Тежките, оловносиви, лениви води на река Дунав. Гъстите, обрасли с тръстика брегове. Старият кей с лодките и рибарите. Строгият, романтичен силует на кулите на Баба Вида с дълбоките ровове. Плесенясалите дебели каменни зидове. Пъстрият и шумен стар пазар. Баните в турския хамам, където зад облаци от пара примамливо проблясват голи женски тела.
Това са образите от детството и от родния Видин, които художникът Жул Паскин ще носи винаги със себе си, където и да го запилее вятърът, и които всеки път ще оживяват отново и отново в платната му.
Истинското име на Жул е Юлий.
Родът му – Пинкас, както и повечето еврейски родове, се е преселил от Испания. Дядото бил висш чиновник в Австрия, бащата – богат търговец на зърнени храни. Обаче седмото дете в семейството, малкият Юлий, нито показвал качества за търговец, нито се е поддавал на дресировка: макар и да изглеждал кротък, бил непокорен и независим. И непрестанно драскал с молива, където му попадне – безцелни рисунки на предмети, животни и хора. Когато бил едва на седем, семейството се преселило в Букурещ. Но България останала в сърцето му.
Пред самия финал на живота си Паскин уговарял своя приятел, един друг голям български художник – Жорж Папазов, да я посетят отново: „…След София ще отидем във Видин, искам да видя отново площада на Стария пазар и дюкяна на баща ми, от който съм запазил най-ужасния спомен на моето детство.” Споменът бил за трагичния край на домашния слуга Моис, който, оскърбен от постъпка на своя господар, една ранна сутрин се обесил пред дюкяна му. След този кошмарен разказ, Паскин доверил на Папазов: „Гледайки ме в очите с мъртвешки бледото си лице и с треперещи устни” – че ще завърши живота си като някогашния слуга. Но нека не избързваме…
Едва завършил основно училище, Юлий бил изпратен да учи във Виена. Върнал се след пет години още по-непокорен и дързък, скарал се с баща си, който го гласял за помощник, и се запилял по света, за да избере едно несигурно препитание – професията художник. Будапеща, Виена, Мюнхен, Берлин, Париж, Брюксел, Лондон, Ню Йорк, Луизиана, Южна Каролина, Ню Орлеан, Тексас, Флорида, Куба, Алжир, Тунис, Египет, Испания, Португалия и отново Париж. Младият Юлий Пинкас, вече прекръстил се на Жул Паскин,
неведнъж се е рисувал като „Блудния син”.
Но вместо да се изобрази как смирено и разкаяно се завръща при близките си, художникът винаги се поставя на платното посред оргията на греха, отдаден на сластолюбиви ухажвания на пасмина от голи и полуголи жени – гротески, сякаш дошли от кошмарния свят на Гойя или от страховитата Валпургиева нощ…
Но през тези странствания и разблудни авантюри се разгънал и великолепният талант на художника, създал творчество, удивително по мащаб и покъртително по дълбочина. Още през ученическите си години във Виена Паскин се е научил така да рисува, че не кой да е, а прочутият писател Густав Майеринг („Голем”, „Белият доминиканец”) го е препоръчал на реномираното германско хумористично и сатирично списание „Симплицисимус”, излизащо всяка седмица в Мюнхен. Там са сътрудничили големи имена на европейската живопис, графика и карикатура от ранга на Коринт, Стайнлен и Гулбрансон. Първият хонорар от „Симплицисимус” бил последван от много други и с тази стабилна финансова подкрепа двайсетгодишният Жул пристига в световната столица на изкуството – Париж.
Там той попада в кипящата среда, благоприятна и за двете стихии в сложната му природа: тази на художника, влюбеният в изкуството творец, и на неуморимия гуляйджия, скитникът,
който с шумни пиршества се опитва да убие самотата.
Единствено парижкото гостоприемство може както да ти се понрави, така и да те почете. Затова поети, музиканти, художници от Италия, Испания, Скандинавия, САЩ, Япония, Унгария, Румъния и България, изгнаници от висока класа, са намирали тук атмосферата, позволяваща на изкуството да се свърже с радостта от живота. Духовният климат на „Монпарнас” – прочут артистичен квартал в южната част на Париж, пренаселен с кафенета, ателиета и емигранти, го превръща в истинско огнище на изкуството. А него го разпалват непрекъснато творци като Модилиани, Пикасо, Брак, Миро, Бранкузи, Сутин, Фужита и Папазов. И Паскин успява великолепно да се приспособи към тази среда и към тази атмосфера. Постоянното седалище на художниците е кафене „Le Dome”, заради което редовните му посетители биват наричани dоmiers. Тук те са пиели, но и са беседвали за изкуството, спорили са, карали са се, уговаряли са делови срещи, рисували са се един друг с каквото им попадне: молив, кибритени клечки, пръсти, кафе, пепел от цигари.
В Париж на Паскин отново му провървява.
