Луиза и големите жени в „Малки жени“

Годината е 1832. На 95-годишна възраст умира последният човек, подписал Декларацията за независимост на САЩ, или с други думи – Америка е все още млада държава. В град Джърмантаун, тогавашна Пенсилвания, се ражда Луиза Мей Олкът, авторката на знаменития роман „Малки жени“. Тя е втора подред дъщеря от общо четири в семейството на Абигейл Мей и Амос Бронсън Олкът – американски учители с особени философски и идейни убеждения. Олкът са последователи на идеите на трансцедентализма, според които хората, както и всичко природно съществуващо, са изначално добри, но обществото и институциите подриват основите им.

Снимка от филма „Малки жени“, 1994 г.

Град Джърмантаун играе важна роля в американската история – освен важна битка в Борбата за независимост на САЩ, оттук започва протестното движение срещу робството в страната. Може би не е случайност, че Луиза се формира като личност в именно такъв период, и се ражда на подобно място, макар че семейството впоследствие често ще сменя местообитанието си. Порасналата Луиза ще има силно изразени идейни убеждения – тя ще се оформи като твърд противник на робството, обществен идеалист и изразен феминист. През 1861 г.

тя се записва доброволец в Гражданската война.

Луиза е сред основателите на „Образователен и индустриален съюз на жените“ в Бостън. Дори чрез заниманията в свободното си време, тя влиза в конфликт с тогавашните разбирания, като тича на дълги разстояния. Последното, колкото и странно да звучи, било в разрез с тогавашните разбирания, което не само не спира, а дори е причина писателката да окуражава своите читателки да правят същото.

Книгата „Малки жени“ (1868 г.), се радва на „незабавен комерсиален и критически успех“. Историята на четирите сестри Марч, имаща автобиографична основа, повлиява на поколения читатели първо в Америка, а после по света. През 1869 г. излиза втори том на историята със заглавие „Добри съпруги“. Следват продълженията „Малки мъже“ (1871) и „Момчетата на Джо“ (1886), чакани нетърпеливо от широк кръг читатели.

Снимка на корицата на „Малки жени“

Театралните адаптации и филмови екранизации също се радват на небивал интерес. Първият филм по „Малки жени“ е британска лента от 1917 г. През 1933 г. излиза филм с Катрин Хепбърн в ролята на главната героиня Джо. Той се ползва с одобрение на критиците и е филмов хит. За тази адаптация, излязла в САЩ по време на Голямата депресия, казват, че силно въздейства на зрителите заради вдъхновяващите

примери за „силата на духа“

и за добродетели като скромност, всеотдайност и алтруизъм. Може би, както е било изтъквано, в това се състои харизмата на историята – изглежда сякаш всеки един исторически период е подходящ за нейния прочит. Всяко следващо поколение наново се вълнува и вдъхновява от историята за четирите сестри, които смело и чистосърдечно, макар и с перипетии, върви по своя път.

Може би малко хора днес знаят, че Елизабет Тейлър играе ролята на Ейми във филмовата адаптация от 1949 г., снимана чрез технологията „Техниколор“, в която отново участват цяла плеяда тогавашни екранни звезди. През 1994 г. излиза известният на съвременниците ни филм, с участието на Уинона Райдър, Кирстен Дънст, Клер Дейнс, Крисчън Бейл, Сюзан Сарандън и др. През 2019 г. е премиерата на екранния прочит на Грета Геруиг (режисьорката на касовия „Барби“) – с актьорите Сърша Ронан, Флорънс Пю, Тимъти Шаламе (и разбира се, с Мерил Стрийп, в ролята на консервативната леля Марч, която е въплъщение на закостенялостта на обществените порядки).

Книгата, която вдъхнови поколение жени

Както стана дума, изглежда непреходно обаянието на „Малки жени“, писана през XIX в., в една привидно специфична епоха. Това е период на изграждане на идентичността на американското общество, на засилена емиграция към САЩ и на Американската гражданска война. В същината си обаче, това е и време на нахлуване на модерността, която носи в себе си конфликт между стари и нови идеи, същевременно – на бели полета за дописване и т.н.

