Лили в трамвая на спомените, 40 години по-късно

Това е носталгична история с продължение, в която главни герои са емблематичните софийски трамваи и Лили Банска – хубавата ватманка от корицата на „Жената днес“ през март 1983 г.

Лили на корицата на “Жената днес” през март 1983 г.

Само на 21, със стаж от едва няколко месеца, тя попада случайно в обектива на фотографа Веселин Чапанов преди цели 40 години. Управлява мотриса по столичната линия N 15 (българско производство), когато колегата я уговаря „да му позира за фотосесия“, както бихме казали в днешно време. Снимките са в края на работния ден, на „колелото“ на ж.к. „Иван Вазов“. Фотосите са нужни като илюстрация към репортаж за столичния трамваен транспорт, но в тогавашната редакция на „Жената днес“ толкова харесват фотографията с Лили (или Лейля, както всъщност е рожденото й име, фигурирало в паспорта й до 1984 г.), че я слагат на мартенската корица на списанието през 1983 г.

Точно 40 години по-късно – през март 2023 г. – с помощта на днешния Столичен електротранспорт и на фотографа Петър Мънъри, направихме възстановка на някогашната фотосесия, за да я публикуваме отново в „Жената днес“. Все така усмихнатата, вече пенсионирана Лили, която през последните години работи и живее в Германия, отново се качва във ватманската кабина, но този път на модерна мотриса, движеща се по днешното трасе на трамвай N 15. Не е стъпвала в депото от 12 години.

В кабината на Петнайсетицата 40 години по-късно. Фотограф Петър Мънъри

Междувременно е минал цял един живот, за който Лили ми разказва по-късно, докато пием чай и горещ шоколад в една столична сладкарница. Донесла ми е снимки от архива си, излъчва ведрост и благост, но отвреме-навреме очите й се навлажняват, докато животът й минава пред нея като на кино-лента. Впрочем през 2004 г. тя се докосва и съвсем пряко до кино-магията по време на снимките на филма „Другият наш възможен живот“. Лили е дубльор на звездната ни актриса Ваня Цветкова в сложните трамвайни сцени на продукцията, режисирана от Румяна Петкова. Във филма Ваня играе ролята на ватманка и поетеса, която, въпреки висшето си хуманитарно образование, е принудена в „преходната“ действителност да вади хляба си, карайки трамвай, за да се грижи като самотна майка за болната си дъщеря. Неин филмов партньор е друг кино идол – Иван Иванов.

С Ваня Цветкова по време на снимките на “Другият наш възможен живот”

Реалният живот на Лили в някои моменти напомня екранната съдба на героинята на Ваня Цветкова. И на нея й се налага сама да отгледа сина си, след като остава вдовица на 41 години, когато той едва е навършил 7. И нейната любов също е „до живот“ – като тази във филма.

Но да започнем отначало – от малкия Крумовград, където българската туркиня Лейля Тасимова се ражда в семейството на работници в обувната фабрика. Учи в местния Транспортен техникум, една година работи като касиерка на автогарата в Крумовград, а после заминава за столицата. В София работи в продължение на 30 години като ватман по линиите на Петнайсетицата, на Десятката, на Осмицата… И така до 2011 г., когато се

пенсионира – на 49,

защото жените в Градския транспорт имат това право заради тежкия труд, който полагат. Продължава още 3 години да се препитава като детегледачка, а после заминава за Берлин, където работи като социален асистент. „Наложи се да отида в Германия, защото бях затънала в дългове – най-вече към „Топлофикация“, и това беше единственият начин да покрия натрупаните сметки“, разказва днес тя.

Семейният й живот е едновременно щастлив и трагичен. Среща любовта на живота си в трамвайното депо – бъдещият й съпруг Кирил е също ватман, неустоим чаровник и красавец. Няколко години живеят на квартира, докато получат заветната общинска гарсониера в „Люлин“. По-късно си купуват по-голям апартамент в същия блок. Отглеждат сина си Денис (викат му Денис Белята), който от 6-месечен е по трамваите, защото няма кой да им помага в грижите за детето – докато тя е първа смяна, мъжът й е втора, или обратно.

Млади и влюбени

Кирил Бански учи тв водещата Гала пред камерите на Нова телевизия как да кара трамвай – цяло предаване снимат после у тях, в семейното им жилище. Приятели са с Евгени Минчев – светският хроникьор, който никога не задрасква от своята биография стажа си като ватман, даже се гордее с него.

Много радост съпровожда живота им, но и нещастия – през 2001 г. една жена се хвърля пред трамвая, управляван от съпруга й, за да се самоубие. В съда е доказано, че Кирил няма вина за смъртта й, но въпреки това той не успява да я преживее. Скоро се разболява, страда от ужасни мигрени и при изследванията се оказва, че има тумор в мозъка, който го убива.

Когато Лили остава вдовица,

малкият Денис току-що е тръгнал в 1-ви клас. Следват години на непрестанна борба и недоимък, но двамата заедно се справят. Днес Денис е на 28 и много се гордее с майка си – както и тя с него. Завръщайки се най-сетне от Берлин, Лили успява, с помощта на сина си,  да сбъдне мечтата си – със заплатите си от Германия и неговите спестени 15 000 лева се сдобива със селска къщичка с градина край Костинброд. „За да не се пречкам на Денис в софийския апартамент“, усмихва се тя. И свети от любов.

