„Много е странно да пишеш автобиография. В реалността най-значимите събития в живота ми са се случили в тайните отделения на сърцето ми. Най-значимите ми постижения не са моите книги, а любовта, която съм споделила с най-близките си и възможността да помогна на другите”, казва голямата чилийска писателка Исабел Алиенде.
Тя е родена през 1942 г. в Лима, Перу, но скоро след това се премества със семейството си в Чили. До 1973 г. е журналист, но след преврата срещу чичо й Салвадор Алиенде емигрира във Венецуела, а после – в САЩ. През 1981 г. Алиенде започва да пише писма до болния си дядо, които прерастват в най-известния й роман „Къщата на духовете”. Оттогава тя е издала още 20 книги, повечето от които подвластни на любимия на латиноамериканските автори магически реализъм, и е обявена за жив класик.
Наскоро с марката на издателство „Колибри” излезе на български сборникът „Любов”, в който Алиенде е подбрала най-красивите любовни сцени от своите романи. „Колибри” ни съдейства за това интервю.
Уважаема госпожо Алиенде, попитахме една група страстни читатели какво биха ви попитали, ако имаха тази възможност. Първият въпрос единодушно беше: Какво е любов?
Не мога да дам съвет за любовта, защото опитът на всеки човек е различен. Мога да говоря само за себе си.
Има много видове любов, но предполагам, че въпросът ви е свързан с романтичната и сексуалната любов. За мен тази любов винаги започва страстно; като удар от мълния; нищо не може да ме отдели от моя възлюбен; ставам зависима.
За щастие, това не трае твърде дълго, в противен случай би убило връзката. Първоначалната влюбеност се превръща в смес от страст и сексуалност, хумор, приятелство, желание да споделя живота си именно с този мъж (аз съм хетеросексуална), да го направя щастлив, да се грижа за него. Аз съм доста покровителстваща в любовта. Същевременно обаче съм много независима и имам нужда от мое място, пространство и уважение към работата ми.
Вие сте известна с това, че намирате любовта по-късно. Как се променя тя? Възможно ли е трепетът на 50 да е същият като този на 20?
Да се влюбиш лудо е възможно във всяка възраст, но вероятно най-обсебваща и всепоглъщаща любов е първата, онази, която ви разтриса, когато сте съвсем млади. Всички връзки се променят с времето, но аз искрено вярвам, че любовта може да остане вълнуваща и страстна в продължение на много, много години.
Двамата с моя съпруг, Уилям Гордън, сме заедно вече 27 години и все още сме влюбени, харесваме се, постигнали сме перфектния вътрешен баланс, ние сме най-добри приятели и обичаме едни и същи неща: кучета, филми, книги, семейство, храна и т.н. Ние сме много близки, но въпреки това имаме независимост. Съпругът ми е много по-социален от мен, така че той има своите приятели и често пътува сам. Аз прекарвам часове наред всеки ден сама в студиото си, пишейки или изследвайки теми и освен това се упражнявам в духовни практики, които той не споделя. Когато сме разделени, ми липсва ужасно. Понякога се обаждам вкъщи, като знам, че Уили не е там, просто за да чуя гласа му на телефонния секретар. Харесвам неговата мъжка енергия, присъствието му, миризмата му, гласа му; харесва ми да виждам дрехите ни в един и същи гардероб, четките ни за зъби една до друга в банята, колите ни – заедно в гаража. Любовта ми към Уили се е променила, вече не е толкова изпълнена със сексуалност, както когато бяхме млади, но е по-дълбока, защото всеки познава другия толкова добре, защото сме преживели толкова трудности и толкова щастливи моменти заедно и защото си вярваме безрезервно.
Вторият въпрос, който обедини всички тези ваши почитатели, беше: Какво е магията за вас? Къде е тя?
