Истините на Лъжеца

В един късен следобед минавах случайно през софийското село Герман.

На припек, край една ограда, досущ като Чудомировите герои, седяха трима старци.

— Накъде бре, момче? — дяволито ме попита единият.

— Към автобуса — рекох.

— Нищо де, па че идеш. Седни сега да си кажем по некоя лъжа…

Така се запознах с бай Янко, комуто германци бяха дали прозвището Лъжеца. От върха на своите 81 години той ми заразказва как с бабата отгледали 5 деца, как сега се радват на внуци и правнуци. Заразказва ми този мъдър и любознателен човек за истините, които е откривал и премислял от началото на века, та досега.

Истината за любовта: И когато умира, човек не забравя за любовта.

Ние с моята жена не сме се водили като днешните. С брат й заедно служехме войници. Гледам го, добро момче и хората му добри. Като изслужихме, отидох у тях. Видях момичето, хареса ми. Рекох: те това ще бъде. След някое време приказвах с техните и се оженихме — беше двайсет и четвърта година. После събрахме дом.

То за дома трябват много работи и най-много — любов. Няма ли любов, не е дом, не е къща, то е бутни-колиба.

Скоро беше, една заран си говориме с бабата. „Янко — вика ми тя, — всичко си имаме: и дом, и деца, и внуци. Ама добре, че сме двамата, аз тебе като искра ще те гледам…“

Тая работа е така. Като минат годините и това, що остава, пак е любов. С моята колко огън сме минали, колко кал сме газили. И все заедно. Тя по едно време се разболя. Лошокачествена анемия, така ми казаха докторите. Седем години съм я гледал тук, на легло, без лекарства, без нищо и ей го, излекува се. Мина време, пак легна. Докарах си я в къщи. Седнах до нея, па й викам: „Не бой се. Толкова работи видеха главите ни и тая ще мине и ще замине. Па после ще идем на Витоша, там е хубаво, ще легнем под един бор да се наспим, ще хапнем, ще пийнем, и чистият въздух ще ни подкара на любов.“ И ето я, досега си е жива и здрава, гледаме се, оправяме се. Та исках да ти кажа, че любовта и лекува човека, от легло изправя.

Истината за семейството: У дома всеки трябва да слуша.

Пътувах скоро с рейса с едни булки. Питам ги: „Знаете ли на коя жена е най-сладко яденето и най-топло леглото“, а те се смеят. После им казвам: „Най-добра е оная жена, дето както знае, че мъжът й си идва, ще вземе да се приготви. Облече нова дреха, среши се, направи се. Па вземе, та премени детето, защото иде баща му. И като влезе той, тя се е засмяла, весела е. Седнат на масата и на него му е драго, събрали са се всички заедно. Тогава забравя и ядовете в работата, и всичко му става по-мило.

Ако вземе жената да се развика още от вратата, той и с кеф да си е дошъл, то му се отрече и яденето, отрече му се и леглото. После иде в кръчмата, пийне, стане му весело и срещне някоя друга булка. Така се отнима мъжа от своята жена. Защото тя не знае да го въздържа, да го котка, да го пази.“

Преди години имаше една история. Почина една жена и си остави момчето малко. То взе, че се разболя от туберкулоза, тогава много я имаше. Баща му, какво да прави, ожени се втори път, но не мина време, и той умря. Жената се грижеше за детето, то оздравя, порасна. Дойде му време да се жени Направиха сватба и още не свършила, младоженецът разбрал, че булката иска да изгони втората му майка. Тогава й рекъл: „Ако мислиш така, слагай си багажа на колата, каквото искаш вземи от моята къща, и си отивай.“

Тази жена е жива и здрава, радва се на почит и уважение. Тя спаси тогава едно болно дете. Затова ceга като стане, всички й подават ръка. отварят й вратата да мине.

Във всяка къща трябва да има ред и всеки да слуша. Не казвам, че жената и децата само ше слушат, а мъжът ще командува. Има работи, дето мъжът ги знае повече, други – жената.

Майката трябва да се слуша два пъти, защото е и раждала, и е гледала. Много пъти съм казвал, че дете, което не слуша майка си, трябва да се наказва два пъти.

Питал съм се, защо се карат хората, защо си създават ядове. Като се оженят, всеки гледа да покаже на другия какъв му е кусурът. А и двамата правят грешки. Затова първо виж твоите си кривици и научи другия сам да види своите. Останалото няма смисъл. Вторачиш ли се в човека до теб, не ще видиш себе си.

