Любовта като естествена религия

Най-новият роман на Димитър Шумналиев “Бяло сладко” събра над 200 почитатели на писателя в „Перото” в НДК  на бяло сладко и бяло вино.  Този „не точно роман“, който интригува с жанрова еклектика, е интерпретативен прочит на реални житейски случки, на теорията и практиката на Дънов. И, както подсказва заглавието „Бяло сладко“, се чете с удоволствие, иска ти се още и още.

Сюжетът е завладяващ и провокира с тайните, скрити в архива на Ру, личната стенографка на Учителя. Ерудицията на Димитър Шумналиев е вселена, в която потъваш, а тук текстът е  допълнително уплътнен с документи, автентични спомени и монографии, които авторът съвестно е преровил. Емоциите на драматичните моменти, на любовта и преклонението внасят онзи трепет, който дава искра на всяка книга. „Животът е съкровище, което трябва да пазим. Животът има своето зазоряване, своя изгрев и своето пладне… Без Бог човек се превръща в меч.” Това е записала стенографката Ру, а книгата помага да изживееш тази истина като своя.

Димитър Шумналиев е журналист и писател, автор на множество романи и сборници с разкази – с приключенска, криминална, философска, историческа и съвременна тематика. Приблизително 40-годишният му опит в медиите включва работа като репортер, редактор и колумнист в най-влиятелните вестници и списания от 80-те години до днес.

С какво ви привлече като тема Дънов и неговото учение?

Привлече ме необятният и противоречив свят на този знаменит българин. Учи медицина 4 години в Бостън, завършва теология, връща се у нас с право на евангелистки проповедник. Ала предпочита да не се въведе в религиозни догми, най-малко да ги проповядва. Неведнъж обявява, че неговото учение не е религия. Това църквата не може да възприеме до ден- днешен. Още в началото на миналия век отци от различни нива съзират накърняване на канона и бързат да обявят Дънов като антихрист.

Всъщност Учителя, както го наричат, никога не e говорил срещу православието. Почитал Христос и библейската сказност, митовете на ранното християнство. Ала съзнава, че църквата се затваря в собствената си догматика, в ритуалитет, който не привлича хората. В неразбираем език, в неумение за общуване и лечение на проблемите на човека. Църквата наблюдава и коментира, толкоз. Неслучайно Дънов въвежда езика на тялото, на танца – паневритмията под открито небе. На музиката, на телесното въздържание, на доброто.

Кое добро? Преди да се втурна в архивите, мислех, че проповядва абстрактното добро. Доброто, което съзерцава, което се пази от болките на деня, от сеизмичността на душата. Това лесно добро e доктрината на манастира.

Но Дънов внушава друго добро. Активното. Доброто, което създава модели, привлича и печели последователи.

Което твори примери и въздейства върху злото у човека и обществото. Доброто като коректив – тъй нужен днес на България и Европа, които на свой ред страдат от собствената си токсичност и индоктринираност.

Напрежението на душата се облекчава от правдиви каузи, от уважение към закона, от съзнанието за справедливост за всички. Докато силно накърнените ценности у нас не създават нищо – те корозират. Ние сме задушени от малодушие. Липсват ролеви модели. Няма харизматични лидери. Отсъства просветлението. Не умеем да се взираме в грешките си, още по-малко в престъпленията на душата.

Дънов ме привлече с умението си да разпознава човешките колебания. Сам той, развивайки учението си, успява да се отърве от много заблуди. Затова архивът му е жив, защото колкото и да го изследва човек, документацията му винаги изненадва при второ и трето четене – архивът не обича да се разкрива от пръв поглед. Иска усилие, обича постоянството.

Впрочем, дъновизмът, както богомилството и катаризмът, не почита купола. Обича откритото небе – вселената като необятната църква. Като една отворена врата действа и гробът на Дънов в столичния квартал „Изгрев”: eла, влез, утаи се сред розите, усети енергията на това свято място. Откакто живея в „Изгрев”, всеки ден минавам край градинката с гроба – винаги свежи цветя, за които на доброволни начала се грижат братя и сестри. Стотици гълъби спят по клоните. Влизам като при психотерапевт. Излизам от сеанс – напрежението се е уталожило, готов съм за повече прошка. Край гроба на Учителя се стеле тишина. Говориш със себе си, мълчиш с розите. Искаш да споделиш, да обявиш съмненията си, ала дъновистите обичат тишината. Но аз не съм дъновист, нито член на Бялото братство.

