Върху нашия литературен небосклон от началото на века, не много богат с ярки примери на духовност, се отделят с особено очертание и неповторима всеотдайност един поет и една поетеса — Пенчо Славейков и Мара Белчева. Свързва ги красива, интимна, човешка и творческа дружба. И както в известната Славейкова балада „Неразделни“ и смъртта не може да раздели тия, които се обичат, така и в паметта на поколенията техните имена са завинаги преплетени. И ще продължават да блестят непомръкващо, защото те са мярка за култура и нравственост.
Севлиево е родното място на Мара Белчева, а рождената й дата — 21.IX.1868 г. Потомка е на буден и заможен род, отдал цялото си съществуване в борбата за наука и свобода. Интересът й към изкуство и култура, стремежът й да живее в света на духовното са закърмени от най-ранна възраст от семейната среда. След търновската петокласна гимназия тя учи във Виена музика и литература. Надарена музикално, свири много добре на пиано и пее. Научава немски, френски, английски, италиански език, знае руски. По-късно това й позволява да бъде добра преводачка.
Завърнала се в България, учителства две години — в Русе и в София.
През юни 1886 г. се омъжва за Христо Белчев,
един „рядък българин“, високообразован, възпитан, с поетически талант. Тридесетгодишен е министър на финансите в кабинета на Стефан Стамболов. Но не постът привлякъл младата жена, а литературните му интереси. Допадали си, обичали се много. Щастието било пълно. А били такава красива двойка, че възрастни хора ги спирали по улиците да им се порадват: високи, стройни, той тъмнорус, тя белолика с тъмни, пухкави къдрави коси като ореол около главата й, с големи кадифени блестящи очи.
На 15 март 1891 г. куршум на наемни убийци отнема живота на Христо Белчев. Мара Белчева остава вдовица на 23 години. Сломена, тя се усамотява, боядисва всичко вкъщи в черно, дори спалното бельо. Отсега до края на живота й черният цвят неизменно ще обвива „стройното тяло и красивото й благородно лице“.
Това, което продължавало да я привлича, било музиката и литературата. Като попритихнала скръбта,
била поканена за придворна дама
на майката на княз Фердинанд княгиня Клементина. Едва издържала двата месеца. Отвращавали я празният блясък на дворцовия живот, фалшът, интригантската атмосфера, безцеремонните ухажвания на княза, ухажванията и на други дворцови сановници. Непристойна закачка от страна на княз Фердинанд на бал в двореца я принудила да му удари публично плесница и демонстративно да напусне. Тази дързост той никога не й простил. Преследвал я с дребнава отмъстителност.
Обърнала гръб на „елитния свят“, отива да учи в Женева литература. Но дълго не може да намери среда, която да задоволи интелектуалните й интереси, да осмисли живота й. Връща се в София през 1903 г. „Тук заварих дребнави журове, скучни разговори, алчни сметки, банкерски въздух — споделя тя. — Отвращавах се. Бях на ръба между живота и смъртта. И се затворих в себе си, за да пресмеля придобитото, наученото. Питах се: Коя е мярката на пълностойността на един живот? Защо живеем, ако не се свържем с вечното?
Но трябваше ми учител. И аз намерих Пенча.
Истински човек и учител. Стана голям прелом в мене…“
„Преломът“, изглежда, не е станал изведнъж, защото тя получава писмо от Пенчо Славейков с укорни думи: „Дълго се влачи човек, а понякога и кратко на тоя свят, а после умира. Обикновена, дори банална история: всекидневна и вечна! Хората го погребват —и после: всякой си гледа работата. Ако си има работа, разбира се. Който няма работа, намира други начини да туря времето настрани: моли се, вика, плаче. Разбираш ли тая философия? Аз не само я разбирам, но и чувствувам. Ти имаш цел в живота. Ти имаш своя цел. Не те ли задължава тя на нещо друго, освен да плачеш за мъртвия? До кога? Освен това и моята обич към тебе? Все нещо значи и тя? Или не?!… Тази, която съм обикнал, трябва да бъде бодра духом!…
Да живей живота! И скърбите и неприятностите в него!
