Кристалина Георгиева: Половината световно богатство е в ръцете на 1%

Г-жо Георгиева, как и къде почивахте това лято? Остана ли ви време за почивка?

Почивах на южното ни Черноморие – на „Каваците“ – с най-близките си хора. Старая се всяка година да почивам, макар и за кратко. Иначе, дори да не го усещаме, се хабят запасите на енергия и на добро настроение, а от това страдат и атмосферата на работното място, и резултатите от работата.

Опитвам се да си представя един работен ден на зам.-председател на Европейската комисия и комисар по бюджета и човешките ресурси – т.е. парите и хората на съюза. Как протича той?

Започва рано и свършва късно, с четене.  Имам навик да прекарвам около час сутрин и вечер с електронната поща, новините и предстоящите задачи. Голяма част от деня посвещавам на структурите, за които отговарям: 10 големи служби и генерални дирекции – всеки пети служител на ЕК е зает в една от тях. Най-големите отговорности са свързани с бюджета, с борбата със злоупотребите с европейски пари, с човешките ресурси. Отговарям за близо 150 млрд. евро годишно и за 33 хиляди служители: всяко евро и всяка човешка съдба изискват внимание. В последните седмици например дълго обсъждахме проектобюджета за догодина – до последния детайл – защото страните-членки, както и Европейският парламент, имат свои позиции и искания, и компромисът не е лесно постижим.

Трябва и да съм на разположение на комисарите. С Франс Тимерманс сме двамата заместници на Жан-Клод Юнкер, които координират работата на всички.

„Старата“ Европа, въпреки всичките си проблеми, е създала чудесни общества и начин на живот, към които милиарди хора от другите точки на земното кълбо се стремят. Стотици хиляди, дори с цената на живота си, се опитват физически да достигнат до нейните мечтани брегове. Изглежда сякаш европейските институции нямат ясен план как адекватно да помогнат на отчаяните. Какви са пътищата за справяне с тази криза?

За съжаление светът не става по-сигурно място и все повече хора търсят убежище далеч от домовете си. Прогонените, най-вече от конфликти, са 60 милиона. Тъжен рекорд, надминава трагедиите на Втората световна война. Като добавим и икономическата имиграция – ето, че през юли стигнахме до безпрецедентните над 107 хил. души, които искат да влязат в ЕС. Загиналите по пътя само в Средиземно море за тази година са над 2 300.

Изправени сме пред много сериозно изпитание, което налага решителни действия. Вече предприемаме такива в три посоки: повече помощ за регионите, от които идват най-много бежанци, мерки срещу трафикантите на хора, и най-важното – изработване на обща миграционна политика. Тя беше определена като един от 10-те приоритета на Комисията „Юнкер“, далеч преди кризата да се изостри дотолкова, че да стане най-голямата тревога на европейските граждани. ЕК вече предложи варианти за по-солидарно разпределение на отговорностите, работим и по нов подход към легалната миграция, и по спогодби за реадмисия, и по сигурността на границите ни. В проектобюджета за 2016 г. сме предвидили 30% повече средства за справяне с тези предизвикателства. Те обаче изискват и повече колективен кураж, за какъвто призова Жан-Клод Юнкер – защото проблемът е общ.

Не можем да върнем обратно в морето препълнените лодки, в които има и жени и деца – трябва да осигурим закрила на тези, които наистина се нуждаят от нея. Не можем обаче и да приемем всички, които търсят по-добро бъдеще. Общата ни политика трябва да гарантира, че тези, които имат право на убежище, ще го получат, но също и че тези, които нямат това право, ще бъдат върнати. Най-важната работа е в глобален план – да гасим пламъците на войните, които отприщиха вълната от бежанци към Европа.

Отскоро сте съпредседател на Групата на ООН  за финансиране на глобалната хуманитарна помощ. И говорите за нуждата от устойчиво развитие, предотвратяване на кризи, а не просто от изливане на пари за краткосрочно решаване на проблеми. Как може да се случи това?

Говоря за устойчиво развитие, превантивна работа и дългосрочни стратегии, защото когато избухнат войни или епидемии, когато природните бедствия отнемат животи и пометат градове и села, или когато цели региони бъдат застрашени от гладна смърт, вече става много по-трудно, а и много по-скъпо да помагаме.

За съжаление комбинацията от климатичните промени и екстремизма изостри всички съществуващи проблеми и повиши неимоверно цената за решаването им. През 2000 г.  светът е отделял 2 млрд. долара  за хуманитарна помощ, през 2014 г. сумата е нараснала над 12 пъти – до 25 млрд., но парите пак не стигат, защото нуждаещите се стават все повече и повече.