За обичта, която историята „предизвиква в разнородни читателски групи“, за „способността й да надживее своята епоха и да трансцедира жанра си“, пише изследователката по история на жените Барбара Зихерман в „Как книги вдъхновиха едно поколение американски жени“. Зихерман ползва интересно определение за книгата като притежаваща свойството „необикновена пропускливост“ (терминът permeability е трудно преводим на български).

Макар че едва ли всички могат да се идентифицират с нетърпеливата, емоционална и своенравна на моменти Джо като характер, читателите (и зрителите) като че ли винаги са се вълнували най-много от съдбата на именно тази героиня. Оказва се, че тя, уж клоняща към ексцесивното с непокорността и бунтарството си, е универсален образ на разбираната като

справедливо бунтуваща се жена.

И този бунт е не толкова срещу универсалната човешка екзистенция, макар и в книгата да има универсално възроптаване срещу времето и отпътуването от периода на детството, което философско начало е също нейно достойнство. От философска перспектива е важно и това, че семейство Олкът са трансцеденталисти. В романа се говори за универсални християнски добродетели като доброта, вяра, търпение и други. Същевременно, традиционализмът не е в конфликт с привидно модернистичните идеи за възможността жената да избира ролята си в обществото.

Луиза Мей Олкът на 20 години

Според Олкът изначално ролята на жената е по-широка от това, което епохата й предпоставя като възможност. Погледнато през тази призма, може да се каже, че женската реализация в творчески и обществен план е разбирана като част от изначално доброто и правилното в целия контекст на книгата.

Женската свобода

Драматизмът на теми, като тази доколко жените имат свобода да избират пътя си, е валиден за персонажите на всички сестри. При Джо обаче той е най-силен. Със своя наивен идеализъм, на практика – обречен, тя най-отявлено се противопоставя на обществените реалности. Героинята, която в крайна сметка се омъжва и гради семейство, избира това доброволно. В това се състои една от фундаменталните идеи на романа – съзнателно избраният път е винаги правилен. Джо също така съумява да съчетае ролите си на съпруга и майка, и на творец. Заложените в персонажа идеи са всъщност революционни, макар и по един особено „нежен“ начин. Олкът с такава лекота подхожда към микросюжети, свързани с проблемите на жените от периода (и в по-глобален исторически план), че похватът й за обрисуването им е всичко друго, но не и войнствен.

Бунтът в основата на романа е в голямата си част насочен срещу полагането в рамки на женската екзистенция априори. Бунтът е срещу предзадаването на една същност, предхождаща единичното женско съществуване (а не обратното, което философи като Сартр схващат като израз на човешка свобода).

При един много повърхностен прочит

всяка от сестрите е едноизмерна.

Най-голямата сестра – Мег, е красавицата в семейството и тази, обичаща лукса. Бет е кротка и свита. Джо изглежда самоуверена бунтарка, а Ейми е суетна, но сладка. Мег, която има обективната възможност да се превърне светска красавица, съзнателно избира тихия семеен живот, бил той и беден. Джо, привидно самоуверена, е дълбоко чувствителна и изпада в моменти на вътрешно колебание. Бет, от своя страна, въпреки скромността си, е

смела, включително пред лицето на смъртта,

а Ейми, на моменти суетна и повърхностна, е талантлив художник и избира пътя на истинската любов пред този на брака по сметка, подобно на Джо и Мег. Историята на сестрите е едновременно „роман на израстването“ (Bildungs романа на Романтизма), път на християнския пилигрим и философски разказ за справедливия бунт и Доброто. Вероятно и поради това, героите и до днес са така харесвани и обичани. Същевременно, колкото и обяснения за харизмата им да съществуват, остава една художествена „енигма“, пред която тези обяснения винаги ще изглеждат непълни.

