Последните две години са емоционално наситени за Исабел Алиенде. През септември 2018 г. умира майка й, с която си пишат всеки ден от 1986 г. Няколко месеца по-късно почива и доведеният й баща. Отива си и бившият й съпруг Уили. От него наследява куче, за което казва, че опропастява социалния й живот, защото постоянно отделя газове.
Снимки Lori Bara
През юли 2019 г. Исабел Алиенде се омъжва за новата си любов Роджър Кукрас, който продава цялото си имущество и заживява в дома й. Междувременно излиза романът “Цвят продълговат в морето”. През същия този период Исабел Алиенде печели и National Book Award, две от внучките й също се омъжват.
Нека започнем с последния роман на Исабел Алиенде, “Цвят продълговат в морето”. За да не издавам много от книгата, ще използвам това, което самата тя разказва в една от дискусиите по време на турнето в САЩ:
“През 1939 г. гражданската война в Испания приключва след три години на брутални убийства. Когато Франсиско Франко настъпва към Барселона, последният бастион на републиканците, половин милион души напускат града и тръгват в най-студения зимен ден към френската граница. Във Франция обаче не знаят какво да правят с половин милион души. В крайна сметка те отварят границата, но ги затварят в импровизирани концентрационни лагери.
Сред тези половин милион души са интелектуалци, професори, издатели, печатари – хора, които чилийският поет Пабло Нерудa познава отпреди. Той беше влюбен в Испания, обичаше я като жена – „Como una novia“, казваше. И така, Пабло Неруда убеждава правителството на Чили да приеме част от бежанците. Разбира се, тази идея среща и опозиция. Десните, както и католическата църква, не искат тези имигранти и реториката, която е можело да прочетете във вестниците тогава, е тази, която чуваме днес в Европа и в САЩ. Както днес говорят за мигрантите като за престъпници, изнасилвачи, „идват да вземат работни места“, „носят епидемии със себе си“ – същите думи са използвали и преди 80 години.
Правителството най-накрая се съгласява, Пабло Неруда е изпратен в Париж, но без пари, така че е трябвало да събере средствата. Купува разнебитен товарен кораб, ремонтира го така, че да може да събере тези повече от две хиляди души, с които да прекоси два океана и да стигне до Чили. А там те са приети с отворени обятия от местните, без десницата и църквата, разбира се. Сред посрещачите е и моето семейство.
Това приключение не би било възможно без Пабло Неруда. „Уинипег“ става известен като корабът на надеждата. Те пристигат в Чили същия ден, когато Втората световна война започва в Европа. А останалите във френските концентрациони лагери в крайна сметка са били изпратени обратно в Испания, където много от тях са били убити, изпратени в ГУЛАГ в СССР или в нацистките лагери. Някои от тях са били приети и като бежанци в Мексико, трябва да го кажем.
Тези, които успяват да се качат на кораба, са били спасени. И аз се радвам, че Чили приема тези хора, защото това, което върнаха на страната, е невероятно. Ако проверите днес в Чили великите астрономи, музиканти, художници, скулптори, професори, всички те имат каталунски потомци от „Уинипег”. Това е красива история.”
За тази красива история, както и за последните две години от живота й успях да разговарям с Исабел Алиенде малко след завръщането й у дома след дълга обиколка за представянето на романа.
Колко време преди да решите да напишете „Цвят продълговат в морето“ знаехте историята на кораба „Уинипег” и какво ви подтикна да пишете за точно този исторически период?
Чух за „Уинипег” за първи път, когато бях дете в Чили, но тогава не обръщах много внимание на неща, които са се случвали преди моето раждане. Много по-късно, през 1975 г., когато живеех в изгнание във Венецуела, срещнах Виктор Пей, един от пътниците на кораба, който ми разказа одисеята на испанските бежанци от 1939 г. Пазих тази история в ума си повече от 40 г. Предполагам, че реших да я напиша, защото темата за разселените хора, мигранти и бежанци е във въздуха. Тя се превърна в глобален проблем.