Докато отговарях за хуманитарната помощ, видях потресаващи трагедии, пред които човек буквално онемява от ужас. Много от тях е можело да бъдат предотвратени и за мен това се превърна в кауза. Знам, че и занапред, независимо какъв пост заемам, ще продължа да правя всичко възможно да предотвратим нови масови трагедии и да облекчим съдбата на бедстващите хора – днес те са над 100 милиона души, за съжаление, броят им ще продължава да расте. За мен наистина е чест, че генералният секретар на ООН Бан Ки Мун ме избра за съпредседател на групата за финансиране на глобалната хуманитарна помощ.  В нея търсим начини не само да привлечем повече средства, но и да ги използваме колкото се може по-целенасочено и по-навреме, вместо да чакаме бедите да дойдат, а после да изчисляваме щетите и да мерим мащаба на причинените страдания.

В една ваша статия срещнах израза „хуманизиране на съвестта на богатите“. Как си го представяте?

Като първа стъпка трябва да направим много по-видими проблемите, с които човечеството още не се е справило, и да убедим хората с големи възможности, че техните пари няма да потънат в чужди джобове, а ще достигнат до най-нуждаещите се. В момента близо половината от световното богатство е в ръцете на 1% от населението, а стотината най-богати милиардери притежават около 2 трилиона евро. Една хилядна от това богатство би променила съдбата на милиони бедстващи по света.

Не искам в никакъв случай да представям тези хора като бездушни егоисти. Много от тях помагат на различни благотворителни инициативи, постигат впечатляващи резултати и наистина променят съдби. Напоследък видяхме удивителни жестове – цели състояния бяха дарени за хуманни цели. Видяхме обаче и статистика, според която по време на кризата средната класа и дори бедните са давали за благотворителност повече отпреди, а богатите – по-малко.

И се питам: от колко лимузини, яхти или частни самолети има нужда човек? Никога няма да разбера как точно някой може изпитва щастие, докато пие шампанско от чаша с инкрустирани диаманти. Знам обаче, че с цената на едно такова удоволствие можем да спасим от гладна смърт стотици деца, чиято единствена „вина“ е, че са се родили в мизерия. И ако успеем да убедим повече богати хора, че човек е толкова щастлив, колкото е добър – вероятно много по-рядко ще говорим за глад, бедност или епидемии. Все пак човешкият живот трае определено време и според мен е по-важно да преминеш през него с голямо сърце, отколкото с голяма банкова сметка.

Произвеждаме храна, която може да нахрани всичките 7 милиарда души на планетата. А има глад…

Така е, днес гладуват близо 900 милиона души, или около 15% от човечеството. Още по-страшното е, че годишно от недохранване умират между 2.5 и 3 милиона деца, тоест всяка минута 5-6 деца умират от глад. Това, че хората го допускаме, поставя под въпрос смисъла на всичките ни културни, научни и икономически достижения. Виждала съм деца, умиращи от глад, и трудно мога да си представя нещо по-покъртително.

Мислех си за тях тези дни, докато гледах в репортажи от Русия как стотици тонове храна се горят в екарисажи или се мачкат с булдозери – защото са внесени от ЕС и САЩ, въпреки ембаргото…  И докато четях последните данни – че в ЕС пилеем по 22 милиона тона храна на година. Щом дори в България изхвърляме над 670 хиляди тона храни – значи нещо не е наред в начина, по който осъзнаваме себе си и като потребители, и като хора. Трябва да променим тази нагласа и да проумеем, че не сме сами на света. И правителствата могат да направят повече – защото, за България например, отдавна е известно, че на производителите и търговците им излиза много по-евтино да унищожават храни, отколкото да ги даряват. Това е нещо, което може да  се прекрати веднага, с малка промяна в данъчното законодателство. И, разбира се, трябва да работим повече да не се пилее храна в бедните страни – заради лошо производство, съхраняване, транспорт и доставка.

Често се говори, че е време да научим гладните да ловят риба, а не да им даваме наготово риба. Но май не се случва. Къде бъркаме?

Проблемът е в това, че колкото повече кризи има, толкова повече пари даваме, за да спасяваме хората от смърт, вместо да ги инвестираме в развитие или образование. А много искам, дори с хуманитарната помощ, да помагаме на хората да си помагат сами – както направихме по мое време с решението не да внасяме храна, а да я купуваме от местните фермери, за да се развива земеделието и да намалява зависимостта от подаяния отвън.

