Клаустрофобиите на един вундеркинд

„Жития на безделници и пропаднали мистици“, „Някой омагьоса битието“ и „Да подремнеш в скута на голямата еднаквост“, това не са просто редове от дневника на един виртуозен пианист, будистки монах, писател, който трудно се справя с живота, подчинен на законите на шаячната правда.

Николай Грозни прилича на човек от другаде, поседнал срещу теб за малко, преди да се качи на дирижабъл, който ще се спусне с единствената цел да ви прекъсне разговора на най-интересното. Като го видиш, започваш да вярваш в прераждането на гениите и в съществуването на хора, които имат ноти в ДНК-то. По-красив е от Шопен и Лист, дори от младия Рубинщайн. На последната фаза от пребиваването на духа в плът. Точно така ми изглеждат нещата, или по- скоро звучат, защото когато разговаряш с този диригент на словото, тънък композитор на фабулата и нечовешки надарен себеподобен, придобиваш горчивото съмнение, че с някои от нас Твореца определено е решил да се изфука.

Кой е той ли? Съвсем не знам. Преди да го срещна на живо, в резултат от срещите с гореизброените книги знаех със сигурност, че имаме автор. Изключителен. Тогава все още беше Гроздински, не беше се преселил в Индия и май нямаше сериозни намерения да къса с пианото и опитите да пише книги на английски, издавани от американски престижни издателства.   Стана ми интересен след още един роман и разбрах от корицата, че е роден  в София, но е сменил местожителството си вече няколко пъти. Свири на пиано в столичното Музикално училище през 80-те години, приет е с пълна стипендия в музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън, САЩ, впоследствие става будистки монах, а по-късно – и писател. Всичко в книгите му намирисва на сто процента личен опит. Биографичният „Крака на костенурка“ ни отвежда в Дарамсала, Индия, където авторът учи будизъм. А мъките на детето-чудо на пианото намират белетристично- музикално претворяване във „Вундеркинд“. За последния роман, който излиза първо в Америка, Пати Смит пише: „Искрящата и проникновена проза на Николай Грозни се разгръща като музика, сякаш си е служил не с пишеща машина, а с роял“.

Единствената снимка, на която сте усмихнат, е от времето, когато сте в университета в Индия и изучавате будистка философия. Стъпил на монашеския път. ООН установи, че сме на последно място по щастие в Европа, а онези хора от снимките са усмихнати денонощно. Как си го обяснявате?

Щастието е много относително нещо и аз подхождам с огромни съмнения към всякакви изследвания, които го класифицират. Говори се, че Бутан е една от най- щастливите страни на света, защото там има Министерство на щастието. Но Бутан е една напълно тоталитарна страна – и духовно, и политически. Тези, малко на брой бутанци, които са успели да се измъкнат, са едни от най-потиснатите и стресирани хора, които съм срещнал. Така че щастието е изключително субективно нещо и аз не мога ди си обясня как някой би могъл да твърди, че е щастлив изобщо. Изобщо идеята да се постулира щастието ми се струва абсурдна от философска гледна точка, тъй като всеки търси различни неща. Квалифицирайки хората като щастливи или нещастни, ние всъщност пренасяме собствената си представа и собствения си мироглед върху други хора.

Наскоро четох за случай в Америка: едно момче взима ЛСД и започва да халюцинира. Върви по улицата и вижда къща, която гори и е цялата в пламъци. Чува воя на едно куче от горящата къща. Той разбива вратата, грабва кучето, за да го спаси,  тича с него няколко пресечки, докато не го спира полицията. Тоест, той нахлува в къща, която не е горяла, вътре са си обядвали собствениците, момчето открадва кучето им и бяга.

Нашата идея да се дефинира щастието и нещастието, нормалността и ненормалността може доста добре да бъде разбрана по този начин като метафора. Понякога, когато помагаме на другите, влизаме в горяща къща, която само ние виждаме. Всъщност това нещастие е вътре в нас. Дали някой може да намери временно баланса и да се озове в ситуация, която може да нарече щастие? Вероятно. Както се казва, най-смели са тези, които не страдат. Когато започнеш да страдаш, имаш истински проблем в живота, изведнъж разбираш, че не си много смел. Липсата на директна болка и на истински стрес не е щастие, тя е просто временно състояние на едно същество. 

Ромен Гари, който много ми прилича на вас, казва, че щастието е най-известно със своята липса. Затова да поговорим за пътищата. За пътуването и оставането. Кое от двете ни прави истински философи, истински човеци и дори автори?

