Гузел Яхина: Безсмислено е да се обиждаме на миналото

През август тази година в лозанското издателство Noir sur Blanc излезе преводът на френски на книгата „Зулейха отваря очи“, удостоена в Русия с наградата „Голяма книга“. Главното е, че не познаваме нито един човек, когото тази книга да е оставила равнодушен.

В чудесния предговор към книгата ви Людмила Улицка отбелязва преди всичко вашата „двукултурност“. Наистина откъде толкова добре познавате това, което описвате в първата част на романа? Израснали сте в традиционно татарско семейство, в което сте се сдобили и с красивото си име, което в Москва изглежда екзотично.

Да, името ми е екзотично само в Москва, но в Татарстан е също толкова обичайно като Олга или Наталия. И семейството ми беше съвсем обикновено – класическо съветско: майка ми – лекар, а баща ми – инженер. Затова пък съм богата с дядовци и баби. От страната на баща ми те бяха казански татари – граждани, със запазени буржоазни обичаи. А пък от страната на майка ми – татари от село. Те се преселили в Казан през 60-те години в търсене на по-добра съдба, но дори и в казанския си дом запазили изцяло традициите на селския живот. Точно техният дом, в който прекарвах много време в детството си, е описан в първата част на романа като дома на Зулейха: стените, прозорците, стълбите, дворът, плевнята, хамбарът с принадлежностите, осоленото гъше месо и ябълковия пестил на чардака. Вкъщи дядовците и бабите спазваха традициите, и то много строго. Невинаги разбирахме смисъла им. Защо не бива да се настъпва прагът? Да се поема хлябът с лявата ръка? Да се поставя самунът с изпъкналата част надолу? Едва по-късно, вече голяма и много чела, ми стана ясно, че това са били остатъци от езическата култура, с които са живели моите баба и дядо, техните родители, а и по-далечните им предци. Така че описанията и детайлите в първата – националната – част на романа са взети, както се казва, от живота. Като възстановявам спомените, аз, разбира се, силно сгъстявам краските и размествам акцентите.

Много се радвам, че съм се родила и израснала точно в Казан – град, в който мирно и хармонично съществуват две култури – татарската и руската. Истина е, че за това равновесие са били необходими почти петстотин години съвместен живот. Той напредваше, като се захранваше от два източника – от две култури. По-късно в живота ми навлезе и германската култура – първата ми специалност е преподавател по немски език.

Ако първата част сте могли да си я спомните, това изобщо не се отнася за втората. Как сте работили над нея, как сте събирали материалите?

Първият източник са разказите на баба ми, която още като седемгодишна, през 1930 година, се оказва в Сибир – заточение на кулаци, и прекарва там шестнайсет години. Точно тези разкази ме вдъхновиха да напиша книгата. Романът не е биографичен и главен герой в него изобщо не е баба ми. Беше ми интересно да разказвам не историята на детето, израснало и оформило се в Сибир, а на жената, която смята, че животът й е свършил, но неочаквано получава нов живот, възможност напълно да промени съдбата си, самата себе си. Жената, която на трийсет години за първи път излиза извън селото си, е принудена да заговори на друг език и дори да хване в ръка оръжие, да стане ловец. Жена, която пътешества не само географски – от родното си село в Сибир, но и ментално: от архаичния свят на миналото в този на съвременността… По принцип бабините спомени бяха основният тласък да напиша романа. Честно казано, нямах и избор, знаех за какво да пиша – за разкулачването и заточението на кулаците.

Имаше още един източник – научни трудове, дисертации. Тук на първо място бих искала да назова учения, чиито работи ползвах много, – професора от Института за история на Руската академия на науките Виктор Николаевич Земсков, посветил се през последните трийсет години на проучване на темата за специалните заселници. За съжаление той неотдавна почина.

Много време прекарах в сайта на общността „Мемориал“, където са събрани спомени на различни хора, минали през ГУЛАГ. Беше продължително, тежко и много важно четене, тъй като в научните работи може да се намерят интересни факти, цифри и исторически заключения, но не и животът с неговите аромати и усещания. А в мемоарите е точно обратното – усеща се диханието на живота.

Освен това обиколих няколко музея. На Рижката гара в Москва е Музеят на железопътния транспорт, където може да се надникне в товарен вагон, отопляван с печка – точно такъв, в какъвто са превозвали в Сибир моите герои, – и да се видят кафеникавите стени, наровете, зарешетените прозорчета, кюмбето в средата. И човек да се опита да си представи какво са могли да чувстват превозваните със седмици в подобен конски вагон…

В друг важен източник се превърнаха филмите от 30-те години за колективизацията: преди всичко ще отбележа „Земя“ на Александър Довженко и забраненият, а по-късно и изгубен „Бежин луг“ на Сергей Айзенщайн, възстановен от Наум Клейман по запазени парчета лента, снимки и сценарий на Александър Ржешевски. Това е така нареченият емоционален сценарий, в който Ржешевски е описвал не само кое след кое е трябвало да следва, но и се е опитвал максимално точно да предаде емоциите на оживяващите на екрана. Този текст е гениален и страшен едновременно – с абсолютна вяра в правилността на ставащото.

