Кристалина Георгиева: Доброто е тихо, а лошотията е гръмогласна

Природата може да е опасна, но най-големите беди идват от хората, смята еврокомисарят по международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи.

Защо все така се случва, че най-бедните държави най-много са засегнати от бедствия?

Защото развитието винаги помага на една страна да впрегне повече ресурси, за да се справи с бедствието. Бедствията не признават богат и беден.

Най-силният пример: през 2010 г. в рамките на 3 месеца станаха две земетресения – едното е в Хаити, другото е в Чили. В Хаити силата на земетресението беше 7,2 по скалата на Рихтер. Там умряха към 250 000 души, а икономическата щета, нанесена на държавата, беше в рамките на целия брутен продукт, към 7 млрд. долара. В Чили земетресението беше 8,9 по Рихтер. Загинаха няколкостотин човека, а икономическите щети бяха 30 млрд. долара. Това обаче не е толкова огромен удар за тази по-богата страна.

Помните, когато „Санди” удари Ню Йорк. Превърна части от Манхатън в гледки от развиваща се страна. Но само за известно време.

Когато ходя по места с конфликти и природни бедствия, виждам винаги една и съща картинка – 80% от жертвите са от 20-те процента най-бедни. Те са пометени. Те не само че страдат най-много, а и трудно се възстановяват след това. По-богатият може да има спестявания, застраховка. Бедният няма как да си стъпи на краката без чужда помощ. Затова и икономическото развитие е най-голямата защита срещу беда.

Европейците трябва да осъзнаят, че помагайки на бедните, помагаме и на себе си. Защото отчаянието на хората, които нямат шанс за работа и бъдеще, а по улиците се стреля, ги кара да бягат. Бягат през граница в съседните страни, но и към Европа.

Имаше една аналогия между стените, които Римската империя изгражда срещу варварите и в чиято клопка попада накрая, и стените, с които Европа се опитва да се спаси от бежанците.

Светът остава с впечатление, че поради увеличаващите се антимиграционни настроения в последните години Европа се е превърнала в крепост. Всъщност, ако погледнете данните, ще видите кой приема бежанците по света. 80% от бягащите отиват в съседните страни. Сомалийци отиват в Йемен и аз съм виждала как йеменците, които нямат нищо, приемат бежанците гостоприемно. Но от тези 20%, които отиват в индустриалните страни, 74% идват в Европа. Причината е разположението на Европа, която е близо до Африка, където конфликтите и трагедиите са ежедневие и хората масово бягат. Друга причина обаче са силните морални традиции в много от европейските страни да помагат на хората в нужда.

Чух в България да казват: „Тези сирийци защо идват у нас, да отидат в богата Германия.” Но в Германия днес живеят 600 000 бежанци. Всяка година Германия приема най-много бежанци измежду европейците. Следват я Франция, Швеция, Великобритания и Белгия.

Нямаме общоевропейска интегрирана политика за това как се отнасяме към бежанците. Различните страни-членки имат различни политики. Включително защото някои от страните са икономически по-добре и имат нужда от тази свежа кръв и енергия. Но освен това не сме се обединили около най-добрите практики как да посрещнем и интегрираме бежанците.

Не сме равностойни, за да ги посрещнем еднакво

Това е вторият въпрос. Как да имаме солидарност и да си помагаме, за да бъдат общите стандарти реални. Ако вие сте в малко градче, където има реална или илюзорна заплаха от прииждането на маси чужденци, ще се уплашите и ще се поддадете на ксенофобските настроения. Затова е нужна обща визия за бъдещето ни.

Но бъдещият свят е с повече рискове. Няма гаранция и никой в Европа не е застрахован срещу бедствия и дори срещу конфликт. Наводненията в Европа от последното лято няма да са последните. Освен това глобализацията носи както позитиви, така и рискове. Например от кибер атака. В този свят трябва да защитаваме себе си и децата си с повече солидарност, взаимопомощ. Трябва да култивираме тези качества, защото се нуждаем от тях. Това означава да помагаме повече на страните с по-големи рискове. Защото е морално правилно и не струва много.

Има едни специални гривнички, които се слагат на ръчичките на деца от 9 месеца до 5 годинки. Те индикират дали децата се хранят добре. Виждала съм в Африка дечица, които са толкова недохранени, че дори да оживеят, няма шанс да бъдат добре развити. За да помогнем на едно дете да се храни нормално, това би ни струвало едва 10 евро. Когато е силно недохранено, вече изисква лечение и за да го възстановим, това ще ни струва 200 евро. Трябва да инвестираме в много бедните страни, за да могат те да започнат да се изхранват сами. Да ги научим да ловят риба, вместо да им дадем готова риба. Когато помогнем на тези страни да си стъпят на краката, рискът от конфликт в тях намалява.

Но когато въпреки тези опити има бежанци към нашите страни, трябва да знаем как да реагираме. Аз вярвам, че повечето хора са добри и са готови да помогнат. Обаче доброто обикновено е много тихичко. А лошотията е гръмогласна.

В някои страни има християнски традиции, у нас те не са толкова силни. Какви са впечатленията Ви от отношението на българите към бежанците?