Човек може да пътува и да остава всеки ден в себе си. Физическото пътешествие е прекрасно нещо, но едно е да пътуваш като турист, а съвсем друго, като да отидеш някъде с идеята, че никога няма да си тръгнеш оттам. 

Вие май с такава идея сте се местили 35 пъти, поправете ме, ако греша.

Бях ги преброил до 35 с идеята, че никога повече няма да напусна мястото, където отивам. Всеки път, когато си казваш подобно нещо, това е илюзия, защото животът се променя непрекъснато и човек не може да направи окончателни планове. Но все пак, тази нагласа преустройва битието, начина, по който човек гледа на живота. Когато се преместиш с идеята, че е за последно, това събужда някакви механизми, които те карат да усещаш живота по-директно, по-близо.

Вие сте реализираната американска мечта. Да се изразя булевардно, човекът, който е в голямата игра. Издава ви едно от най-престижните американски издателства, после и на френски от френска къща със завидна репутация. „Ню Йорк Таймс“ пише за вас като за явление в най-новата световна литература. Изведнъж се връщате отново в България… Какво правите тук?

Правя това, което обичам да правя – превеждам, пиша, чета. За мен България винаги ще е дом. И си мисля, че тъкмо в този момент тя е прекрасен дом. Повечето се стремят да бъдат в Ню Йорк или Париж, но това са едни от най-скъпите места за живот. Просто ми е необяснимо как кафенетата на цял Бруклин са пълни с писатели, които пишат по цял ден на лаптопите си амбициозно, съревновавайки се кой първи ще получи договор за книга. Идеята да жертваш цялото си време, за да работиш, да нямаш персонално пространство, за да можеш да твориш или пишеш, единствено за да си в центъра на света, това за мен е пълен абсурд. През 70-те Ню Йорк е бил място за хора на изкуството, тъй като не е ставал за живот. Престъпността е била огромна, въздухът – невероятно мръсен, било е непосилно място. Звучи като апокалипсис, но е бил финансово достъпно място и познавам хора, които са наемали за 100-200 долара цял етаж от бивша фабрика, за да го превърнат в ателие. Но сега това са митове и легенди.

Та в глобален аспект България и особено София е прекрасно място за живеене. Европейска столица. След Ню Делхи или Ню Йорк, а вече и Париж, София ми се струва като швейцарски град, така че отново всичко е относително.

Все пак вие нямата тази обсесия да пътувате, защото носите цялата си опитност от миналото на авантюрист, за който е дошъл моментът да претворява.

Безспорно, но човек винаги може да пътува навътре към себе си. Особено чрез книгите си. Да не говорим колко вече е неприятно да се пътува с всички ограничения по летищата, опасността от тероризъм и изобщо в рамките на новия върховен консумеризъм – туризма. Човек си купува преживяване, това за мен е невероятен белег на епохата, в която живеем, насочена изключително и само към консумирането и бързото метаболизиране на удоволствие. В този контекст туризмът е едно от най-пагубните неща, които се случиха, включително и за туристическите дестинации, за хората, които живеят там, а и за нас самите в ролята на туристи. Мислим си, че правейки някакви снимки от чужд град за фейсбук, консумираме някакво удоволствие. Човек не може да вникне в битието на едно общество или на една култура за няколко седмици, дори за няколко месеца. Туризмът в сегашния му вид е изключително чиста форма на егоизъм, това антипът за мен, обратното на пътуване заради осмислянето на живота. Това е чиста форма на ядене всъщност. Да отидеш в ресторанта и да се наядеш.

Това, че светът е отворен и можеш да пътуваш, ако искаш, не е ли преимущество?

Така е, но точно този отворен свят доведе до тази индустрия. Когато бях на девет години и пътувах на конкурс за млади пианисти, улиците бяха празни и беше пълно с гълъби. Венеция завинаги ще остане в съзнанието ми оттогава. Това беше в началото на осемдесетте. Разхождахме се и нямаше никакъв човек по улиците. На площада бяхме сами, целият град беше призрачен. А сега какво можеш да видиш от Венеция? Други туристи. Как могат те да изконсумират Венеция за 10 дни?

Будизмът, Тибет, Индия – обсесия за толкова много хора, не са ли също проекция на илюзията за източната култура?

Абсолютно.

