Жените са повече изложени на риск от бедност

Екатерина Йорданова е председател на Съюза на транспортните синдикати в Българя и вицепрезидент на Международната и Европейската федерации на транспортните работници. Член на Изпълнителния съвет на КНСБ. Председател на Постоянната комисия по транспорт и туризъм в Столичния общински съвет. Родена е през 1969 г. в София. Висшето си образование завършва в УНСС със специалност „Международни отношения“. Магистър е по „Управление на европейски проекти“ от ПУ „Паисий Хилендарски“, има много специализации в чужбина по теми като организиране на кампании, публично-частно партньорство и лидерство. Последно завършва индустриални отношения и стратегическо планиране в Токио, Япония, и в Харвард, САЩ.

Като чета биографията ви, изглежда, че непрекъснато и успешно водите обществени битки. Това ли е смисълът на синдикализма?

Смисълът на синдикализма може би е толкова широк, колкото широки са възгледите на хората, които са избрали той да стане част от живота им. Синдикализмът обединява хората на труда, за да създават среда, в която заедно и по-добре да защитават общите си интереси. Синдикализмът е  справедливост. Той създава среда на хора с по-силна социална чувствителност. Съвременните индустриални отношения се нуждаят от много внимание, много търпение и много усилия, но в същото време   предоставят и огромни възможности, които надхвърлят индустриалните отношения. Те могат да изграждат мостове на доверие, партньорства, устойчивост и мир.

Но има и недостатъчно добро разбиране за нашата работа. Ето, и във вашия въпрос се съдържа една от думите, които обикновено се асоциират със синдикализма – битка. Широката общественост в голямата си част възприема синдикализма предимно като протести и стачки. А съвременните индустриални отношения дават изключителни възможности за постигане на невероятни резултати за труда и капитала, с допълнителни ползи за обществото като цяло, залагайки на диалога.

В моята практика съм постигнала много повече чрез диалог, отколкото със стачки.

Кои са най-важните ви победи?

Труден въпрос. Гордея се с участието си в усилията, довели до изгонването на една скандална фирма, приватизирала АК „Балкан” за 150 хил. долара и ограбила имоти от българската авиация. Още повече усилия бяха нужни за изграждането и съхранението на имиджа на националния превозвач чрез „Балкан еър тур“, а по-късно и „България Еър”. Гордея се и със заслугите си за спасяването на общинското дружество „Трамкар“ от разруха. Също и с помощта си за спасяването на компанията за градски транспорт в Габрово,  с което запазихме работата на хората и услугата за гражданите, както и увеличението на заплатите на водачите в Столичния градски транспорт и на кондукторите във Варна… Помня и многократното „спасяване“ на транспортните болници в София и Пловдив, а също и реанимацията на Транспортната федерация, която в момента оглавявам. Имало е заплахи срещу мен, насилие, но това не ме е спряло. 

Кои права са най–брутално нарушавани у нас?

Тук ще бъда много кратка, но и категорична: от синдикална гледна точка – правото на сдружаване – липсата на култура за водене на ефективен социален диалог, непознаване в пълнота на неговата същност и неговите механизми, което ни лишава на практика от най-добрия инструмент за създаване на съвременна среда на модерни, европейски индустриални отношения.

За голямо съжаление, все още има работодатели, които се държат, както са се държали техните предшественици през феодализма.

Но нека да се концентрираме върху добрите практики, защото те увличат. Точно както и агресията увлича.

Смятате ли, че жените и мъжете са равнопоставени в България?

Въпреки че равноправието беше една от целите за началото на хилядолетието на ООН, се оказа в световен план, че подобрението е минимално. Неслучайно в новата политическа програма на ООН за устойчиво развитие то отново е включено.

Допреди може би десет години, преди да започна да се занимавам в дълбочина със синдикална дейност, вярвах (както впрочем по-голямата част от жените), че сме равнопоставени. Или по-скоро, че ако не сме, то е просто въпрос на личен избор или липса на амбиция. Толкова сме свикнали с неравенството, че не забелязваме как жените трябва непрекъснато да се доказваме, че сме толкова компетентни и издръжливи, колкото са мъжете. Няма да забравя кога мисленето ми се преобърна. Преди няколко години приехме делегация от колеги от Египет, които след няколко часа общуване отказваха да приемат, че аз съм председател на нашата организация. Бяха убедени, че аз съм преводачката!

Неравенство има в много аспекти. Средноевропейското ниво на разлики в заплащането за една и съща професия при мъжете и жените е около 16%.  А по-ниската заплата по-късно се проектира в пенсията, като разликата между двата пола стига до 39%. Жените са много повече изложени на риск от бедност в късна възраст. Същевременно над 60% от завършилите университети са жени.

На пазара на труда съществува и хоризонтална, и вертикална сегрегация (т. нар. стъклен таван и стъклени стени). Тоест жените са ощетени не само от разликата в заплащането, но и от ограниченията за кариера в различни сектори или на различни позиции.

Тук се наслагва и психологическият фактор, че жените по-малко се стремят да защитят собствените си интереси. Те по-рядко искат увеличение на заплатата си и не настояват за повишения, защото са по-натоварени със семейни задължения.

Синдикатите са предприели много мерки срещу насилието – имаме програми, работодатели, които са се включили в тях, кутии за сигнали, както и осигуряване на професионална подкрепа от юристи и психолози.

Какво е мнението ви за квотите за жени в управлението на публични и държавни предприятия, които се въведоха в някои държави?

Тези квоти вършат работа като краткосрочна мярка, защото те променят нагласите и дават шанс на жените да докажат, че са точно толкова способни, колкото и мъжете. Дават им също увереност.

Последната ви кампания е срещу насилието над жени, защо това все още е тема в XXI век в ЕС?

Това е една от устойчивите кампании на Съюза на транспортните синдикати от 2009 г., но за тази година е и водеща кампания. Агресията започва да доминира в обществото ни. Насилието над жени съществува от векове, но анализите ни показват, че то е един от допълнителните ефекти и на кризата. А когато постигаме резултати, те са резултати и за двата пола. Насилието на работното място доскоро беше фокус в нашата работа, тъй като естествено се приемаше, че синдикатите имаме ангажимент предимно към работното място, но с времето разширихме кампанията. Защото когато една жена е насилвана у дома си, тя е неуверена, не е концентрирана, не може да работи качествено. Тя вече е жертва и няма как да се отдели домът й от работата. Животът й е един. 

Има ли насилие на работното място в България?

Разбира се. Преобладава психическото насилие, но има и физическо, сексуално, а освен това съществува и автонасилие. Защото в стремежа си да се доказват, че са достойни и добри, жените злоупотребяват със здравето, времето и семейството си. Те буквално извършват насилие над себе си. Освен чисто престъпният  характер на насилието на работното място, съществуват и икономически последствия от това. Насилието може да се измери като загуби за икономиката. Защо тези случаи често остават потулени? Първо, защото трудно се доказват и второ, защото жените не искат да говорят за тях. Чувстват се засрамени. Съществува стигма, че са си го просили сами. А и за българина е важно да покаже, че всичко е наред в дома му. Затова и домашното насилие се прикрива.