Единственото, което преднамерено избягвах по време на подготовката на романа, е четенето на художествени произведения за ГУЛАГ. Забраних си да препрочитам Шаламов, Солженицин и Гинзбург. Не исках да попадам под влияние.

Прието е младежта непрекъснато да се критикува остро, така е и сега, което, в частност, се прави заради равнодушието й към миналото и бъдещето, за постоянните материални интереси. Но пък вие, безспорно млада жена, се обръщате към изключително тежката тема за миналото. Колко време писахте романа и какво ви мотивираше?

Писах го почти три години, а мотивацията беше преди всичко лична: исках да се ориентирам в отношенията с баба ми и да си изясня какво точно е оформило характера й – много твърд и рязък. Вече бях започнала да се занимавам с тази тема, когато ми стана ясно, че това трябва да се върши сериозно. За мен беше много важно да го направя и заради паметта на баба ми, и заради моите родители и дъщеря, и заради попълването на белите полета в моите знания, нали някои от разказите на баба ми не бях ги запомнила, за някои неща не бях се досетила да попитам или да ги запиша на диктофона, за което сега много съжалявам.

Мнозина рецензенти отбелязват определена стегнатост на стила ви и нагласа на текста като за кино, подобно на сценарий. Вторият момент може да се обясни с това, че сте професионален сценарист. А първият?

Просто писах така както чувствах, а и както умея. Не съм професионален писател, за да избирам стилове от съществуваща богата палитра. Единственото, което знаех със сигурност, е, че романът, който в началото си е национален, трябва в определен момент да се промени и да прерасне в наднационален, интернационален. Също ми се искаше, от една страна, той да стане исторически – със спазване на всички детайли, съответстващи точно на историческата истина. Но, от друга страна, неисторически: не просто да разказва за трудностите при заточениетокулаците, но и да засяга общочовешки теми извън историческия контекст. Например кое е по-важно за жената – любовта към съпруга или любовта към детето. За това какво означава да обичаш враг и убиец на собствения си мъж. За това как дълги години да се носи бремето на вината пред умрелия си мъж заради собствените си чувства.

Вашата книга завладява с това, че в нея няма черно-бели персонажи. Дори в страшната Упириха, свекървата на Зулейха, показвате любов – любов към сина й, която от време на време приема уродливи форми, но все пак е любов. А описанието на групата на нещастните, захвърлени от съдбата на брега на Ангара – толкова различни, които при други обстоятелства никога не биха се срещнали, достига направо до сърцето. Въпреки модерния сега песимизъм вашата книга възвръща вярата в човека, в това, че при най-страшни ситуации у него все пак се проявяват най-добрите му качества.

За мен беше важно в романа да запазя светлите нотки от бабините разкази. В устните разкази понякога светлото е повече, отколкото в мемоарите. Баба ми говореше за Пит-градчето (точно така се наричало селището в Сибир, в което тя прекарала шестнайсет години от живота си) и описваше не само страшните неща, но и някои топли моменти: как са събирали диви малини (Rubus chamaemorus)в тайгата, как са плавали на салове по Ангара… Между другото стана ясно, че това Пит-градче, което отдавна се смятало за умряло (след разпадането на Съветския съюз на никого не било нужно и последните питчани го напуснали), все още било живо. След излизането на романа ми писаха неговите бивши, а сега разпръснали се по разни градове жители, и ми обясниха, че веднъж годишно се събират и отиват в Пит, за да се погрижат за гробовете.

През тази година се отбелязва стогодишнината от Октомврийската революция, за която в Русия и досега няма единна оценка. Вие имате ли такава?

Един от източните дейци, като че ли Мао Дзъдун, на въпрос за Великата френска революция казал, че все още е изминало малко време, за да се оцени. Мисля, че думите му са приложими и за руската революция.

Тоест не носите у себе си обида от съветската власт за бабите и дядовците си?

Безсмислено е да се обиждаме за миналото. Подобна обида не са носили и те самите, нито един. Нещо повече, единият ми дядо, от бащината ми страна, докрай си остана убеден комунист. Баба ми пък, чиято съдба ме вдъхнови да напиша романа, си спомняше за преживените години в заточение дори с лека носталгия. Преди всичко носталгия за здравото и нерушимо приятелство. До смъртта си тя поддържаше връзки с живелите с нея в Пит-градче, като те й бяха по-близки и от някои роднини…

В съвременното руско общество се забелязва тенденция към очистване образа на Сталин. Това не ви ли плаши?