Какво се случва с вас? Тръгвате с такава еуфория, за да стигнете до неочакван крах на собствените си упования в недостижимата духовност на ламите и учителите от Изтока?

Аз никога не съм бил в Тибет, бях в Хималаите в Северна Индия. Живях сред тибетци, учех тибетски през цялото време, но естествено отидох с проекциите за това какво е Тибет, какви са тибетците, каква е историята, религията и философията им и, разбира се, се сблъсках с една напълно противоположна на моите проекции представа. Тя нямаше да се разруши, ако бях останал една седмици или една година дори, но аз останах близо пет години. Научих тибетски така, както знам английски примерно. Научих го така, че да мога да дебатирам с тибетски учители на философски теми публично. Доста време посветих на този език, но той ми даде един прозорец към тяхното общество. Тибетците не са особено романтични. Имат си своите позитивни и негативни страни и проблемът идва от нашата идеализация на тяхното общество.

Сигурно влизате в конфликт като представител на западното общество? Имаше ли сблъсък на култури и съзнание?

Да, естествено, че имаше конфликти. Шансът беше, че се срещнах с много тибетци в този манастир, които мислеха по начина, по който мислех аз. Тибетците са природно изключително интелигентни. Като ме гледаха как запаметявам текстове, за да се готвя за изпити, много от тях ми казваха: „Не се занимавай с тези неща. Иди учи санскрит, занимавай се с източника, остави ни нас, ние тук четем коментари на коментарите на източника“.

Този блестящ образ на босненеца Цар, който въплъщава християнския идеал и поиск за нравственост и вашият кратък общ път с него е еманацията на духовното израстване в книгата ви „Крака на костенурка“.

Да, да, „Крака на костенурка“ е биография, тя е напълно реална. Цар беше човек, с когото заживях, така се случи, той нямаше никакви пари, нямаше паспорт, нямаше поданство. Беше станал монах, после се беше размонашил и започна да олицетворява просяка във философския смисъл на думата. Човек, който няма държава, няма принадлежност, няма планове за бъдещето, няма дом и беше изключително интересен като контрапункт на целия ми живот в манастира. Той въплъщаваше някакъв идеал.

Той ме спаси от суеверията и абсурда на едно общество, което ме засмука и ме погълна. Много от моите приятели изгубиха представа за ролята и мястото си в света, изгубиха самокритичност и останаха.

Твърдите, че с настъпването на технологичното развитие на човешката цивилизация настъпва духовна деградация?

Тотална духовна деградация. Като пиене на солена вода е. В консумеризма няма насищане. Гладът се развива все повече и повече и прераства в насилие, краят на този устрем на егото да изяде всичко ще доведе до голяма война. Надявам се да не съм прав.

Ние не бива да се самообвиняваме заради това, че сме били 45 години в един тоталитарен режим. Сега трябва да се чувстваме като още по-големи жертви заради нашата глупост да не можем да минем мъдро през прехода. Искаме да станем „нормална“ държава. Какво означава това? Сещам се за военните американски бази, които поддържат постоянна готовност и имат ядрени оръжия, готови да унищожат света. Там служат военни, които всеки месец минават през тестове, доказващи психическо здраве. Всеки, който се замисли за конотацията на този абсурд, ще се хване за косите. Значи науката удостоверява, че един човек, който е готов да натисне бутона и да изпепели 10 милиона души на другия край на света, е психично здрав! Какво означава „нормален“?

Последната ви книга се нарича „Клаустрофобии“. Отново за дефицити и утеснения на духа ли става дума? Останаха ли ви лични страхове?

Опитах се да разкажа за клаустрофобията да бъдеш затворен в едно тяло и едно его. От което не можеш да си тръгнеш, ако нещо лошо ти се случва. Това е всъщност дълбоката клаустрофобия, която ни прави нещастни – ние сме заключени в една реалност, изолирани от възможността да чувстваме това, което другите чувстват. Мисля, че това е едно от най- големите нещастия на нашето съществуване и не говоря за политическо съществуване, а за екзистенцията на всички същества. Неслучайно един момент на любов, в който можеш да усетиш другия, е миг на истинско щастие във вселената. Ти излизаш от черупката.

Като казвате черупка за счупване, се сещам за Борис Христов и неговото: „Почуквайте по него,
но полека -човекът все още е само яйце“. Кога ще се излюпим?

Всеки има отговорност сам да превъзмогне черупката и да се отвори към другите. За глобално помъдряване не се наемам да говоря.