Истината за възпитанието: Каквито думи си кажат майката и бащата, утре детето ще ги повтори.

Бях седнал на пейката пред дома. Наблизо спря кола. Слезе млада жена, с три гердана, начервена, издокарана. Детенцето палавичко, тича, а тя вика след него. То въобще не се обръща и прави каквото си иска. Спрях го аз, заприказвах го и влязохме в двора да му покажа какво има там. Дойде и майка му. Гледат те, като кажа нещо на кучето, то ме слуша, като повикам кокошките, събират се, подсвирна на пуяка, и той ми отвръща. Разбраха, че у дома всичко мен слуша. Тогава питам булката много ли е учила. А тя ми казва, че е учена, много езици знае. Рекох й: „Може много да знаеш, много да си учила, а виж. че детето те нес слуша. А това, да знаеш как да научиш детето си, с най-голямата наука.“ „Вярно е, дядо, прав си – каза ми тя, – но нали нямаме време, ходим на работа, заети сме…“

Аз мисля, чe не е до работата, а до човека. Тукашните хора казват, че ако се развали детето, то се разваля още, докато е у майката. Важно е ти какъв си, на какво ще го научиш.

Синовете ни бяха малки. Един ден донесли в двора нещо, гледам, не е мое, чуждо е. Питам ги, откъде го взехте бре, от там и там, казват. Марш, веднага да го върнете! Върнаха го. И разбраха тогава, че трябва да дадеш всекиму каквото имаш и каквото можеш, но в твоя дом чуждо не трябва да влиза.

Ако искаш децата да те слушат, трябва първо да ти вярват. Значи кажеш ли нещо, обещаеш ли, да го направиш. Но същото трябва да искаш и от тях.

Моите и досега са такива. Милиони да им даваш, каквото е речено, речено е, връщане назад няма. Иначе утре какъв човек ще бъде, кой ще му вярва, ще можеш ли да разчиташ на него?! Така са ме учили мен майка ми и баща ми.

Истината за приятелите: Хората трябва да знаят твоя дом.

Обичам да ми идват хора. Затова съм казал на жената, дойде ли човек, и да имаш работа, ще я оставиш. Седни с него да му се порадваш, защото паницата и лъжицата не усещат, но човекът е чувствителен. На масата сядаш не само да ядеш и пиеш, а и заради човека.

Някога, още не бяхме сложили чешми, в двора имах помпа. А тук близо бяха настанили бригада студенти. Идваха у нас за вода. За да виждат нощем, до помпата сложих фенер.

– Абе Янко – пита ме един, – защо хабиш газта?

-Жалиш ли газта – рекох, – няма да пожалиш човека.

Истината за живота: Най-голямото богатство е работата.

Много нещо съм видял — и война, и глад, и немотия. Все съм се питал на какво трябва да се радва човек. Аз не се радвам, когато имам много, нито пък ме е яд, когато нямам.

Някои мислят, че богатството, това са парите. Не са. Най-голямото богатство е работата. Можеш ли да работиш, сам да се слушаш, по-хубаво няма. Значи си силен, каквото хванеш, ще го свършиш, няма да чакаш на други. А най-скъпото в живота на човека, това е веселбата, онова, което кара кръвта ти да играе…

Лошото ли, има и лоши неща. Например да засегнеш или да те засегнат незаслужено. Аз никога не броя парите, които са ми върнали в магазина. Защо да мисли продавачът, че го подозирам. И той е човек, може да сбърка. В къщи видя точно ли ми е дал, ако има повече, си ги връщам, пък него, ако не го е срам, нека лъже. Обидата е, като да си сложиш трън в пазвата. Кажеш нещо, а те боли, мира не ти дава.

— А защо са те нарекли бай Янко Лъжеца? — зададох му въпроса, който не ми даваше мира.

Той се усмихна със своята широка, добра и дяволита усмивка:

— Обичам да се съберем, да си приказваме весели работи. И уж на майтап, ама на всеки си казвам какво мисля. Те хем се смеят, хем ги боли. И работата като че на шега е, а всъщност си е истина. Та така почнах, я сега кажи нещо, я ни поизлъжи, и тръгна бай Янко Лъжеца. А иначе и те ми вярват, тия, моите слушатели, като тебе.

Позамълча и като ме погледна, по очите му разбрах, че ще чуя последната истина.

— Абе, лъжец, лъжец, ама на, бабата на времето ме излъга и кажи-речи, шейсе години й вярвам…