Лиляна Петрова е директор и учител в ЧСУ „Константин-Кирил Философ“ – училище само на четири години, но с много идеи, хъс и цел да се утвърди като иновативно, не само по документи, но и в цялостната си концепция.
Родена е в Банско и още от дете иска да бъде учител и казва, че нито за миг не е съжалила за избора си на професия. „За мен директорството е позиция, но учителството е призвание. Любовта към историята и литературата наследих от баща си – изключително интелигентен и умен човек, който си отиде твърде рано от този свят. Макар да бях само на 10 години, когато го изгубихме, все още усещам патоса, с който ми рецитираше стихотворението „Пристанала“ на Христо Ботев и ме учеше да вниквам в детайлите. Много пъти, уморена от един добре преминал учебен час, се сещам за него и си давам сметка, че тази му любов е била много заразна. Много ми се иска и аз да нося тази негова зараза“, казва Лиляна Петрова.
Трудовият й стаж като педагог е над 40-годишен. 10 години е учител в основно училище в село Волуяк, после една година учител в 97 СУ „Братя Миладинови“ в кв. Люлин, и цели 26 години негов директор. „Когато си директор на училище с близо 900 ученици, трудно съвместяваш управление и учителство, но 15 септември и 24 май са дните, които ти дават тласъка да се пренесеш в класната стая, да се заредиш с ентусиазма и харизмата на младия човек“, казва г-жа Петрова.
„Преходът ми от мега училище към микро е голям, но си струваше, защото многото ми години педагогически опит ми помагат да осъзная истината, че човек винаги има какво да научи. Уюта на малкия колектив, пълното опознаване на всеки един ученик, топлината с която го обгрижваш, усмивката, която получаваш от всеки поотделно е това, което може да даде само училище с по-малък брой ученици. В този технологичен свят общуването „лице в лице“ е нещото, което ни очовечава, нещото, което все повече е дефицит.“, добавя директорката.
Г-жо Петрова, била сте директор и на пететажно, и на бутиково училище с малък за стандарта у нас брой деца. Как според Вас трябва да се случва образователният процес – като детето се нагоди към институцията или институцията – към детето. Има ли среден вариант?
Не. Няма среден вариант. Децата са еднакви навсякъде. Отговорността на учителите е една и съща, изискванията и ангажираността от двете страни са еднакви. Дори в бутиковото училище е по-трудно, защото абсолютно всичко е като на длан, докато в по-голямото училище може да има известна анонимност или прикриване зад колектива.
Напоследък тече разгорещен дебат дали обучението трябва да е интересно на детето. Част от родителите и учителите възразяват срещу остарелите, претоварени и несвързани с преживелищен опит програми. Другата част настояват, че образованието не трябва да е интересно, а информативно, и че за децата е полезно да преодоляват моменти на отегчение и скука в името на дисциплинирането на ума. Иновативните методи на преподаване „разглезват“ ли децата? Как ги използвате във Вашето училище?
Трябва да има баланс между иновативните методи и базисното учене. Умението да се ориентираш в съвременния информационен свят не може без базисно изучаване на факти и събития. Трябва да има приемственост, балансираност, а не отричане на едното или другото. Всяко отрицание е крайна мярка. Децата трябва да имат поставена граница, норми и правила, а интересът се създава тогава, когато детето има база от знания.
Преподавател и директор на училища сте от няколко десетилетия. Как виждате основните разлики между децата отпреди 20 години и сега? Наблюдава ли се наистина дефицит в социалните умения и обема на внимание при днешните ученици? Малките класове могат ли да бъдат решение на тези затруднения?
При децата няма разлика отпреди 20 години и сега, а и учителите се развиват в права пропорционалност с тях. Не съм съгласна с хората, които говорят, че образованието ни е закостеняло, а системата тромава. Българският учител е всеотдаен и носи дълбоко в себе си духа на възрожденеца. Училището, може би не толкова бързо, но е в крак с променящата се действителност, а това е и крайна цел на всяка образователна система. Изискванията се променят, но общо взето критериите са едни и същи.
Миналата година протече разгорещен дебат за резултатите от Националното външно оценяване. Тази година пък деветокласниците ще трябва да се явяват на PISA. Как виждате Вие ползата от тези динамично променящи се формати на оценяване? За тестови формати ли да учим или за живота, припокриват ли се?
Аз съм ЗА това да няма зубрене от страна на децата, но те трябва да имат определен набор от знания. Децата трябва да се научат да бъдат гъвкави в съвременната действителност. Напоследък, по мое мнение, леко залитаме да оправдаваме учениците и да търсим вината вън от тях за лошите им резултати. Мисля, че има какво да се желае относно полаганите усилия от тяхна страна. Намирам тестовото оценяване за доста либерално, ограничаващо изказа на ученика. Ако детето няма базата знание – какво се очаква да развие занапред?
Ръководите училище, в което има ученици от различни култури и националности. Колко лесно или трудно е да се сближат потребностите, образователните навици и поведенията на толкова разнообразни групи от деца и родители?
Мисля че нашето училище не е изключение, защото децата умеят да общуват и лесно преодоляват различията, бързо се приспособяват и създават приятелство, стига да им покажеш правилната посока. Тук не ги разграничаваме и те го усещат – усещат, че са равни, че са обгрижени с любов. Учим ги да приемат останалите, да има емпатия и толерантност.
Как се отрази продължителното дистанционно обучение върху знанията и социалните умения на децата? Във Вашето училище не се боите от дигитализацията, но как разбирате баланса между използването от учениците на материали от дигиталната раница и сайтове като Уча.се, и формиращата роля на живия контакт с учителя?
Продължителното дистанционно обучение не се отрази негативно на знанията на учениците, но имаше изкривяване в социалното общуване. И учители и ученици сме дигитално ориентирани, но се усети липсата от прякото общуване.
Децата ходят на училище, за да усвоят академични знания и умения, но това не е механичен процес, има и отношенчески елементи. Важни ли са емоциите на децата?
Абсолютно! В края на краищата, те не са роботи и всяко дете е индивидуално същество. Има индивидуалност, която трябва да запази – и това е хубаво. Те трябва да я ценят и да не се причисляват към еднаквостта.
Как си представяте Вашето училище след 10 години, какво му пожелавате и за какво мечтаете? А какво пожелавате на българската образователна система?
Конкурентно и предпочитано. Да съумее да се запази като иновативно училище. Да намери правилния баланс между доброто старо и желаното ново.
А на българската образователна система пожелавам да бъде по-гъвкава, но да не предозира със съвременните технологии, които дават невероятни възможности за обучение, но и ни отдалечават от общочовешките емоции, от човешкото!
0 Коментара