Елица Георгиева успява да покаже на света важен момент от съвременната история на България по един нестандартен и оригинален начин. Тя е писател и автор на документални филми. Живее и твори в Париж от дълги години. Това е причината дебютният й роман да бъде издаден първо на френски, а едва след това – преведен на български.
„Космонавтите само минават“ е разказ за последните години на комунизма в България, прехода и промените, които идват след това. Историята е представена с тъжен хумор през очите на малко момиче.
Дебютният роман на Елица се приема отлично от френската публика. Той е пуснат на пазара от авторитетното издателство Gallimard, което често залага на по-нестандартни литературни форми. Издателството го пуска през септември, когато във Франция излизат 700 книги. Тогава се представят най-добрите творби за годината и конкуренцията е огромна.
Очакванията са оправдани, следват номинации и награди. Романът е номиниран за наградите „Флор”, основана от „Рьоне Фале”, „111-а страница” и получава отличието „Андре Дюбрьой” за първи
роман, написан с хумор и критично чувство.
Книгата дори попада в учебната програма на Франция. Избрана е за района на Централна Франция и е един от вариантите за задължителната матура, с която гимназистите завършват средното си образование. Благодарение на Георгиева, френските гимназисти учат за България и съвременната й история.
През последната година писателката обикаля различни гимназии из Франция, където разказва за България. Елица споделя, че обикновено учениците са изненадани, когато я видят, тъй като представата им за писателите е свързана с възрастни мъже. „Поради специфичния изказ и това, че романът е написан във второ лице, единствено число, на тях не им е толкова лесно. Тийнейджърите не обичат много иронията. По-лесно разбират тъгата“, казва Елица.
Филмът й „Всяка стена е врата“ показва през друг поглед същото време преди и след 1989 г. Той е изграден от архивни кадри на предаването „Вариант М / Вариант 2“, излъчвано по БНТ в периода 1988-1992 г., с автор и водещ нейната майка – Светла Каменова. В лентата кадрите са разделени от надписи като този:
„Когато бях на седем, майка ми беше магьосница.
Веднъж месечно тя се раздвояваше, за да се появи на телевизора, а в същото време го гледаше, седнала до мен. Тя водеше едно предаване по БНТ и ми разказваше надеждата. Годината беше 89-та.“
Филмът съществува по една-единствена причина – Светла Каменова запазва няколко видеокасети, които Елица намира в един шкаф. Само това е оцеляло, тъй като архивите на БНТ от предаването са изгубени. След преглеждане на кадрите и опити за подобряване на качеството се ражда „Всяка стена е врата“.
Майка й не е убедена в проекта, но авторката напълно вярва в него. Филмът печели две награди на престижния фестивал Cinema du Reel. След това обикаля цяла Южна Америка по фестивали, прожектиран е и в Индонезия.
Въпреки че тематиката на книгата и филма са историческите промени в България, те се приемат с интерес във Франция и на много места по света. „Книгата до някаква степен е написана за чуждестранен читател, а филмът – за чуждестранни зрители. С идеята, че ако някой не познава историята,
може да бъде смешно, абстрактно.
Понякога трябва да се обясни, без да се прекалява. Необходим баланс”, споделя Елица. И допълва: „За французите падането на Берлинската стена е много ключов момент и всеки си спомня къде е бил. Тази история не е само българска.“
Когато „Всяка стена е врата“ е представен на фестивал в Чили, се оказва, че хората там виждат много близки неща със своята история и зададените във филма въпроси пораждат дискусии: „В Чили също през 1989 г. са настъпили промените. Филмът предизвика страхотни дискусии между тях. Много е готино да видиш как в някакви тотално различни култури и географии има толкова близки неща. Това са общочовешки феномени и въпроси – какво е демокрация, какво е гражданско неподчиние.“
През 1989 г. Елица е на 7 години и спомените й от този период не са много. Тя обаче успява да пресъздаде времето по оригинален начин в книга, в която някои от главните герои са Юрий Гагарин и Кърт Кобейн.
„За да напиша романа, доста се интересувах от всякакви неща от този период. Промъкнах се в училището в селото на баба ми, което вече не функционира. Бях взела комунистически учебници, тетратки. За мен беше интересно да преведа на френски самия изказ на пропагандата, какви думи използваме. На френски това се получи като комичен ефект“, разказва Георгиева.
Тя избира темата, защото е
важен исторически момент,
а основа на творчеството й е документалистиката.
„Аз съм завършила документално кино. Това е един важен акцент – колективната памет, наследството. Това са теми, които много широко се разгръщат във Франция. В нашето общество темата, която най-силно ни засяга, е тази“, обяснява писателката. И допълва: „Може би именно защото живея във Франция, мога да обърна внимание колко е важен този момент, защото моите връстници във Франция са живели по различен начин. Когато аз бях тийнейджър, живеех в такъв момент, че всеки ден нещо се променяше. Именно тази промяна беше стимулираща за растящите тогава. Нашето ежедневие бе наситено с нови възможности, които по-скоро маркираха нашия живот, отколкото кризата, която засягаше възрастните. До голяма степен тази промяна аз можех да я видя по малко по-позитивен начин, с малко повече фантазия“.
Елица споделя, че след успеха на книгата тя има различен статут като автор във Франция и пред нея са се открили нови възможности: „От чисто професионална гледна точка има доста положителни страни, когато един роман е забелязан по този начин, обяснява Георгиева. – След това имах много предложения, поръчки, покани за писателски програми. Подкрепата не е само финансова, но е артистична, символична, културна.“
За Елица
литературата не е само в книгите,
а разнообразните й проекти я водят на необичайни места. Тя често представя пърформанси на основата на думите, които пише. В романа й малкото момиченце мечтае да стане космонавт, а неин идол е Юрий Гагарин. Самата Георгиева е поканена от Националния център за изследване на Космоса във Франция да направи пърформанс с техните архиви. Тази година го представя на още по-голяма сцена – в националния културен център „Жорж Помпиду“.
Романът и филмът бяха посрещнати отлично и в България, а това стана повод Елица по-често да посещава родината си. „Имам много силна връзка с България. Всеки път, когато се върна, си казвам: „Аз защо не живея тук.“ След това виждам някои неща и се сещам защо не живея тук. Когато идвам и си отивам, имам възможност да видя аспекти, които не се усещат, когато постоянно си тук. Ядосвам се на много неща. Най-вече на нетолерантността. Има неща, които все още доста ме шокират“, споделя тя.
Георгиева смята, че Париж е място все
по-непосимо, сгъстено и ужасно за живеене.
Но не пропуска и положителните неща: „Франция е една от страните, които позволяват да има толкова авторско кино, защото такъв е законът. Телевизиите дават някакъв процент и спонсорират независимото кино. Това се отразява много добре на творчеството и изключително много неща се случват. Творческото документално кино е много напред. От друга страна, има изключително много други артисти и конкуренцията е голяма.“
Елица обикаля Франция и различни места по света, където представя романа и филма си, но не спира и да работи по следващите си проекти – втората си книга и нов филм.
0 Коментара