Как бихте определили жанра на “Бяло сладко”?

„Бяло сладко” е полифоничен поток – смес от реални факти и събития и фикция. Не е роман за Петър Дънов – неговият свят е практически неизмерим. Учителя не е канон, както искат да го мислим днес. Който го канонизира, отблъсква последователи. Затова „Бяло сладко” вади щрихи, къса страници от биографията на Дънов, но не създава биография. Успоредно върви съвременна линия. Някъде се пресичат, за да се осмислят. Ру, асистентката на Учителя, е събирателен образ на известните му стенографки Савка Керемедчиева, Елена Андреева, Паша Тодорова и още поне десетина записвачи на лекциите му. Тяхната прецизност е била пословична, тя укрепва архива – за разлика от десетките ментета, залели книжния пазар днес. В дома на Бялото братство в кв.”Изгрев”, на ул. „Ген. Щерю Атанасов”, има богата книжарница. Една сестра, дълбоко проникнала в миналото на мъдреца, ме ориентираше в автентичността, разпознаваше фалшификациите и ми ги триеше от файловете.

Какви хора ще харесат вашето четиво?

Ще го харесат готовите на самоопрощение за заблудите. Способните да се отърват от тях. Романът разчупва иконата, влиза у човека Дънов с цялото ми уважение. Архивът оживява и се превръща в образ. Това може би няма да се хареса на онези братя и сестри, които предпочитат иконата и нейната неприкосновеност. Но тъкмо така стотици духовни гиганти са превърнати днес в мумии. Съхраняват ги, като им отнемат човешкото. Остават ги без образ, без характер. Този похват е добре познат при религиите. Нещо, което Дънов – какъв парадокс! – не е приемал. Вярвал е и е учел, че прегръщането на едно дърво е по-полезно от посещение на лекар. Разработил е цялостна програма при кои болести кои дървета да се прегръщат, в кой час на денонощието дърветата се събуждат, кога отдават най-полезната си енергия… Светците може и да имат биография, но не прегръщат дървета.

Актуално ли е днес неговото учение?

Актуално е в много от посланията си – за любовта, например, като естествена религия. За грижата за природата и опитите да разгадаем езика й. Внушенията на Дънов за повече простор, за чист въздух, чисти реки, чиста храна, природни звуци и музика – естественият наръчник за повече живот. Че трябва да се научим да ходим боси. Така и така сме боси в какъв ли не смисъл.

Имаме ли нужда от Бог?

Бог е любов, внушава Дънов. Бог е нужен, за да повярваме, че не сме ефемериди – насекоми, живеещи няколко минути. Той ни окриля в съществуването ни. Помага да повярваме, че всекидневието с всичките му несгоди, възторзи и падения е продължение на мисия. Без тази мисия сме просто случайна среща на две полови системи. Ние сме деца на случайността, проповядва Дънов, но тъкмо усещането за Бог вкарва в живота ни съдържание. Не сме случайни.

Имаме ли нужда от книги? На фона на дигитализираното младо поколение те изглеждат като архаизъм. Какви хора израстват без книги?

Не споделям прогнозата за близката смърт на книгата. Някога появата на телевизията предвещаваше кончината на радиото. Днес електронната книга, все по-популярна в света, е само нова технология, същността остава. Във Франция, например, се издават над 600 романа всяка година. Много издателства и вериги от книжарници, включително и у нас, са печеливши. Книгата все повече се разбира като стока и в това комерсиализиране не съзирам нищо тревожно. Напротив, мисля, че всеки писател все повече разбира, че няма как да живее и твори без пазара, без неговите закони. Най-прочутите и продавани писатели по света потвърждават максимата: Пиши и продавай.

Книгата напуска едноличната творческа лаборатория, за да се срещне с читателя – той освен всичко друго е и купувач. Живеем от неговия интерес. А кой е проследил интереса на младите към словото? Вместо сериозни анализи се предлагат обобщения.

Младите може да търсят покемони, но търсят и защита на собствената си ценностна система. Търсят доброто, за да го превърнат в ориентир. А книгата е активно добро. Създава последователи, религия на смисъла. Покемонът е игра на деня, книгата е игра на духа.