Вече „богат” поради сътрудничеството си с мюнхенския „Симплицисимус” и с берлинския „Лустиге Блетер”, той получава поръчки да работи и за френските реномирани хумористични издания „Rire” и „L’Assiette аи beurre” . Това постепенно започва да променя графичния му маниер: докато в Германия, под влияние на господстващите вкусове, експресионистично деформираните му образи плуват в страховита „дяволска” атмосфера, тук, на двата бряга на Сена, бегла усмивка се плъзга по сцените, които той пак избира заради циничния им характер, но ги оцветява с по-спокоен и трезв хумор. Грозните и нечистоплътни жени, косматите зверове с огромни боси ходила, изгладнелите и жалки блудници отстъпват място на елегантни и натруфени буржоа, седнали на маса с примамливи нощни хубавици. Променяйки сюжетите, персонажите и някои компоненти на графичния си стил, Паскин прехвърля интереса си и към по-друг кръг автори, от които черпи нови творчески импулси. По-рано това са били Кубин, Колвиц и Стайнлен, но сега, във Франция, той се заглежда все по-често в рисунките на
Тулуз-Лотрек, Бонар и Реноар, както и в работите на Пикасо, Матис и Марке.
Така стилът му се избистря, придобивайки своята специфичност: виртуозна, лека, елегантна въздушна линия, изумително бързо и точно предаваща образ, жест, мимика, интериор или външна обстановка; някъде саркастична, шаржова, карикатурна, другаде – топла, нежна и съчувствена.
В Париж се случва и още нещо: окончателното формиране на графика е съпроводено с раждането на живописеца. Скромен и взискателен, но не по-малко упорит и добросъвестен, той започва да изучава живописта и да се връща назад към опита на класиците. Първите влияния идват от страна на Тулуз-Лотрек. Респектирайки го с изключителната си графична култура и с необикновения си талант, художникът на вариетета на „Монмартър” му допаднал и заради взирането си в един неизчерпаем и загадъчен свят, който силно привличал и Паскин: светът на кафенетата, цирковете, публичните домове, светът на простолюдието, на уличните тълпи под студения блясък на изкуственото осветление. Той насочва своя интерес и към Матис, който му разкрива експресивната стойност на цвета и емоционалната сила на колорита – бляскава, чиста, хармонична.
След края на Първата световна война материалното положение на Паскин се подобрява още повече.
Неговите творби са търсени, хвалени, купувани едва засъхнали;
издателите ги репродуцират, пишат се студии, публикуват се книги. „През последните си години Паскин не знаеше какво е нужда. Идваха да му се кланят критици, търговци на картини, издатели”, пише Иля Еренбург. При тази атмосфера на признание би могло да се помисли, че художникът е бил напълно удовлетворен. Уви. Неговият близък приятел Андре Варно пише: „Това беше един сърдечен до нежност и злобен до жестокост човек. Едновременно, или по-скоро последователно, той бе жертва на дявола и на ангелите. Доброто и злото, ту едното, ту другото, го владееха. Когато го обземаше демонът, той се отдаваше на хиляди екстравагантности. Скоро след това низостите го отвращаваха и той търсеше някакво убежище, за да се успокои; но тъкмо това спокойствие бързо му досаждаше, толкова повече, че у него продължаваше да бушува самохвалството на порока. Една мрачна ярост да руши, да мърси, да покварява го обхващаше и отново дяволът можеше да го признае за свой.”
Паскин ненавижда закостенялото, традиционното, филистерски благопристойното; минава за разпасан художник бохем, а в облеклото му изпъква противоположното: строг, тъмносин или черен костюм, снежнобяла риза с колосана яка, черни лачени обувки и прословутото черно бомбе, на което модата отдавна е минала. Аристократ в облеклото, Паскин си е налагал аристократичност и в маниерите, която да съответства на аристократизма на неговия дух. Към тях трябва да се прибави и една широка и твърде солидна култура, опряна върху използването на няколко езика, черпеща богата храна от различни цивилизации и от няколко класически дисциплини:
математика, философия, религия, старогръцка литература…
А пък този аристократ на духа с изискани маниери и класическа ерудиция е намирал особено удоволствие да общува с простолюдието, с обикновените хора от народа, с унизените и онеправданите, с най-съмнителните типове, да се движи с тях и да прекарва нощите си на тяхната трапеза. Цветнокожи, клоуни, панаирджийски борци, странстващи музиканти, просяци, мошеници, джебчии, криминални типове от всякакъв вид, сводници и проститутки, декласирани и отчаяни модели не са липсвали в неговите компании, често пъти заедно с видни интелектуалци, писатели, живописци, композитори, професори, индустриалци и свещеници. В ателието на художника на бул. „Дьо Клиши” №36 съжителстват странни създания. Там постоянно обитават моделите – Жаклин, която една вечер се нахвърля с нож върху Кики, въоръжена с кучешка верижка, дебелата Алберт, леля Люс и нейното „момиче”, черната Марфа.
Художникът живее като в харем,
без дори портиерката да си помисли да му причинява каквито и да било главоболия.