Те ни помагат да го ценим повече!…“
„Мило, мило — отговаря му Мара Белчева. — И аз зная, че човек се ражда и умира. Но не е все едно да видиш слънцето веднъж или дваж; но ти сам викаш, че живота е хубав, и като изгубим един близък нам живот — част от нас. Искаш да не скърбим, когато и самите скърби са, казваш, доказателство за живота.
Ами ти щеше ли да ме обикнеш, ако не знаях да обичам? Да давам от себе си? Щеше ли света да бъде хубав за ония, които не са знаели що е милост, копнеж и обич. Щеше ли без тъга да има радост? Щеше ли оня, който не знае „моста на въздишките“, да мине на брега на „блажения остров“ и направи там люлка на най-хубавото дърво — обичта?…“
Пенчо Славейков и Мара Белчева се срещат през пролетта на 1903 г., „на пладнето“ на живота си. Той е навършил 36 години, тя — 34. Изпраща й стихотворението си:
На пладне срещнахме се ний
и сдругорихме. Дали крий
нам бъдещето изненади?
Дали в световния ни път,
другарко, сестро, свидно дете,
все също слънце ще ни свети,
все съща обич ще ни грей?!
Тя е в Русе. Отговаря му веднага:
„Мило чуднооко, вярвам в голямата ни и истинска обич. Тя ще ни даде сили. Щастието ще ни дойде на гости.
Да знаеш как се мразех, преди да те обикна!
Благодаря ти, че те срещнах, че си такъв какъвто си, че ще видя и аз блаженство в тоя свят, в който ти дишаш с мен едничкий! И при все че се сърдя на раздялата, аз пак й благодаря, че ми доставя такива минути, в които като в огледало оглеждам вълшебната действителност на онова чувство, което ме кара да бъда още по-твоя… Целуни Мара.“
Любовта им не е сляпа демонична сила, която изпепелява душите. Липсват ревността, бурните скокливи настроения, завистта, дребнавите сметки. Прелели живота си сякаш един в друг, в дружбата им витаят поезията и музиката на душите, подялбата на „литературни и художествени впечатления от живота, които водят към изкуството“, обвива ги нежна и предана обич.
„Лъхти към мене своя аромат теменужке, жено — й пише Пенчо Славейков, — и не след дълго ний ще имаме рожба, на която ще се радват всички, които умеят да ценят хубавите рожби на духът. Хубавите рожби са рожби на чудо — и чудото тук е, че жената оплоди мъжът!…“
„Пратих ти стиховете си — му отговаря тя. — Mais voila! Не те ли наду смях, като си позволих с рима да играя? Като гледам как ти извайваш мисълта: казвам си, колко неодялан материал има в мене от мисли и чувства, но как да започна, от де? Дръж ме строго и оказвай на грешките ми, че искам освен жена и човек да стана, нали учителю?…“
Официален брак те нямат.
Такава дружба дори в днешното общество прави впечатление, а тогава? Била е обект на клюки, на обидни подмятания и интриги от жадното за евтини сензацийки общество. Особено е била засягана жената. И учудва стоицизмът им, с който опазват чист пламъка на любовта и творчеството от посегателството и калта на дребнавото всекидневие. И все пак то ги е принуждавало да се разделят, докато позатихне злоезичието.
Тогава си пишели. Всеки ден. И писмата им са „бисери в епистоларната ни литература“. Чрез тях най-добре разбираме на каква широка културна и творческа основа е била изградена дружбата им в продължение на девет години.