Последната снимка преди смър тта на Кирил – синът Денис е първолак.

Лили, как ти изглеждат софийските улици днес? Огромна ли е разликата, в сравнение с преди 30-40 години, когато си карала трамвай по тях?

Е, през 80-те години имаше много по-малко движение в София– тогава колите бяха малко, а трамваите много. След това трафикът стана по-интензивен. Имаше страшно много пътници, които работеха на смени, а трамваите бяха основното им средство за придвижване до работа. В пиковите часове сутрин и привечер буквално не можехме понякога да потеглим от трамвайните спирки в центъра. На Централните хали, например, хората висяха като гроздове от вратите – имаше толкова много народ.

След това дойде демокрацията, колите се увеличиха, а пътникопотокът понамаля.

Условията ни на труд също се промениха – аз съм започнала в най-ледените, най-старите трамваи. В тях през зимата беше мор от студ, а през лятото – пак мор, но от жега. После лека-полека започнаха да обновяват трамвайния парк и стана по-лесно да се работи. В последните години преди пенсионирането ми през 2011 г. трамваите станаха много комфортни, дори за нас, водачите, не само за пътниците. Вече се работеше много по-леко, но пък уличният трафик стана кошмарен.

Имам спомен, че по времето на соца, пък и по-късно, ватманите бяха предимно жени. Не се ли страхувахте по време на нощните си смени от насилници и пияници в празните мотриси?

Ами в началото на прехода, по време на т.нар. мутренски период си беше доста опасно. На мъжа ми му бяха вадили нож веднъж, когато слезнал от трамвая на релсите да смени стрелката. Но след онова паметно убийство на колелото на „Хладилника“ през 90-те, сигурно го помните, въведоха паник-бутони в кабините и ситуацията се поуспокои. Ала пак се молехме лошото да ни отмине и Господ да ни пази.

Но пък после уличният трафик в София стана по-опасен.

Трамваят винаги е с предимство на пътя, знаем, но всъщност има много ситуации, в които просто не можеш да си спазиш предимството и трябва да се съобразяваш с колите, наредили се пред теб на платното. И да, сега е още по-натоварено и трудно за ватманите в това отношение.

А хората по-различни ли са днес, казват, че има повече агресия на пътя?

Ами и шофьорите, и пътниците се промениха – не мога да кажа, че само към лошо, или само към добро. Но аз не съм човек на крайностите – винаги е било трудно да ме извади някой от равновесие. Никога например не съм обръщала внимание на грубостите към мен. Каквото и да ми говореха, усмихвах се – нямах никакво желание през тия 8 часа, докато съм на работа в тясната кабина на трамвая, да поемам негативизма на целия свят. Тъй че успявах по мой си начин да се защитя – може би защото съм Водолей, въздушна съм, плавам си в мои светове. Но и признавам, че не бих оцеляла, ако не беше моят пряк началник Атанас Колев, който ми помагаше в професията от първия ден – той още работи в управлението на Столичния електротранспорт. Благодаря и на него, и на съпругата му Мария, че

бяха до мен в най-важните и трудни моменти.

Със сина си Денис в депото

Безкрайно съм признателна и на сина ми Дени, че се появи в живота ми. Както казва една моя приятелка – с нея се запознах, докато се возеше в моя трамвай – Господ дава на хората точно толкова, колкото могат да издържат. Аз изтърпях всичко впоследствие, защото бях много щастлива и обичана преди това. Когато останах сама на 41 г., със заем „на шията“, изгубила за 3 години съпруг, майка и брат, продължих напред заради детето. За съжаление предоверих като поръчител на приятели, които избягаха в Испания, и трябваше освен собствения си жилищен кредит, да изплатя и техния. Но издържах и запазих високия си дух. В крайна сметка, най-важни за мен се оказаха семейството и свободата – имаме ли тях, имаме всичко.

Лили Банска в една от най-новите и модерни мотриси (полско производство), движещи се днес по улиците на София. Фотограф Петър Мънъри

Кой е най-яркият ви спомен от ватманската кабина?

Имаше една доста сложна дерайлировка, която трябваше да заснемем в „Другият наш възможен живот“ по нанадолнището по „Черни връх“ към хотел „Хемус“. Аз дублирах Ваня Цветкова – помня, че дори ми бяха направили при стилист Капанов същата прическа като нейната. Карането надолу по стръмния участък при „Хемус“ винаги е бил кошмарът на живота ми, защото там се изискваше умение да удържиш и спреш навреме трамвая – особено през есента, когато от листопада линията става хлъзгава, сякаш намазана с грес. А по сценарий героинята на Ваня трябваше с голяма скорост да „изпусне“ мотрисата и тя да излезе от релсите.

И вие направихте тази „каскада“?

Да, направих я. Наско Колев беше при мен в кабината – той винаги е бил зад гърба ми, както казах, и само повтаряше: „Не бой се, ще дерайлираш и тръгнеш нанякъде, но всичко ще е под контрол“. Е, как спокойно, като трябваше да сбъдна наяве най-страшния сън, който съм сънувала?! Но се престраших и всичко беше наред.