Този начин на живот безусловно му е създавал неблаговидна репутация. Много е писано за еротизма на Паскин, за неговото разпътство, за цинизма му. (За съжаление, такъв ни го показва и Хемингуей в книгата си „Безкраен празник”.) Същият този художник, презрял лукса, за да живее в мизерни ателиета в „най-компрометираните” парижки квартали, сред обкръжението на декласирани, безпризорни момичета, а вечер – по кръчмите на „Монпарнас” и „Монмартр”, сякаш излязъл от приказките на „Хиляда и една нощ”, изведнъж се преобразява в истински принц на разкоша, пилеещ с пълни шепи онова, което през деня е спечелил. Когато го виждал да влиза в заведението с неговия достолепен черен костюм, снежнобяла риза и лъскаво черно бомбе, барманът на „La Coupole” възторжено се провиквал: „Черпня за всички! Ето го болярина!…”. За неговите банкети и съботни пиршества говори цял Париж. Това са безкрайни кавалкади от разнообразен свят на познати и непознати, от случайно приобщили се шумни тълпи, пиещи, пеещи и танцуващи под нервния ритъм на джаз бенда, разпръскващи се изтощени едва призори. И, разбира се, разноските за всичко и на всички поемал Паскин. Някои съботни вечери той слизал на улицата, заобиколен от почетна гвардия и следван от цял кортеж близо 50 двойки. Носел златно бомбе върху пригладените си черни коси; предлагал богата вечеря в голям ресторант на всеки, който желаел да го следва. Познавал едва една десета от своите сътрапезници: приятелите водели приятелите на техните малки приятелки.
Всяко лице, което знаело да се усмихва, било добре дошло.
Така до танцьорки и модели се намирали млади шведски живописци, мадагаскарски поети, мюнхенски професори, американски индустриалци и бъдещи румънски равини.
Съвсем друг Паскин е усетил Еренбург: „Той беше романтик, влюбваше се по старому, обезоръжен, беззащитен пред обекта на любовта си.” Влюбен в добродетелната Ермин Давид още в Париж, той се оженва за нея в САЩ. След войната, отново в Париж, се увлича по Люси Видил, омъжена за скандинавския художник Пер Крог, от когото има дете. Мъчително раздвоен между едната и другата, той не е имал сили нито да изостави законната си съпруга, нито да ликвидира „греховната” си връзка.
Хаосът на чувствата го довежда до неговия трагичен финал.
Паскин е ненавиждал този начин на живот и е страдал от безсилието си да го промени. Вместо да пропъжда самотата чрез разгулните веселби, той е усещал още по-болезнено нейните пристъпи. Тя го е обхващала все по-здраво, все по-плътно, все по-неотвратимо.
Последният му трагичен опит да я сломи се е разиграл в оная фатална привечер на 2 юни 1930 г., когато с един бръснач и въже си е отнел завинаги възможността да изиграе още веднъж жалката роля на блуден син… Навън, зад мъртвешката тишина на затворените щори, Монмартр лекомислено се къпел в неонова светлина и тръпнел от спазмите на „сладкия живот”, без да подозира, че загубва завинаги своя принц.
След четири дни над отворения гроб, в една необикновена процесия, са хвърляли разкошни пролетни цветя знаменити интелектуалци, професори, художници, композитори, писатели, банкери, търговци, индустриалци, модели, странстващи музиканти, клоуни, джебчии, проститутки, просяци – всички онези привилегировани и обезправени, благословени и прокълнати, които той, духовният аристократ, приживе бе приобщавал в странно съжителство.
Търсейки да си обясни причините за самоубийството на Паскин, Еренбург пише: „Без изострена чувствителност не може да има художник, дори ако той членува в десет съюза или асоциации. За да вълнуват обикновените думи, за да оживее платното или камъкът, трябва дихание, страст, художникът изгаря бързо – той живее за двама, защото освен творчеството има и своя заплетен, объркан живот.”
А Клод Роа пише: „Много от ония, които са преминали през тази епоха (и които са я надживели), много от ония, които са я описали и прославили, изглежда са били чувствителни, преди всичко към живописното, към капризния блясък и своенравен кипеж на бохемата, към златната легенда на художниците, весело разпиляващи младостта си между „Монмартр” и „Монпарнас”… Но този блясък от живи и разноцветни образи е само делничната пяна и повърхността на нещата. Тези млади хора, които живеят в сянката на прокълнатите поети и художници, чийто пример ги обайва и привлича, към призоваващите Бодлер и Ван Гог, Вийон и Гоген, най-добрите от тях се стремят да познаят не насладата или „живота на бохемата”. Зад светлините на нощта се крият „глухите ноктюрни драми”. Алкохолът, с който те се опиват, наркотиците, които ги изгарят, яростта, с която се хвърлят стремително срещу бариерите на реалността, преодолявайки ги в делириума на виното… в самоотчуждението, което им предлага хашишът… всичко това не е смутът на една младост, без който тя лесно би минала, а мъчителното безпокойство на един живот, който се превъзмогва.”
0 Коментара