„И какво те прави сега, свидно дете, да скърбиш и се тревожиш — й пише Пенчо Славейков от Париж, 1905 г…. — Родени един за друг, копнели един за друг, нас ни сдружи за щастие неволята на сърцата след дълго и дълго пилигримство. За щастие непонятно за нисшите духом. За венчаните в църква, а развенчани — в душите си… И аз ще превърна въздишката на моята жена в усмивка, и ще сторя това не по дълг (затова се не женя), а по обич (затова не признавам и развод)…“
Писмата им. Лястовици на надеждата и копнежите, на мечтите и радостта. „Ти ми отваряш в душата хиляди очи — споделя тя — и ме отнасяш тъй далеч от катадневния ми живот, че
дните, преживени без теб — не съм живяла
И стоя цяла наелектризирана от дъхът на твоята обич и искам да задържа вечно тази магия, която ме прави не по силите щастлива. И мъча се да те следвам с мъничката свещ на моя разум и гледам и се чудя, кое разорала, кое — не, от тайнствените дълбочини на твоя богат живот. И все имам нещо ново да виждам и откривам…“
От Русия през 1909 г. Пенчо Славейков й изпраща картичка с лика на руския поет А. Фет със следния текст: „Един от най-дивните певци… Миниатюри на фарфор. И твоите да са такива!“
Скромна в оценката за собственото си творческо дело, тя му отговаря: „Ей, умно, до лудост обичано, искаш да работя, да пиша, а знаеш ли, че най-поетичното ми творение ще си остане моята обич към тебе… Но ний сме толкова богати! Ти с мисли, с божествен огън — аз с тебе. Какво че ни ценят евтино еснафите? Какво ни интересуват пазарски сметки? Ний се качваме по стълбата на живота. А аз обичам да се качвам на високо и да живея на високо, гдето има много слънце, много светлина, и да правя от времето миг, а от мига вечност…
Третата песен на „Кървава песен“ е божествена. Ти, ти има за какво да живееш и да твориш и трябва да се пазиш дълго да живееш.
Пиши ми. Това е най-скъпото, което имам. Твоята Мара.“
Пенчо Славейков обгражда Мара Белчева с внимание и грижи. Вдъхва й вяра в призванието на поетеса, подтиква я да превежда. Нарича я с най-мили и топли имена: свидна детко, жадена изгоро, свидна другарко.
Въвежда я сред литературните си приятели
от кръга „Мисъл“ – д-р К. Кръстев, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров, Боян Пенев и др. И къщата й на днешната улица „Гаврил Генов“ се превръща във великолепен литературен салон. Обаятелната и културна домакиня, „брилянтът в огърлицата на хубавите българки“ едва сега чувства, че живее пълнокръвно, творчески богато. Започва да пише, да превежда.
За Пенчо Славейков това е също много плодотворен период. Една след друга идват стихосбирките му. Посвещава й „Сън за щастие“, за която Яворов пише: „Аз бих желал да беше изплетен от мен този благоуханен венец от лъчезарни цветя, за да го поднеса като царствен дар на безименницата, която обичам.“
Мара Белчева е светлината в самотния и неволен живот на големия ни поет, благодатната атмосфера, топлото другарско рамо. А когато през 1911 г. той е уволнен безпричинно като директор на Народната библиотека и като древните пророци прогонен за правда от родината, тя го придружава в горчивото изгнание в Италия, опазва го от участта на самотника. Живее с него в оскъдица, с нежна обич бди над болния поет, крепи таланта му. Създава му атмосфера, за да довърши поемата си „Кървава песен“, за която шведският проф. Алфред Йенсен го предлага за Нобелова награда.
Направила всичко, на което е способна любещата жена, тя затваря очите му на 28 май 1912 г. в малкото градче Брунате в Северна Италия и
залага къщата си, за да го погребе
Защото телеграмите, които изпраща в София до двореца и Министерството на просвещението: „Пенчо Славейков вече не диша, как да постъпя с тялото му“, са посрещнати с мълчание.
След смъртта му, в продължение на 25 години, бди над името и паметта му. Посвещава му трите си стихосбирки: „На прага стъпки“, „Сонети“ и „Избрани песни“. Песните й хармонират с благородната й сърдечност, с пречистената й от страдания душа. Огрени са от светлината на нестихващата й обич, населени със скъпи спомени, с борба със самотата, със себе си. Създателка на камерна поезия, с индивидуален колорит и аромат, Мара Белчева оказва въздействие върху следващото поколение наши поетеси.
Примирена и самотна, умира на 9 март 1937 г. в София. Остава в съзнанието ни като поука и завет на любов и всеотдайност, на човешка извисеност. Една хармонична и цялостна личност, достойно вървяща до своя велик спътник.
*Откъсите от писмата на Мара Белчева до Пенчо Славейков се публикуват за първи път в този брой на „Жената днес“.
0 Коментара