Денят е такъв, какъвто Събчо обича. Вятърът обикаля къщата, вие като хрътка, дращи, скимти, но не влиза. Въздухът е резлив – яви ли се миризма, свива я на топка и я носи. Отдалеч може да се разбере дали човек приближава или нещо друго живо. В такъв ден Събчо може да познае дали Цонко иде, когато той още нито се чува, нито се вижда. Лютата миризма на лош тютюн, който той вече четиридесет години смуче, се закачва в мустаците, зае¬ли почти целите бузи на Събчо и го издава.
– Керо – виква Събчо – сложи джезвето, Цонко иде!
– Че да дойде, пък тогава.
– Работа имаме, няма що да се бавим!
– Ами, работа! Пак ще бистрите политиката…
Тя винаги казва само това и спира. Каже ли повече, времето се набурва. После влиза и слага малкото джезвенце с четири чашки ракия, а Събчо остава на сайванта, докато в дълбоката пъртина се покаже кривият изсъхнал Цонко. Тогава се прибира, сяда до камината и си дялка нещо,
няма защо Цонко да си мисли, че го е чакал кой знае как.
Докато Цонко пощи замръзналите висулки по навущата си, той пита, както всеки ден:
– Носиш ли вестник?
– Нося.
– Когашен е?
– От петък.
– Сряда ли сме днес?
– Сряда.
– Пресен е. С горена захар ли искаш?
– С горена.
– Две чашки стигат ли ти?
– Стигат.
Така започват. Изпиват по две чашки ракия, Кера сяда някъде в ъгъла – хем да не пречи, хем да е там. Събчо обича тя да е там. Той се вглежда през прозореца, навън, в целеца*, помисля си: „Човек е минал” и започва:
– Беше след пладне. Пред нас командирът дере гърло: „Ура, момчета!“.
Таман рекох „У-у-у-у“ и куршумът ми проби бузите.
„Ра“-то го изплюх с една шепа зъби. Подире ми стана навик: надуя се, река „у-у-у“ и изплюя „ра“-то.
– Аха – Цонко се смее тъй, че чак гърбицата му пращи. – Ти оттогава все приплюваш.
– Таман плюх, чувам Цонко пищи. Коремът му раздран, превива се и вика „Комшу, помагай!“
– А, не, не ти рекох: „Комшу, помогни!“, ами ти викнах: „Събе, братче, не ме оставяй!“.
Кера им обяснява:
– Ти, Цонко, си му рекъл тъй, ама той като не те е чул хубаво, си е помислил, че му викаш като на комшия.
– Аха, затуй. Свой човек на фронта е много нещо, Керо.
– Като видях корема му раздран, си рекох: „Давай, Събчо, отърва и този път кожата“ и се затъркалях назад по баира.
Ушите ми пищят от кръв и от страх, търкалям се
и само туй ми чука в ума, че отървах кожата. Спрях се до една купчина тор. Говежди тор беше. Замириса ми на къща, на двор. И тъкмо си помислих, че ми е замирисало на къща и на двор, Кера писна: „Събчо, Събчо, за какво ми се върна такъв?“
Кера е свикнала, тя всеки ден слуша това, но стигне ли дотук, примигва ситно-ситно, изцежда няколко сълзи в улеите на бръчките си, вглежда се в огънчето на Цонковата цигара и казва ниско, като заклинание:
– Имал си късмет, Събе, че си се върнал при Цонко, че инак няма отърване. Куршумът пожалва, ама душата – не. Ще те яде, додето те изяде.
Събчо чака тя да сложи ръцете си в скута и продължава:
– Какъв – викам – съм? Курбан ще коля, че оцелях.“ „Оцеля, ама сам!“ „Цонко – викам аз – умрял беше, червата му видях!“ А Кера пищи и става мека, мека, губи се.
„Червата излизат, – вика – ама душата не излиза.
Защо, боже, го остави?” И все пищи и все се губи… Отварям очи, нищо няма само купчина, тор. Пък ония сеят, не си играят, – а се покажеш, а те чукнат.
Цонко хвърля цигарата в камината и се размърдва:
– По едно време чувам до мене гласа на Събчо. После разбрах, че е направил влачка от ризата си.
Събчо притуря няколко по-дебели дървета, поглежда пак към целеца, помисли си: „Кой ли е минал насам в тоя студ” – и продължава:
– Нашите ми викат: „Що го носиш бе, не виждаш ли ти на какъв си хал? Той вече взел-дал. Това помня. По едно време малко ми посветна. Гледам, Кера седнала до мене. Вече не пищи, ами ми милва главата, поклаща се напред-назад, сякаш ме оплаква, устата й се смеят: „Нищо, Събе – вика –
ще си пуснеш мустаци, ще скриеш дупката. Таман хайдутин.
Добре, Събе, че се върна, че инак как щяхме да живеем? Нашият двор да е пълен с тебе, пък Лала – сама…“
На това място Кера винаги се чувства щастлива, става и донася две възглавници, бродирани от нея навремето с камил¬ска вълна и ги пъхва зад гърба на Събчо да не му духа.
– Отивам да го видя в болницата и му викам да пише на жените, че сме живи и здрави, пък той реве. Писал. Жив, ама защо е жив – сакат, гърбав. Крив.
Цонко се е скрил в гърбицата си и бавно яде попска круша.
– А Събчо ми вика: „Ти, брате, гледай душата ти да не е крива и пътят ти да е прав, пък за гърба няма кой да ти връзва кусур…” Като свърши войната, казвам, всяка година на Гергьовден ще ти нося заклано агне. Пък той се подсмива: „Не ща аз агне. Ще идваш всеки ден да ми четеш вестник!“
Понеже мустаците на Събчо кротко и добродушно помръдват, Кера събира кураж и казва:
– Криво му е, горкият, че малко е учил. Все ти завижда. Защо, вика, Цонко,
нищо човек, да може да чете вестник, пък аз едва се подписвам…
Събчо взема въгленче, доближава го до лицето на Цонко толкова, че то почервенява и преди да му палне цигарата, кимва към вестника:
– Какво, трепят ли се пак?
– Трепят се.
Кера окачва костеливите чепи на пръстите о кърпата си, свива се леко към Събчо и въздъхва:
– Непатили хора, боже, не мирясват…
Цонко дълго бърше очилата си, духа в тях, пак ги бърше.
– „11 март. Както съобщават осведомителните агенции, тази нощ са станали ожесточени сражения на границата между…“
Привечер Цонко става да си ходи – малко, криво топче, търкулнато в дълбоката пъртина. Събчо остава на сайванта, но не гледа след него, а напред. Няма защо да си мисли Цонко, че му е кой знае колко мъчно, дето си отива. Стои изправен, бял. Мустаците му стърчат като антени, потръпват в белия въздух, а в дупките под тях засяда горчилката на Керината въздишка: „Непатили хора, боже, не мирясват…“ Събчо събира топлия въздух от гърдите си, изпъшква го с едно ниско „у-у-у“, изплюва „р“-то, което веднага замръзва на студа, помисля си, че през целеца сигурно е минал Костадин, който е ходил да нагледа майка си и си влиза вкъщи.
*Целец — (диал,) чист, непокътнат, цял сняг
0 Коментара