Казвате за тази книга, че писането й е било благословия, защото голяма част от нея е фактология – изискала е от вас повече писане и по-малко измисляне. Историята на „Уинипег” е исторически факт. Колко фикционална е любовната история обаче?
Любовната история на Росер Бругера и Виктор Далмау е базирана на историята на мъж, когото срещнах във Венецуела, моят приятел Виктор Пей, но си измислих част от живота му.
Темата за разселените хора, мигранти и бежанци присъства в последните ви три книги, както и в мемоарите ви. Въпросът за принадлежността е явно близък до сърцето ви, а и изглежда, че става все по-актуален в световен мащаб. От перспективата на времето и опита, как мислите и се чувствате относно нуждата от принадлежност и чувството да си чужденец?
Аз съм вечният чужденец. Бях дъщеря на дипломати и затова в детството си пътувах много. След това бях политически бежанец, а сега съм имигрант в САЩ. Не принадлежа наистина към нито едно място. Но това е добре за писател. Принуждава ме да наблюдавам внимателно, да слушам, да разбирам знаците, да задавам въпросите, които другите считат за даденост. Така и получавам историите си. Моите корени са в книгите ми, в спомените и хората, които обичам.
Имате силно отношение към овластяването на жените – героините ви, силни жени, които посрещат живота със страст и отворени сърца, дори излизат от страниците и помагат на жени и момичета в реалния живот през фондация „Исабел Алиенде“. Как се чувствате спрямо културата на фалша (от дигитални филтри, през хранителни разстройства, до пластична хирургия), която днес поробва толкова много жени в това да изглеждат, вместо да бъдат?
Натъжава ме да виждам толкова много млади жени, нещастни в телата си, в отчаяни опити да изглеждат различно. Натиска, който медиите, филмите, модата и грим индустрията оказват, е толкова силен, че се изисква много самоувереност, за да можеш да избягаш от него. И аз бях негова жертва, когато бях млада. Сега, когато съм стара, все още ме е грижа как изглеждам и се грижа за физическото си съществуване, но вече не съм роб на суетата.
Последните две години бяха много емоционално наситени за вас. През 2018 и 2019 г. изгубихте майка си, доведения си баща и бившия си съпруг Уили, но също така се омъжихте, издадохте книга, спечелихте национална литературна награда, две от внучките ви също се омъжиха. Не мога да не ви попитам как се чувствате сега и как се справихте с този период? Как мислите за смъртта сега? За живота?
Нямах контрол върху тъжните неща, които ми се случиха в последно време. Разбирам, че загубите са нещо, което не можем да избегнем. Всички ще умрем рано или късно. Аз не се страхувам от смъртта. Моите родители, дъщеря ми и други духове са с мен винаги. Понякога се натъжавам, но никога не се депресирам и държа в ума си всички добри неща, които имам в живота си. Днес например седях със съпруга ми и двете ни кучета и наблюдавахме залеза от прозореца. Живеем на лагуна и гледката е зрелищна. Бях щастлива и благодарна!
Какво правихте на осми януари тази година? Обмисляте ли да напишете нещо за майка си, с която сте си писали всеки ден от 1986 г.?
На 8-ми януари започнах две неща: мемоари за живота ми като феминист и роман за майка ми. Имах възможност да пиша в продължение на две седмици и след това трябваше да замина на турне за промотиране на книгата в САЩ и Великобритания. Върнах се снощи (18 февруари) и няма да мога да се върна към писането си до март. Какво ще стане тогава? Коя от двете книги ще бъде тази, която пиша? Все още не знам.
Ще ни разкажете ли за духовете във вашата къща?
За съжаление няма истински духове в моя живот. В дневната имам тежка испанска маса, която баба ми използваше за нейните сеанси, в които се опитваше да контактува с душите на умрелите. Според семейната легенда, масата подскача веднъж за “не” и два пъти за “да” – сама, без никой да ѝ помага. Аз съм опитвала, но масата не се е помръдвала изобщо. Но въпреки това, аз живея със спомените за тези, които обичам и вече не са с мен. В този смисъл мога да кажа, че къщата ми е пълна с доброжелателни духове.
0 Коментара