През 1977 г. от Кейп Канаверъл са изстреляни две космически станции „Вояджър 1″ и „Вояджър 2″, които по предварителните изчисления на компютрите ще напуснат след около шест години Слънчевата система и в продължение на 60 хиляди години ще летят към звездата АС+ 793888, намирща се сега в съзвездието Малка мечка. По-късно има вероятност станциите да достигнат и други две звезди: едната от съзвездието Телец, а другата — от съзвездието Стрелец.
Към двете станции са прикрепени по една позлатена плоча, под чието тънко покритие са записани гласове и шепоти от нашата планета, подбрани са музикални произведения и песни, сред които и една българска хайдушка песен. В позлатената плоча на „Вояджър“ тя е обозначена като „Песен на овчарка – „Излел е Дельо хайдутин“. По думите на американския астроном и физик Карл Сейгън. един от хората, подготвили полета на двете земни послания и участвували в подбора на посланията, изпратени във Вселената – за плочата на „Вояджър“ е била търсена музика, която да обединява огромния стремеж на човечеството към познание и същевременно неговата трудна съдба. Музика-послание на човечеството в неговия път през неизчислими разстояния от светлинни години, през различни стадии на еволюционното му развитие. Чрез мелодиката и ритъма на песента за българския войвода са изразени надеждата и силата не само на българите, но и на човешкия род въобще.
Поредната серия от филмовата научно-популярна поредица „Космос“ на американския астроном и физик Карл Сейгън не остави никого безразличен пред телевизионните екрани в онзи мартенски неделен следобед на 1984 година, когато сред приближаващите се галактики прозвуча гласът на една българка…
За Дельо хайдутин съществуват безброй легенди.
Те му приписват свръхестествени качества: един родопски Крали Марко, който отмъщавал за „почьорнени души“ и когото „куршум не го фата“, та трябвало „сребърен да излеят“.
За Дельо хайдутин са издирени над 30 песни от Златоградския и Смолянския край. Най-дългата е от 104 стиха и е записана също в Златоград. Първият запис на „Излел е Дельо хайдутин“ е на з. а. Надежда Хвойнева. „За Дельо хайдутин пея от много години. Първият ми запис бе през 1959 г. в Радио София, а преди две-три години отново я записах. Песента знам от баща си, родом от Левочево, Смолянско.“
Същата песен пее и Янка Рупкина: „Аз съм от Странджанския край, от село Богданово, но песента за Дельо хайдутин заобичах още щом я чух в изпълнение на Надежда Хвойнева. Пяла съм я много пъти. От телевизията ми се обадиха да отида и да чуя записа на песента от филма на Карл Сейгън. Не бях го гледала. В началото и аз се заблудих – като че ли беше моят глас, но после съвсем сигурно разпознах гласа на Валя. Тя си е родопчанка и по-особено пее високите извивки…“
Валя Балканска има изключителен глас, чиято сила покорява. Специалистите твърдят, че за нея не са необходими микрофони,
дори за откритата сцена на цял стадион.
В дома й в Смолян ми казаха, че е на художествен съвет. Потърсих я в сградата на смолянския ансамбъл „Родопа“, в който Валя Балканска пее като солистка от 1961 година. Още в първите години младата певица получава предложения за работа в различни ансамбли в столицата, Филип Кутев я кани много пъти, но тя предпочита да остане в родния си край. През 1975 г. получава званието „Заслужил артист“.
За Валя Балканска песните не са само работа, за нея те са душевна потребност, съдба. Още в детството си, докато ръцете й втъквали коренчетата на тютюна в земята на село Арда, помагайки на майка си и на баба си, тя вече подхващала песните, чути от тях. Баща й загинал в Отечествената война през 1944 г. край река Пчиня в Югославия.
Заедно с тютюневите низи се редели вълшебните родопски приказки и песни. Момичето отраснало с тяхната омая. Те станали смисъл, неразделна част от живота й. И неведнъж песента й помагала, като утеха или добра дума в тежки мигове и тревоги. А трите си деца – две дъщери и един син – също е отгледала с песните на своя край. Те раснали все покрай нея по концерти и многобройни турнета…
От театъра тръгваме веднага към дома на бай Георги Гогов – гайдаря, за да чуя песента за Дельо. Докато се спускаме по пряката пътека през листналото се дере, тя разказва: „За първи път чух песента от Надежда Хвойнева. Легна на сърцето; ми. Пяла съм я навсякъде: на първия събор на Рожен през 1963 г. заедно с гайдаря бай Димитър Петковски. Той се помина. преди десетина години. Сега я пея с бай Георги. В началото я изпълнявах така, както я бях чула от Надежда. Но след един концерт в Златоград при мен дойде стара женица и ми каза: „Дъщерю, йеце хубавко пееш, ама тия думи ще пееш по нашему, че песента е нашенска.“ Така от 1965 г. я пея както ми каза бабата. Изпълнявала съм я на Първия национален събор в Копривщица, за нея получих грамота и златен медал. После през 1968 г. в Сливен, на националния празник „Прослава на хайдутството“ бях отново отличена с грамота и златен медал за същата песен.
Не бях гледала научно-популярната серия „Космос“ на Карл Сейгън. Имах турнета из страната, а като се върнах, всички познати ми казват:
„Валя, ти вече летиш в Космоса!…“
И от телевизията ми се обадиха да ме поздравят.“
Щом чу молбата ми, бай Георги извади две гайди, за да види коя по ще приляга на песента. Той е не само свирач, но и майстор на гайди и докато изпробваше ручилото, ми каза, че сигурно е сбъркал, като не си е записвал колко гайди е направил и на кого ги е дал. А Валя допълва, че родопските песни звучат истински само в съпровод на този инструмент. Двамата са единодушни, че песента за Дельо хайдутин е трудна и не всеки се наема да я пее, макар че е една от най-обичаните и разпространени песни в този край.
Вечерта отново съм гост в дома на Валя и тя бърза да ми покаже снимки’ на първата си внучка, която на свой ред учи песните на баба си. В албума имаше и няколко цветни фотографии от 1963 г. на трима американски фолклористи — Марк Леви, Карол Сиверман и Джейн Шутерман, които са били на събора в Рожен, а после са се срещали с Валя, за да запишат от нея родопски песни. Певицата ми показва и много снимки и от концертите й с ансамбъла „Родопа“ в Гърция, Полша, СССР, Чехословакия, ГДР, КНДР. . .
Макар че денят отдавна бе превалил и сумракът бързо се спускаше от склоновете на Родопа, Валя Балканска реши, че непременно трябва да ми покаже и новия център на Смолян, който дори в тези късни часове пленяваше въображението с неочакваната си архитектура. Тя с гордост ми обясняваше кога какво е съградено и после простичко ми каза, че е щастлива в този град. В тъмнината едва се очертаваха околните върхове. Спътницата ми тихичко затананика:
„Бяла съм, бяла, юначе,
цяла съм света огряла,
един бе Карлък останал
и той не щеше остана,
ам беше в мъгла отонал…“
…Родният език – памет и вяра за народа ни. С песента той лети и в Космоса, част от посланието на човечеството и непомръкваща надежда за бъдеще.
0 Коментара