Аз винаги съм се изненадвала и удивлявала на красотата и сложността на всички форми на живота. Според мен има дух във всяко нещо, което съществува във Вселената. Духовната енергия приема различни форми (животни, растения, звезди и т.н.); ние всички сме тържество на Духа. Вярвам, че има безкрайно много светове и безкрайни измерения на реалността; всичко е възможно. Аз съм отворена за мистерията на съществуването.
Как се живее едновременно във въображаеми и реални светове?
Не виждам разлика между въображение, мечти, емоции и реалност; всичко се преплита. Какво е реално и кое не е? За мен всичко може да бъде реално и в същото време всичко може да бъде мечта, точно както будистите вярват.
Как съжителстват двама писатели?
Нашата къща е голяма, има място и за двама ни. Уили пише в студиото си на първия етаж на къщата, а аз имам беседка в градината. Уили пише обикновено сутрин, аз пиша по цял ден. Ние обсъждаме историите, за които пишем, но не показваме един на друг ръкописите си, докато не ги завършим. Помагаме си и се подкрепяме. Не се конкурираме. Уили пише криминални романи и неговата читателска аудитория е много по-различна от моята. Той никога не е ревнив към успеха на моите книги; умее да празнува всичко, което правя. Аз съм съпричастна по същия начин към неговата кариера.
Когато чете вашите книги, една приятелка винаги изпитва усещането, че те се отнасят за нейния роден град, а отношенията между героите са същите като тези между нейните близки. Вие самата живеете далече от родината си, но пък зная, че сте направили къща, която да ви напомня на Чили. Не е ли твърде мъчително да изпитваш носталгия цял живот? Какво значение имат границите? Различни ли са хората според държавите и културите им?
Аз наистина не принадлежи никъде. Родена съм в Перу и съм израснала в Чили, в моето детство и младост съм пътувала много (вторият ми баща е дипломат), а след военния преврат от 1973 г. в Чили станах политически бежанец и съм била имигрант в САЩ в продължение на почти три десетилетия. Mоят майчин език е испански, но аз живея на английски. Имам чувството, че малкото корени, които имам, са чилийски, но когато отида в моята страна, си давам сметка, че съм чужденка там. Истинската ми родина е моето семейство, съпругът ми, моите кучета, приятелите ми.
Писането помага ли да се потуши болката?
Когато дъщеря ми Паула почина през 1992 г., написах мемоари. Писането ми помогна да разбера и приема случилото се, нейната болест и ненавременната й смърт. Беше очистително и предполагам, че ме крепеше през най-тежката част от моя траур, но това не беше терапия. (Аз също се подложих на терапия в продължение на години, за да науча повече за себе си.)
Ако един ден филмират „Сборът на дните“, коя актриса си представяте в ролята на Исабел Алиенде?
Не си представям някоя специална, но бих се радвала да видя красива и секси актриса, някоя, която да не изглежда като мен.
Коя е историята, която най-много ви е впечатлила?
Историята, която маркира живота ми и вдъхнови първия ми роман „Къщата на духовете“, беше военният преврат в Чили и ужасът, който последва. Това ме накара да напусна страната си и това промени живота ми; тя ме направи писател.
Коя е книгата, която още не сте написали?
Голям исторически роман за живота на моята майка и на моята страна по нейно време.
Кое ви вдъхновява най-силно? А от какво се страхувате най-много?
Хората и местата са прекрасни източници на вдъхновение. Всеки си има история и повечето места притежават достатъчно характер, за да се превърнат в идеалната основа за роман. Някои конкретни исторически събития също са ме вдъхновявали, като треската за злато в Калифорния през l849-а („Дъщеря на съдбата“), завладяването на Чили от испанците през l541-а („Инес, моя душа“) или на въстаналите роби в Хаити през 1779а-а („Островът под морето“).
Имате ли отговор – защо сме на този свят?
Не, разбира се! Кой знае отговора на този въпрос. Зная единствено, че аз съм дух, прероден в моето малко тяло, и съм на тази земя, за да разказвам истории.
* Със съдействието на издателство „Колибри“
0 Коментара