Ние, образно казано, даваме не само риба – даваме и мрежи, и въдици, и лодки. Отпускаме над 1 млрд. евро годишно за по-сигурна прехрана и по-продуктивно земеделие в най-бедните райони: за пасища, за напояване, за кози, овце, фуражи, за устойчиви на суша зърнени култури… През последните 10 г. са били построени или ремонтирани близо 40 хил. училища, а 14 млн. деца са започнали да учат благодарение на помощта от ЕС. Съюзът продължава да е водещ в стремежа да бъдат постигнати т.нар. „цели на хилядолетието“, които си поставиха 189 страни – да изкореним бедността, глада, епидемиите, неграмотността. Изпълнявахме своята част от ангажиментите дори и в най-тежкия период на кризата. Тя обаче попречи на много други да бъдат достатъчно амбициозни – и се надявам сега, с отшумяването й, това да се промени.

Не е ли време начело на ООН да застане жена? В западни издания се спомена и вашето име като достоен кандидат за този пост. Ще се включите ли в надпреварата?

Преценете сами дали е време. ООН съществува от 70 г. и никога досега не е била ръководена от жена, въпреки че жените са преобладаващото население на света. Време е – с този апел неправителствената организацията „Равенство сега“ започна световна кампания – жена да оглави ООН.  Разбира се, не мога да не бъда поласкана, че „Равенство сега“ ме е включило в своя списък от жени, способни да поемат предизвикателството на поста, който някои наричат „най-невъзможната работа в света“. Що се отнася до мен самата, аз винаги съм била концентрирана на 100% върху това, което върша в момента. Моят приоритет сега е да изпълнявам пълноценно функциите си на зам.-председател на ЕК и да докажа не просто, че българският комисар се справя, а че го прави по най-добрия възможен начин – защото това ще остане като оценка не само за мен, а и за България.

Има ли нужда според вас от повече жени въобще в политиката и бизнеса? А от задължителни квоти?

Познавам някои наистина изключителни жени, които имат качествата да бъдат глобални политически, икономически или бизнес лидери, но не са – защото все още живеем в твърде мъжки свят. Минали са по-малко от 100 г., откакто повечето жени придобиха право да гласуват и това се усеща в политиката и бизнеса и днес: принципите за равенство  ги има, пълното им прилагане обаче все още предстои.

ЕК например на пръв поглед може дори да ви се стори феминизирана. Но когато преминете над определено ниво, броят на жените, които присъстват на заседанията и участват във вземането на решения, рязко намалява. Искам до края на мандата жените на ръководни постове да достигнат от сегашните 27.5% до 40 %. Няма значение дали ще говорим за квоти или за цели – жените имат много повече задръжки от мъжете да кандидатстват за високи позиции и трябва малко да ги „побутнем“ нагоре. Практиката по света показва, че това е необходимо. В България също има много знаещи и можещи жени, които заслужават да постигнат повече. Прави чест на списанието ви, че ги поставя в центъра на вниманието, и че е насочено най-вече към тях.

Председателят на ЕК Жан Клод Юнкер казва, че научава от вас какво става в България. Какво му казвате? Как изглежда България  от Брюксел?

Често България изглежда от Брюксел по-добре, отколкото от София. ЕК и нейният председател виждат и отчитат положителното, което се  прави у нас. България в момента е политически и финансово стабилна, предвидима и отговорна страна-членка, която се старае да се справи с оставащите проблеми. Наваксваме бързо с усвояването на европейските средства, бяхме сред първите, които обявиха, че ще участват във Фонда за стратегически инвестиции, участвахме активно и отстоявахме принципни позиции при търсенето на решения за най-острите проблеми напоследък – като имиграцията и Гърция. Казвам на Жан Клод Юнкер всичко положително за страната ни – казвам му също, че хората у нас се умориха да чакат реформите да станат факт, да дадат резултати, да се доближим до европейските стандарти – и че разчитат на помощ от комисията това да се случи. ЕК също очаква това – тя иска за България същото, което искат и българите.

Вярваща ли сте?

Винаги съм осъзнавала себе си като православна християнка, уважавам и спазвам църковните традиции, в трудни моменти запалвам свещичка и ми идва наум молитва. Знам, че вярвам в доброто, и че то ще спаси света – а дали това е вяра в Бог… Хората от моето поколение дълго бяха държани настрана от цървата и религията, това е дало своя отпечатък.

Как си представяте себе си и света след 5 години? А след 10?

Светът – със сигурност – по-богат, още по-технологично развит, но и по-сложен: с повече хора, повече различни интереси и повече противопоставяне. Себе си – същата, но с повече свободно време за мен и близките ми.

Живот и здраве, надявам се след 5 или 10 години да седнем отново да водим подобен разговор и да си кажем, че светът е станал по-добро и спокойно място, а България e извървяла много път напред, и вече не е нито най-бедната, нито най-нещастната страна в Европа.