радости отвъд.”

От всичко дотук, знам със сърцето си, че някой ден ще се срещна отново с Елиф Шафак.

Узнах още, че тя живее в Страсбург и в началото на септември 2010 изорах целия френски град на река Рейн със средствата на разследващата журналистика с надеждата да я намеря.

Елиф Шафак обаче бе заминала за Истанбул. Пратих й покана по електронната поща да говори на друг симпозиум в Европейския парламент на 30 септември 2010 г. Отговорът се забави. Накрая от нейно име се обади някаква сътрудничка, че Елиф Шафак работела над нов роман, била погълната от писането и отклонявала всичко, за да пише.

Последно за Елиф Шафак прочетох в едно списание – журналистка я бе издирила по телефона, за да пита какво да разглежда в град Коня – там, където Джелаладин Руми и дервишът Шамс от Тебриз се срещат, преди уважаваният градски сановник и учител да бъде пречупен от дервиша и да започне да излива мислите и чувствата си в поезия. Шамс, както знаят челите книгата „Любов”, е зловещо убит от правоверните.

Вероятно дължа още малко информация за това какво е суфизъм и защо сега по света живеят 50 милиона суфити. Тяхната Мека е именно град Коня, където традицията повелява да се събират на 17 декември – в деня, в който е умрял Джелаладин Руми, вдъхновителят и заклинателят им. Суфизмът води началото си не от ХV, а още от VІІ век. Суфитите вярват, че космосът е създаден и съществува, като се върти. Те почитат ротацията. Затова мистиците се въртят в кръг под ритъма на ударни инструменти и този танц ги отвежда в митичния екстаз на съединяването със същността на Бога. Това е ритуалният танц на дервишите – на въртящи се до забрава, в транс, сливайки собствения си космос с всемирния. Пълните кръгове, казват, пречиствали душата.

Ето какво вярват суфитите, че представлява съдбата – както пише в книгата „Любов”:

„Съдбата не означава, че животът ти е строго предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от 40 различни равнища. Съдбата ти – това е равнището, където ще свириш своята мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш”.