Точно преди една година ви разказах за моята приятелка Мая и нейната дъщеря Божидара. Тогава ги оставихме с надежда – Мая започваше нова работа, а на Божидара предстоеше последният курс в бакалавърската програма Музикална педагогика в Софийския университет.
Изминаха дванайсет месеца, Божидара завърши следването си с общ успех 5.83 и вече е бакалавър. Мая засега припечелва по нещо като помага на приятели с почистване и спорадични грижи за възрастни хора и за малки деца. Въпреки възторжения и леко патетичен оптимизъм, с който завърших материала си тогава, днес, една година по-късно, двете ми приятелки се намират в едно доста обичайно за нашата действителност положение – те са наникъде.
Междувременно моето семейство напусна България. Ние сме образователни бежанци. Когато осъзнахме, че към по-големия ни син със страшна сила се приближават кървящият Балканджи Йово и трите синджира роби; пълните със зле прикрита дискриминация и старомодна унифицираност камари от учебници и помагала на богоизбраните издателства Х, Y и Z; изнервените и унизени учителки и учители, впримчени в бюрократичното блато на една вечно реформираща се и все по-нежизнеспособна система; ключодържателите, запалките и благата, назидателна, но
не особено компетентна усмивка на министър Кунева,
та като видяхме всичко това на една ръка разстояние от детето си, ние просто го ударихме на бяг.
Сега с Божидара си пишем по Фейсбук. Аз ѝ разказвам за това, как нашият първокласник направи първата си официална среща с писмеността, започвайки от буквата „М”. Защото тук 21-ви век отдавна е настъпил и азбуката не се възприема като сакрален символ на национална гордост, а просто като система за предаване на писменото слово. С буквата „М” започват думата „мама” и името на добродушното чудовище Мам, което води децата през азбуката в простичкия и весел учебник и никой не се е сетил да се тръшне за това. Нито пък защо в първи клас децата имат просто „Общо занятие”, което включва език, математика, предметно обучение, английски език и приложни изкуства, а освен него – семплите „Спорт”, „Музика” и „Религия” (по избор, като видът религия също е по избор), вместо помпозните „Език и литература”, „Роден край”, „Домашен бит и техника”, „Изобразително изкуство” и „Физическо възпитание и спорт”. Разправям на Божидара как
от първи до четвърти клас детето няма бележник,
който като неизречена заплаха да се крие в чантата му и да му напомня, че е обект на строг контрол от страна на учителите от една страна и родителите – от друга. Система за оценяване тук има, но за огромно мое смайване тя се базира основно на самооценката на самото дете, която после бива обсъдена заедно с учителя. Като Алиса в страната на чудесата аз ѝ пиша за първите ми срещи с една лека, весела и уредена система, в която център на вниманието не е някой друг, а само и единствено детето. Всяко дете – в училището има ученици от различни националности и религии, с различни физически и умствени специфики, със синдром на Даун или увредено зрение, към един от класовете е зачислено дори и куче! От другата страна на кабела, Божидара ми пише друго.
Как мислите,
дали една интелигентна млада жена
с педагогическо образование, безспорен музикален талант и чудесен подход към децата успява да намери работа по специалността си? В държава със задъхващо се от липсата на мотивирани млади преподаватели образование? В тази връзка – знаете ли според същата тази държава колко начални и предучилищни педагози са необходими годишно на системата? След малко ще разберете, а междувременно бихте могли да предположите някакво число.
Божидара иска да надгради образованието си и за това сега се явява на приемни изпити за магистърска програма във Факултета по начална и предучилищна педагогика. Надява се да я приемат по държавна поръчка, но шансът за това е ограничен – за тази година са обявени точно пет (цифром 5) места.
Тя не може да си позволи платено обучение,
за което обаче местата са общо сто (цифром 100) в редовна и задочна форма. Възможно е, ако не бъде приета по държавна поръчка, държавата все пак да поеме разноските по обучението ѝ като инвалид – нали не вижда. Възможно е, но не е ясно, тъй като от страна на университета информацията е мъглява, хаотична и неокончателна. Друг е въпросът какво търси думата „инвалид” в случая на една умна, талантлива и образована млада дама, чието единствено желание е да учи и работи това, което обича.
Явно думата „инвалид” все пак е определяща. Не за Божидара – тя може да прави всичко, което може и един зрящ човек. Борави с компютър и текст без ограничения, а музикалният ѝ талант и нейното усърдие вероятно дори печелят от факта, че не вижда.
Що се отнася до придвижването в опасния ни и за олимпийски шампион по бягане с препятствия град, или справянето с все още преобладаващо аналоговата бюрокрация у нас – Божидара си има Мая. Мая е неин личен асистент и въпреки символичното заплащане от социалната програма, тя организира деня си така, че да е на разположение на дъщеря си винаги, когато е необходимо. Не, думата „инвалид” много повече подхожда на едно общество, което не успява да осъзнае не само задълженията, които има към всички свои членове, но и ползите, които може да извлече от тях. Общество, в което непрекъснато се говори за някакви мистериозни програми за интегриране на деца с увреждания в масовите училища (а подозирам, че за тези програми се дават и едни напълно реални пари, получени от нашите данъци), но за което една сляпа начална учителка по музика е нечуван абсурд. „Ами не, съжаляваме, но по-добре да не се разкарвате” – това е най-честият отговор, който Божидара получава от потенциалните работодатели, на които е изпратила документите си.
Кажете ми, кой е слепият тук?!
Тази статия има две послания – едно принципно и едно съвсем конкретно. Принципното послание се отнася до модернизирането и „хуманизирането” на образованието и до нашите остарели, несправедливи и напълно погрешни разбирания относно това, що е то човек в неравностойно положение. Незрящите например не са глупави, бавноразвиващи се, различни, неспособни и ненужни. Не – това са едни съвсем обикновени хора, които както всеки от нас имат даден здравословен проблем. Техният е, че не виждат, това е всичко.
А конкретното послание е, че Божидара си търси работа:
„Аз не искам подарени пари, а спечелени с честен труд. Обичам децата и за мен да си учител е призвание. Преди време имах ученици по народно пеене, които научих на много песни и моята награда е тяхната радост от наученото и благодарността на родителите им, защото когато си дал от себе си и нещата се получават, за човек, обичащ работата си, това не може да се сравни с нищо!” – ми пише Божидара – „Много се надявам да си намеря работа и да се реализирам като музикален педагог в училище, или детска градина.”
Завършвам с това, моля, приемете го като мотивационно писмо. Кой знае – шансът, казват, също е сляп.
0 Коментара