Големият възрожденски художник Христо Цокев (1847-1883 г.) е белязан от съдбата – той притежава изключителен талант, а животът му минава в мъчителни лутания, противоречия и любови. Роден в бедна габровска махала, става монах, а после завършва Художествената академия в Москва. Това го прави един от първите български творци, получили академично образование. Той обаче се размонашва и взема за жена едно от най-красивите момичета на Габрово.
Кичка Бедрозова (1857-1935 г.) узнава чак след смъртта на съпруга си, че е бил в манастир. Маестрото е и първият ни възрожденски художник, нарисувал голо мъжко тяло. Част от неговите картини се пазят в Националната художествена галерия, но името му е обвито в загадъчност.
Как той стига до монашеската килия, а после хвърля расото, за да потъне в прегръдките на Кичка?
Христо е син на Димитър Цокев – беден майстор на еминии (чехли). В неговия род имало иконописци. Когато станал на 12 години, с разрешението на родителите си заминава за Хилендарския манастир на Атон, за да стане послушник и да изучи занаята на иконописта. В Хилендар младежът се учи прилежно, но започва да усеща неудържим копнеж към светската живопис. Игуменът на манастира открива таланта на габровчето и го праща да се учи за зограф в Русия. В замяна на това, след като свършел науките си, Христо трябвало да се върне в Атон и да рисува икони до края на живота си.
Най-напред послушникът пристига в Одеса, а оттам – в знаменаmama Киево-Печорска лавра. Там усвоява каноните на източноправославната иконописна школа и около 1863 г.
приема монашеския сан под името инок Харалампий.
Христо обаче си измисля и псевдоним – Димитър Йоанов, и започва да подписва с него светски картини, които по-късно унищожава. През есента на 1867 г. художникът решава завинаги да се раздели с расото и постъпва като студент в Московската xyдожествена академия. За да се изхранва и да плаща за следването си, нощем той товари въглища и работи като хамалин на московската гара. Спи където свари. Тогава в дробовете му засяда туберкулозата, която по-късно го отнася едва З6-годишен.
Богатият меценат Алексей Хлудов спасява от глад Цокев в Москва.
Съпругата на фабриканта кара бившия инок да се подстриже и облече в светски дрехи. Така изчезват и последните следи от монашеския му живот. Госпожа Ксения Хлудова обича компанията на интересния млад мъж. Тя дотолкова се привързва към него, че иска да я посещава всеки ден. И Христо не е безразличен към хубавата и интелигента жена, но се чувства задължен към съпруга й. Алексей бил негов благодетел и българинът решава да не слага начало на безсмислен любовен роман. Талантът му избуява именно в Москва. От този период са някои от най-добрите му портрети – „Монахиня“, „Момиче в профил“, „Рускинче“.
Цокев завършва академията с два сребърни медала – за живопис и за рисуване, получава и престижната титла „свободен художник“. С нея той може да си вади хляба из цяла Европа, но не и в България.
След 15-годишно отсъствие Христо се завръща в Габрово. Не успява да намери работа в местната гимназия и се хваща на свободна практика Не печели нищо, но отказва да рисува икони. През есента на 1873 г. Цокев започва да посещава често дома на своя приятел Цанко Дюстабанов. Цанко е известен патриот и го приобщава към родолюбивите си дела. Парите, които маестрото изкарва от портрети и изографисване на новопостроени къщи, дава веднага на Дюстабанов за подготовката на въстание. Верен другар на Дюстабанов в народните работи е и видният габровски търговец Пенчо Минчев Бедрозов. Пенчо идва често при Цанко с дъщеря си Кичка, така турците не се съмняват какво толкова си говорят двама мъже. Веднъж на тези срещи пристига и художникът.
