Снимки Емона Цончева, Студио Фо
Турската режисьорка Йешим Устаоглу е зодия “пионер”. Тази пролет тя участва в журито на Международния конкурс на София Филм Фест, с което стана и първата жена негов председател. Но да е първа в нещо, за нея не е необичайно. Още с късометражните си филми в средата на 80-те години тя привлича погледа към себе си със своя оригинален, уверен и хаплив киноезик. Макар да е завършила архитектура, Устаоглу се посвещава изцяло на киното и през 1994 г. представя игралния си дебют „Белегът”. С него слага началото на това, което я интересува най-силно – да поставя неудобни въпроси толкова категорично пред погледа на зрителя, че той и да иска, да не може да ги избегне.
Преди Йешим Устаоглу, която е родена през 1960 г., турското кино не познава кой знае колко жени режисьори. Първата в историята е три пъти развежданата Джахиде Сонку, която умира през 1981 г. След нея най-изявеното женско име в турската кинематография е това на Йешим Устаоглу. Тази жена с тих глас, ненатрапчиви маниери и плах поглед, във филмите си се изразява ясно и авторитетно, уверено представя на зрителя своите идеи и посочва красноречиво проблемите, които трябва да се разрешат. Дори понякога метафорите й да са твърде буквални, те са насочени към онези, които имат най-голяма нужда да ги разшифроват и да се събудят – обикновените хора, а не фестивалите, които награждават всеки неин филм.
Във втория си филм „Пътуване към слънцето” (награден на Берлинале) Йешим е обществено активна и критикува важен етнически проблем. „Когато заснех „Пътуване към слънцето”, тогава почти не се споменаваше за кюрдите и техните права у нас – спомня си Йешим Устаоглу. – Но ето, че след това обществото започна да се вълнува, стартира не само обществен, но и политически дебат. А днес вече има няколко филма, които се опитват да помирят двете страни на конфликта.”
Следващият филм на Устаоглу „В очакване на облаците” рисува сложния и противоречив портрет на жената в Турция, съпътстван от още по-сложното и противоречиво отношение към нея. В него тя разказва за гръцка бежанка, която петдесет години е принудена да крие самоличността си. Докато търси места за снимки високо в планините, където няма дори ток, Устаоглу междувременно прави и документалния филм „Животът на техните рамене”. В него тя обръща камерата си към жени от високопланинско село, които въпреки че имат семейства, за всичко се грижат сами, включително пренасянето на дърва или кошове с чаени листенца на гърба си. И ако това показва някаква маргинална част от турското общество, която още живее столетия преди настоящия XXI век, то следващият филм на Устаоглу – „Кутията на Пандора”, ни отвежда в Истанбул в семейство от две сестри и брат, които трябва да се справят с настъпващия Алцхаймер на майка си. Устаоглу показва турската жена в традиционната й роля на майка, която се опитва да насочи вече порасналите си деца към правилния за всяко едно от тях път; семейна жена, която е твърде заета да прислугва на близките си и отблъсква с натрапчивите си грижи мъжа и сина си, докато съвсем неглижира себе си; и несемейна жена на средна възраст, която не иска да се отвори, за да открие истинска любов и затова бяга в афери с женени мъже.
Последният филм на Устаоглу „Чистилище” дойде заедно с нея в София. От Балканския конкурс той си тръгна с наградата на Гилдията на българските кинокритици. Развълнувана, Йешим Устаоглу сподели, че наградите и мнението на критиката помагат на всеки филм, но за нея най-важно е да докосне зрителите. Най-вече тези у дома – в Турция. „Чистилище” разказва за Олгун и Зехра, които живеят в затънтен град, в който нищо не се случва. И въпреки това модерният живот незабележимо навлиза и там. Приятелката на Зехра – Дерия, е разведена, независима жена. Самата Зехра мечтае за първата си любов и се отдава на шофьор на камион, който минава често покрай крайпътната кафетерия, в която тя работи, докато у дома майка й ходи в потури, с прилежно скрита под кърпа глава. Зехра забременява и се оказва съвсем сама, защото Олгун е изпратен в поправителен дом, след като в пристъп на ярост пребива Дерия, обвинявайки я за „пропадането” на Зехра. Ужасяващо е, че единственият човек, който разбира за положението на Зехра – психоложка, не може да й помогне, за да не разкрие истината пред майката на момичето.
„Чистилище” ме накара да се замисля колко много паралелни светове съществуват.
Могат ли пресечните точки между паралелните светове да са по-малко драматични, за разлика от тези във филма?
У нас за мъжете се оказа по-тежко изпитание да гледат драмата на Зехра, защото съвестта им проговори. „Чистилище” е съставен от много истории на реални хора, които живеят в подобни места, със своите надежди, страхове, борби и отчаяние. Пътувам постоянно и се интересувам от всеки, с когото се запозная. Аз самата съм израснала в модерно, либерално семейство и винаги съм имала свободата да правя собствен избор, но много жени у нас все още живеят спрямо чуждите закони.
В изключително брутална сцена Зехра прави аборт в тоалетната на болницата и изхвърля плода извън прозореца, а после трябва да се преструва пред майка си, че нищо не се е случило.
Подходих драстично, защото исках да спечеля зрителите на страната на героинята. Да ги накарам да усетят самотата и безпомощността й. Да бъдат потресени и съпричастни. Стремях се с всяка изминала сцена да задълбочавам депресията на Зехра, да утежнявам ситуацията, в която е изпаднала, докато стигнах до най-драматичния момент. Хората в действителност често обвиняват само момичето в подобни ситуации.
Надеждите ви са в младите хора – и в „Чистилище”, и в „Кутията на Пандора” именно те откриват начин да променят досегашния нефункциониращ модел.
В моите филми младите се учат от живота, израстват, след като преодолеят някакво препятствие, заложено от традициите. За жените пречките от закостенялото мислене на обществото ни са повече, но поставям до тях и мъже, с които да извървят пътя ръка за ръка, защото вярвам, че това е единственият изход. Детството или юношеството на моите герои не е като в приказките. Като се замисля какви спънки трябваше да преодолявам в началото на кариерата си само защото бях жена, която иска да говори за това, което не й харесва у нас, и като направя сравнение с дебютантите днес, не мога да не съм доволна. Очевидно сме поотъпкали пътя пред тях – те са по-уверени и не се страхуват да снимат на каквато тематика си искат. Вярвам, че изкуството има силата да мотивира хората за промяна.
У нас са много популярни турските сериали, които показват традиционно, дълбоко морално общество с патриархални ценности. Докато филмите, които сме гледали през годините на София Филм Фест на Нури Билге Джейлан, Дервиш Заим, Семих Капланоглу и вашите, рисуват съвсем различна, мрачна и тъжна Турция?
Сериалите трябва да правят хората щастливи, а ние, останалите режисьори, имаме друга цел. Искаме филмът ни да остане в съзнанието на хората. Да им покаже една от скритите страни на живота у нас, ситуация, която не е лицеприятна, но трябва да се промени, за да може всички да живеят по-добре. Турция е много сложна страна, с голям брой проблеми. Тя е и млада страна, защото се оформя по модерен начин едва през XX век. В Турция се опитват да съжителстват много култури и има силно социално разслоение на обществото. Истанбул например е един свят – този на модерния и задъхан от навлизането на влиянието от запада метрополис. В провинцията животът е съвсем друг. Но аз не намирам Турция само тъжна или дори безнадеждна. Аз обичам страната си и критикувам недъзите й във филмите си, защото вярвам, че тя може да се промени.
0 Коментара