Като че ли повече в публичното пространство надделяват страхът и нежеланието те да са тук. И то се засилва с мегафоните на медиите и на тези партии, които градят политиката си върху тези страхове. Много е лесно да употребиш тези страхове. В същото време виждам ежедневни примери на обикновени хора, които помагат и са съпричастни. Аз съм горда с тях, въпреки че те самите може да имат трудности. Но съпричастността не опира до имане, а до сърцето на човека. Половината от сирийските бежанци са деца. Кой няма да помогне на едно дете?! Всъщност, ако тук не се вдигаше толкова много шум, властите щяха да са решили проблемите. Как може един беден Йемен да приеме 600 000 бежанци, а ние да не можем да приемем 10 000? Ясно е, че това е целенасочено преекспониране на проблема. Макар проблем наистина да има. Българите са изтощени от прехода и особено от последните месеци на политическа нестабилност. Хората така са настроени един срещу друг, както бяха в началото на 90-те години. Семейства се разделят заради политиката. И това 25 години след 10 ноември е наистина уморително. Особено ако живееш зле и нямаш средства за елементарни нужди. В този случай, разбира се, ще се настроиш срещу бежанците, защото лесно ще повярваш, че вместо да помага на теб, държавата помага на тях.

 

Повече жени в политиката вероятно би означавало повече милосърдие в политиката.Как гледате на квотите за жени по висшите мениджърски състави на големите компании?

През по-голямата част от моя живот като професионалист, който си търси мястото, смятах, че няма нужда от подобни квоти, защото съм достатъчно добра в работата си, за да се съревновавам наравно с всички. Но се случиха две неща, които промениха мнението ми. Отидох във Виетнам начело на делегацията на Световната банка. Срещите ни бяха все с мъже. Само преводачката жена. Когато си тръгвах, тя ми каза: „Г-жо Георгиева, моля Ви да предадете едно послание от мен на президента на Световната банка. Благодаря му, че праща жена като ръководител на този екип, за да даде пример на виетнамците.“ Значи има смисъл, казах си тогава.

Втората случка беше първата ми среща с новия тогава президент на банката Боб Зелик. Дойде той в офиса и ние гордо му разказахме, че една трета от екипа ни е от жени. Той ни изгледа и коментира: „Това е много лошо. Как една трета, като в света са една втора!“ Това беше неговата политика. И се оказа, че много жени имат качества за работа в ръководството на банката, но нямат увереността да влязат в управлението. Жените не реализират пълния си потенциал, защото са много по-самокритични. Мъжете обикновено нямат съмнения. И не е толкова лошо да се създаде политически натиск за квоти, за да използваме пълния потенциал на обществото, да знаем, че целият наличен талант работи за нас. Защото в Швеция, Финландия, Дания има равенство между половете в заеманите длъжности, но колкото по на юг отиваме, толкова по-зле представени са жените. Както казваше моят преподавател по статистика: „Ако сложиш главата в хладилника, а краката в печката, средната температура ще е добре, но ти ще си умрял.“ Та Европа има нужда от създаване на стимул за жените.

При Вас самата има ли противоречие между женската Ви природа и поста Ви на комисар, който изисква твърдост, решителност?

Точно моята работа може да се върши само със сърце. Решителността, твърдостта, организираността са важни, но без сърце не можеш да вършиш хуманитарна работа. Особено когато става дума за пострадали жени и деца. Не е нужно само да дадеш помощ, а още вяра, надежда, усмивка. А жените ги умеят тези неща. Червеният кръст е създаден преди 150 години от мъже. Но днес все повече са жени тези, които помагат даже в много опасни условия. Представителката на Червения кръст в Централноафриканската република е жена. В Сомалия най-силната фигура е на една жена от Норвежкия съвет на бежанците. Жените имат смелостта да застанат пред тези трагедии.

А моето най-добро качество, мисля, е позитивността. Мен проблемите ме вдъхновяват, а не ме притесняват. Пък и жените са по-добри в търсенето на решения, при които няма губещи.

Казвала съм го много пъти – аз имам най-хубавата и най-лошата работа в Еврокомисията. Вярно е, че се случва посреднощ да се събудя и да виждам страшни картини, на които съм била свидетел.

Къде беше най-страшно?

Най-страшно е, когато има война. В Сирия убиват бременни жени. Просто много дълго време различните интереси на страните в региона и на страните-членки на Съвета за сигурност доминираха над задълбочаването на трагедията. Затова се стигна дотам. Чак когато се стигна до употребата на химически оръжия, светът се сепна. Това е най-страшната хуманитарна катастрофа на нашето време. Тя поставя под риск не само Сирия, но и региона. Последиците са вече толкова драматични… Детският паралич се върна в Сирия! Тази война ще тежи на съвестта на човечеството. Но ако до 2-3 месеца не постигнем повече достъп до тези, които се нуждаят от помощ вътре в Сирия, потокът на бежанци ще се увеличи и страните в региона няма да издържат на този натиск. В Ливан има 800 000 сирийски бежанци. Населението на самия Ливан е под 5 милиона. Това е бомба със закъснител.

Оставам с впечатление, че природата не е толкова безсърдечна и опустошителна, колкото човекът и войните му.

Природата става все по-екстремална. Цунамито в Япония е сред най-страшните картини, които видях. Но най-големите беди идват от лошотията на хората. Централноафриканската република, Судан, Конго… Там изнасилването на жените е инструмент на войната. С усилията на международната общност дори там може да се постигне траен мир. И това е в наш интерес. В момента светът произвежда достатъчно храна, за да се нахрани.

Но пак статистически…

Аз съм убедена, че мирен свят е възможен. Европа го доказа. На този континент се избивахме векове наред, а после създадохме обединение, което е истинско чудо. Имаме го някак наготово и вече сякаш не го ценим. Смятам, че е възможно и другаде да се излезе от конфликтите и да се стигне до просперитет. Вижте Чад, Южна Корея, Сингапур. Държави, които вече процъфтяват в регионите си.

Но ако навсякъде настъпи мир, оръжейната индустрия кого ще захранва?

Затова сте права, че трябва да има повече жени политици. Жените са по-склонни да търсят мир.