Джо и Луиза

Още след първоначалния грандиозен успех на книгата, много се е говорило доколко Джо е самата Луиза. С писма, питайки това, заливат самата Олкът почитателите й навремето. И действително, паралелите между нея и романовата героиня са много. Романът е пропит от идеалистичната атмосфера, в която израстват сестрите Олкът, чиито родители са идеалисти и често – бедни ексцентрични идеалисти. Подобно на Джо, заради финансовите лишения, в който живее семейството, писателката работи отрано, както и сестрите й. Впрочем, само най-малката от сестрите получава държавно образование, макар че всички те растат в подчертано интелектуална среда.

Луиза е била домашна ученичка на баща си, просветител с иновативни възгледи за образованието и основател на експериментално училище в Бостън. Но тя е получавала уроци и от известния писател и философ Хенри Дейвид Торо, който е бил близък до семейство Олкът. Както гласят биографичните справки, на 20 години тя „вече е сменила няколко професии“ – тази на учителка, социална работничка, домашна прислужница и др., като междувременно пише, следвайки мечтата си да стане писател. Луиза тежко изживява смъртта на по-малката си сестра Елизабет, както и задомяването на по-голямата си сестра (в романа Джо е убедена, че бракът на Мег е равнозначен на това сестра й да й бъде отнета).

Луиза е феминистка,

включително поради обществените каузи, които защитава, но си остава преди всичко писател, интересуващ се от човешкото. И тази „човешкост“, усетена с чувствителността на една писателка, която осъзнава особеностите на женското битие, е така добре хербаризирана върху страниците на романа, че е запазила непокътнати в себе си обществено-социалните проблеми на времето. Това са въпросите за възможността за изява и развитие, за това доколко жените имат възможността, социалния шанс да изразяват и да балансират между различните си роли –

на майка, домакиня, творец и т.н.

Темата за феминизма не се изчерпва със сестрите Марч. Лори, обаятелният мъжки образ в книгата, също се бунтува срещу социалните стереотипи, и също е персонаж, изграден с внимание и любов от писателката. Лори слуша сърцето си –макар че е от заможно семейство от висшата класа, той се влюбва първо в Джо, а после – в Ейми, за която се жени. Той също така избира да изучава музика, в противовес на стереотипите, според които това е занимание за жени.

Изборът е и против волята на богатия му дядо.

Последната мащабна филмова версия на „Малки жени“ от 2019 г. може би никога няма да бъде толкова силна, колкото класическата филмова адаптация с Уинона Райдър от 1994 г. Геруиг избира през повечето време плътно да следва основния сюжет на книгата. Накрая, обаче, неочаквано демонстрира смелост и рязко „кривва“ от утъпкания път. И това става тъкмо преди зрителят окончателно да се самодефинира като отегчен. Това е моментът, в който

образът на Джо прелива в този на авторката

(която за разлика от героинята си остава стара мома). И все пак, Геруиг не злоупотребява с феминистичното клише. Финалният кадър, в който Джо, неомъжена и спечелила си успех на писател, гледа някак драматично, отнесено ни навежда на мисълта, че тя не е непременно щастлива, нито триумфираща.

Къщата, в която Луиза Олкът написва романа

В оригиналната история

Луиза избира съдбата на съпруга и майка

за любимата си героиня Джо. И филмовата трактовка на Геруиг изостря драматизма на това решение, дори го оспорва, съпоставяйки го със съдбата на писателката. Геруиг ни казва директно, че развръзката на историята на младостта на Джо е компромис – заради самоналагащото се изискване за добър (щастлив) край. Във филма издателят на Джо й казва, че ако героинята й остане стара мома, това няма да е добре прието добре от обществеността. В този финален момент от филма настъпва трансформацията, която е истинският творчески принос на Геруиг – оттук нататък Джо вече е реалната Луиза. Писателката, която ни остави този на пръв поглед несложен, но всъщност дълбочинен и драматичен разказ за женското битие.