Оттогава той не сваля очи от Кичка
Среден на ръст, но с огнени черни очи и дълга брада, той веднага привлича вниманието на 16-годишната девойка. Христо и предлага да я нарисува и тя се съгласява да му позира. Той прави първоначалните скици за картината. Между двамата млади, както споменава по-кьсно в статиите си критикът Андрей Протич, преминават тръпки на привличане и взаимна симпатия. Една вечер Цокев събира смелост и посещава дома на баща й. Кичка подскача от радост, но търговецът го завежда намръщен в дюкяна си. Майката на момичето сервира кафе и излиза бързо, тъй като не издържа на тежкото мълчание, застанало между двамата мъже. Пенчо Бедрозов показва на кандидат-зетя тефтерите с всичките приходи и разходи на семейството. Пита го дали може да храни жена и деца със собствена търговия. Христо отвръща, че мисли да издържа Кичка с пари от портрети.
Пенчо ахва и гневно тръшва вратата на дюкяна.
След като не получава ръката на момичето, Христо решава да действа, но за учудване на всички, той изчезва. Кичка не може да си поеме дъх от страх, че повече няма да види своя любим, и една зимна вечер напуска завинаги бащиния дом. Оставя писмо до баща си, в което казва, че го моли да и прости, но тръгва без благословията му след избраника на сърцето си. Кичка свива няколко рокли в една торбичка и тръгва към къщата на Цанко Дюстабанов. Търси Христо, но Цанко също не знае къде е. Докато всички тънат в неведение, художникът е в Свищов. Отива там и рисува без пари шест икони за втория ред на иконостаса на църквата *Св. св. Кирил и Методий“. Така изкупва греха си, че се е размонашил, и чак тогава се жени.
Горещата любов на 27-годишния живописец и Кичка е обявена за недостойна от баща й. До края на живота си той не прощава на любимата си дъщеря “греховната“ връзка. Старият габровец гласял момичето си за свищовския търговец Павел Коеджиков, който имал къщи и кантори в Букурещ, Виена и Будапеща. Младият мъж често пращал подаръци, които имали за цел да напомнят на Кичка, че е негова годеница. Ню в зрелите си години тя признава пред сестра си Велика, че никога не е харесвала свищовския си кандидат.
Лудо влюбени, Кичка и Христо се женят в габровската църква „Св. Троица“ през 1874 г. без съгласието на нейните родители. Кръстник им е старият иконописец Рачо ТихолоВ. Младите заживяват в дома на Васил Тюлюмбаков на ул. „Скобелевска“ 10 – една от най-хубавите габровски къщи по онова време. В кокетно двустайно жилище на втория етаж Христо води неспокоен живот на свободен живописец и
деен участник в подготовката на Априлското въстание.
След неговото потушаване той и Кичка емигрират в Русия и се връщат след Освобождението. Запазен е рисуваният в началото на 1874 г. портрет, който Христо прави на съпругата си. Критикът Андрей Протич, братовчед на Лора Каравелова, определя, че картината с лика на Кичка Бедрозова-Цокева е един от най-хубавите в цялата българска портретна живопис от Възраждането. Кротките като на сърна очи се открояват над ефирната плът, предадена с майсторство. Кичка е много хубава. Макар да е щастлива с Христо, тя таи голяма мъка – че нямат деца. Младата жена смята тайно в себе си, че е разгневила Бога и е наказана, тъй като не е получила бащината си благословия. Маестрото също мисли, че бракът му не е угоден на Господ, тъй като е захвърлил расото. Но дори и на смъртния си одър не признава на жена си, че в младите си години е бил монах.
Туберкулозата бързо скъсява дните му. Истината за него изскача след смъртта му. Покойникът е тържествено опят като мирянин. След погребението един калугер показва на Кичка снимката на приятеля си инок Харалампий. Съпругата се изненадва, но казва, че за нея Христо винаги е бил свят човек. До края на живота си тя събира разпръснатите платна на своя съпруг, за да направи изложба в София. Това става едва през 1935 г., след нейната смърт, на юбилейната изложба „Сто години българско изкуство“. Сестра й Велика казва на откриването, че изложените платна са плод на голямата любов между две светли души.
0 Коментара