„Какво се случва с младите? Те не уважават възрастните, не се подчиняват на родителите си, не спазват закона. Бунтуват се по улиците, подбуждани от диви идеи. Моралът им запада. Какво ще излезе от тях?“.
Присъдата на Платон от преди няколко века често бива повтаряна от съвременниците ни по отношение на днешната младеж. От позицията си на родител на такъв млад човек обаче мисля, че всеки, който разсъждава така обобщаващо за децата ни, не просто не ги познава, но ги и подценява. Да, аз съм майка на един „нормален казанлъшки дришльо“, който обаче разбива на пух и прах всички приказки за небрежните и повърхностни съвременни млади хора.
Христо е на 18 години, живее в Казанлък и учи в лютиерската паралелка на Националната гимназия по приложни изкуства и дизайн в града. Кара колело, каяк, чете и се интересува от света до степен да има мнение за политическите процеси в България и извън нея. До каква степен – не осъзнавах до момента на кризата със сирийските бежанци у нас.
Момчето ми беше един от първите, които по силата на обстоятелствата и желанието си се озоваха в лагера в Харманли.
Оказа се един от хората, които разтоварваха първите камиони с помощи, чистеха стаи в изоставеното поделение, което беше пригодено за бежански лагер, изслушваше истории на неправилен английски и помагаше да се набавят лекарства за бежанци.
Никой не го караше. Нямаше семейно, партийно или групово поръчение. Когато трябваше да обясни защо, отговорът му беше: “Защото виждам, че има нещо да се свърши и знам, че аз мога да го свърша.“
Половин година уикендите на големия ми син преминаваха в пътуване до и от Харманли. През ръцете му минаха товарите на десетки камиони; пред очите му минаха лицата на стотици хора; през сърцето му мина войната по начин, по който никой от родените в мирно време не може да му разкаже. Най-близките му приятели от лагера, семейство Исмаил, което обитава една стая – мъжът е инженер в клона на Дженерал Илектрик в Алепо, съпругата е университетски преподавател, дъщеря им Лала е негова връстничка и учи право. Заможни, образовани хора, чийто живот се променя за броени часове и които се оказват в средата на нищото по пътя си към надеждата. Първите му приятели в лагера, които буквално не искаха да го пускат да си ходи и от които той научи за историята на близкия Изток повече, отколкото можеше да прочете в която и да е книга.
Помня и преживяванията му с клановете в лагера, нещо, за което никой не говореше; за мъжете, които се редят по няколко пъти на опашките за хранителни продукти, които после да продават; за абсурда хора, които нямат какво да ядат, да се отнасят със смартфоните си като с най-висша ценност и последна сламка, която го свързва със стария им живот и хората от него. Смартфоните бяха и връзката с околния свят, тъй като никаква информация от никъде не идва.
Най-впечатлен Христо остана от безмерното количество чай, с което го черпеха всички бежанци без изключение, без да го познават.
По време на доброволческата си работа, синът ми организира дарителска акция в гимназията си, след това ни организира нас семейно, намери един бус и всички се понесохме с одеяла и походни легла към Харманли.
Аз лично видях само веднъж за няколко часа това, което детето ми виждаше всяка събота и неделя, бях като болна след това, а следващия петък той просто тръгна отново. Защото има нещо, което трябва и може да свърши.
Говорихме с него за отношението на държавата към бежанците и за политиката ѝ. И ако аз, възрастният и уж опитен човек, се гневях на мудността и липсата на емпатия у институциите, Христо просто приемаше, че нещата стават с определена скорост и ако не можеш да ги буташ физически, би буташ морално. Как? Като помагаш и действаш по-бързо и организирано, отколкото държавата може. Като изземваш функциите на армията в разпределението на храната и помощите, докато там решат какво и как да правят. Като превеждаш на болните, докато се намери медицински кадър, който да говори на техния език. Като играеш с децата и ги занимаваш, за да не мислят поне за час къде са и защо са там. Като просто си един от хората, които дават пример. Без да си го поставил за цел. И без да се ядосва на държавата. Тя толкова може.
След опита си в Харманли за сина ми беше повече от естествено да потърси хора, с които да е на една вълна и организации, които системно да прилагат доброволческия опит на групи хора за определени каузи. Имаше късмета да открие организацията на английските полицейски кадети, които организираха двустранно обучение в България, а след това
знанието, че не е сам, му донесе убеденост в правотата на личната му кауза и увереност, малко тъжна, че винаги ще има дело, в което сърцето и ръцете му ще са нужни.
Дори в началото да е имал някакви илюзии, че доброволческата помощ е нещо, необходимо само за България, след международните проекти, в които участва му стана пределно ясно, че такава е нужна и в Турция, Унгария, Литва, Естония, Франция, Румъния… Дали ще са сираци, дали ще са жертви на човешки трафик, дали ще са деца на сезонни работници – в тези страни има ниши, в които държавата не може да реагира достатъчно бързо и адекватно, колкото и добра да е социалната ѝ политика и в които човешката ръка и доброволно отделено време са незаменими.
За мен обаче моментът, в който се убедих, че добре сме си възпитали детето, онази беше юнския ден на 2014-а, останал известен като денят на потопа в Аспарухово. Докато аз с невярващи очи попивах всичко, което се излъчваше по телевизора, ровех онлайн, говорех с приятелите си във Варна, Христо седеше в другия край на стаята пред компютъра и веждите му все повече се сключваха. В един момент ме погледна и попита: „Как мога да отида там?“, точно секунда преди аз да задам въпроса как мисли, че можем да помогнем. Между въпросът му и отпътуването му за Варна изминаха около 36 часа, през които картината на трагедията все повече се изясняваше. Изясняваше се и какви хора има около нас.
“Ще им слугува той на циганите!“ и „Ще ви донесе холера!“ бяха само капчици от потока, който заля детето ми.
Но не го отклони.
Отиде във Варна, рина кал два дни в Аспарухово, носи си вода сам, храни се сам, промърморваше по отношение на организаторите от Червения кръст неща, които не са много за пред публика и продължаваше към следващата къща. „Какво да очаквам, мамо? Да, има някаква организация, но междувременно калта ще се втвърди и ще трябва да се разбива, не може. Очаквам само да ми кажат къде има най-голяма нужда от мен.“ И така – два пъти. И съжаление, че не може да отиде и до Добрич. И планиране за помощ от там, където е.
Този текст не е написан, защото идеализирам Христо. Този текст е за онази прословута микроскопична безтегловна снежинка, от чиято тежест клонът се пречупва. След Харманли, след Аспарухово, след всичко, което детето ми прави в Младежкия общински съвет на Казанлък, аз съм малко по-спокойна за това, което се случва в страната ни. Защото такива като него могат да счупят всеки клон. Защото е просто един от многото, които опровергават Платоновите думи в днешен контекст. Просто защото има да се свърши нещо и те могат да го направят.
0 Коментара