Върволицата от травми, преживени от нашата страна, е толкова дълга и тягостна, че те не могат да се „сдъвчат“ бързо. Всъщност всяко руско поколение през последните сто години е преживявало собствена травма. И всяка травма се е наслагвала върху предишната – без обществена дискусия, без „сдъвкване“ и осмисляне. Да, по време на перестройката през 90-те години имаше дискусия и в някакъв момент ни се стори, че сме отговорили на всички въпроси, че с миналото е приключено, че можем да се насочим към бъдещето. Сега става ясно, че не е така. „Нсдъвканите“ и незараснали рани се отварят и разговорът за миналото възниква отново. Нека той да се води толкова, колкото е необходимо. Погледнете списъка на носителите на „Голяма книга“ за 2016 година: първа награда за Леонид Юзефович със „Зимен път“ – книга за Гражданската война в Якутия; втора награда за Евгений Водолазкин с „Авиатор“ – съвременна история с начало и край в Соловки; трета награда за Людмила Улицкая със „Стълбата на Яков“ – роман, почиващ върху съдбата и писмата на нейния дядо, прекарал трийсет години по лагери. Това вълнува писателите. А същото вълнува и читателите: всичките тези книги са в големи тиражи.

Тоест мислите, че е време да се постави точка?

Да, точка трябва да има, но не бива да се бърза прекалено, изкуствено да се ускорява процесът.

„Зулейха отваря очи“ е вашият първи роман, а веднага такъв успех: награди, преводи на повече от двайсет езика… Това стимулира ли ви или ви демобилизира?

Нито едното, нито другото. Успехът налага отговорност, а и повишава очакванията. Сега работя над нещо друго, но не знам кога ще приключа и дали ще се получи толкова добре. Надявам се да е така! Разбира се, много съм признателна на съдбата за успеха на „Зулейха“ – наградите и преводите спомогнаха книгата да намери повече читатели, а това е главното.

Каква беше реакцията при излизането на книгата в Татарстан?

Много разнопосочна и много емоционална. На някои им се стори, че романът очерня татарската жена, татарската майка, че некоректно съм засегнала национални и религиозни мотиви. Благодарна съм за всички отзиви и рецензии – дори за най-отрицателните, тъй като активната дискусия около романа в крайна сметка засили читателския интерес. За мен беше важно, че първият му превод беше на татарски език. Бе направен от най-заслужилото издателство на Републиката – Татарското книжно издателство, – и то много бързо: точно година след излизането на книгата на руски на полиците беше татарският вариант.

Да поговорим за преводите на вашата книга. Преводът на немски се появи през февруари тази година. Вие можахте да осъществите контрол. Ами при останалите? В книгата има толкова думи, които са неразбираеми дори за руския читател. Дали не се налага да се доверявате на преводачите и издателите?

Преди всичко безкрайно се радвам на всички преводи. Ако след като прочете „Зулейха“ читател някъде в Съединените щати или Китай малко по-добре разбере руската история, поне малко се заинтересува от татарската култура, ще бъда щастлива. Аз не работя сама, а с професионална литературна агенция, която напълно владее положението. Общувам с преводачите и отговарям на техните въпроси. Да, вярвам на издателствата, защото ми се струва, че работя с големи професионалисти. Интересът ни е общ книгата да стане колкото може по-разбираема за читателя.

Що се отнася до тюркските думи, които достатъчно често използвам в първата част на романа, всяко издателство взема решение самостоятелно – да ги остави ли за по-добре предаване на атмосферата и националния колорит, или да ги махне. Във Финландия например решиха да запазят в текста всички татарски думи, и то без курсивиране и без речник в края на книгата, в който би могло да се види значениетоим. Сметнаха, че текстът и в този му вид ще бъде разбираем. Англичаните пък с мое съгласие решиха да преведат всички татарски думи, за да избегнат прекаленото усложняване и да не стреснат читателя още от първите страници. В превода на немски татарските думи са запазени частично и са курсивирани.

Почти всички „шарикови“ в книгата ви в различна степен се оказват наказани – Денисов, Груня, а възможно по късно и Горелов. Вярвате ли, че престъплението неизбежно води след себе си и наказание?

(Замисля се.) Права сте, в повечето случаи ги наказвам…

На което много се радва жадуващият за справедливост читател!

…но го правя, забележете, само с епизодични персонажи, а не с основни. Все пак имах стремеж при описанието на съдбата на значимите герои да запазя историческата истина. С правото си на автор оставих живи всичките трийсет преселници, прекарали първата зима в тайгата и основали трудовото селище. Възможно е това да не е твърде реалистично, но в тази част на романа вече имах други задачи – не толкова да спазя достоверността, колкото да дам на тази история на оцеляване черти на легенда. Всъщност бях много по-добра към моите герои, отколкото е бил животът към тях. Вероятно наистина в това е главната привилегия на автора…

Превод Георги Рачев, в. Наша газета