Младите разбиха идеологемите на предишното, добре матрицирано поколение, взривиха заблудите им. Те са двигателят, който още не знае посоката, но се движи с всички предимства и технологии на новото време. Старите схеми погребаха старите автори. Нежеланието за промяна детронира писателския труд. Младите имат не само различна ценностна система, но и нов изказ, нов ритъм на комуникацията. Бързината е новата музика. Тя е тренирана в интернет, в социалните мрежи, в игрите на глада. Технологиите създават ново въображение.

Образите, усещанията, пейзажите – всичко в “Бяло сладко” е много плътно и въздействащо. Как успявате да подчините  така добре  думите, има ли някаква специална техника? Занаят или талант е това?

Маркес пишеше всеки ден. Казваше, че тренира, както тренира цигуларят. Той трябва да свири всеки ден, за да поддържа гъвкава китката си. Може да нямаш идея, да не си обладан от вдъхновение, да не следваш сюжет, но пиши! За да репетираш и шлифоваш техниката си. Понякога си мисля, че сюжетите и техните феи стоят просто някъде наблизо и чакат да бъдат открити. Взаимно се търсим. Тренираш ли всеки ден – намираш код към тях. Някаква тайна любовна среща извън навика. Изневеряваш на обикновеното с нимфите на космоса. 

Вие лично променихте ли се в процеса на създаване на “Бяло сладко”? Какво бихте казали на своите деца, след като проучихте живота и учението на Дънов?

Бих им казал да се научат на паузи. Да изпитват удоволствие от спирката. Да намерят в бързината покоя на размисъла. Да осигурят повече отдих на амбицията. Да спират, за да отдъхне доброто им. Изключи за малко лаптопа, вдигни очи от смартфона и виж, че сърцето ти гладува.

Не всички знаят, че рисувате, а това занимание сериозно конкурира литературните ви успехи. В какъв период сте сега?

Рисуването дойде при мен като хоби на неспокойствието, като нова потребност от изразност. Вероятно думите имат нужда от пейзажи. Както пейзажите имат потребност от нюанси. Никога не съм учил рисуване. На изложбата ми преди 3 години професионалисти възкликваха: Колко хубави картини – отдалече личи, че не си завършил Художествената гимназия!

През повечето време живеете далеч от града  – как се виждат нещата, които ни се струват важни във всекидневието, от тази дистанция.

Отдалечаването от бита е рана за навика. Не знаеш как ще завърши сюжетът, затова тръгваш. С годините земята, нашата вечна гробница, все повече ни вика, съблазнява. Когато съм в къщата си в планината, в мен нахлува повече живот и повече самооправдания – грешките, пропуските, присъдите губят значение. Флиртувам с възможността да бъда по-добър, вероятно и по-глупав. Далече от града отглеждам райграс и амбиции. Светостта също е съблазън, според Жан Ануи. Така пречистен, съм готов за повече творчески престъпления. Литературната амбиция е без край. И щедростта може да е ненаситна.

Какво ви донесе времето? Има ли нещо, за което съжалявате, че не знаехте по-рано? Има ли заблуда, от която се освободихте с годините?

Живеем в толкоз измислена самооценка, че всяко напускане на илюзиите ни доближава до просветление. Но аз не съжалявам за заблудите си –  те са ме вдъхновявали, мамили, напивали, носели са ми любов и провали. Затова не искам времето да се връща. Току-виж съм пожелал друг живот. Несъмнено по-скучен, защото ще съм по-добър. Лудостта е красива, моралът е лош съветник на приключението.

Жената винаги съчувства за раната, която не е нанесла самата тя.

Идва ли момент на творческо изчерпване, на умора и какво правите тогава? Какво ви мотивира да пишете?

Творческото насищане е благодатът на вдъхновението. Иначе, представете си, каква продукция щяха да бълват литературните конвейери. Талантът обича отдиха, както любовта обича разнообразието. Когато не пиша, обичам повече.

Как държите съзнанието си будно, а очите – отворени за интересното и значимото?

Като общувам, мушкам се в няколко социални етажа едновременно, комуникирам и с богатия си приятел, и с касиерката в кварталното магазинче. Във видимостта на битието търся доказателства за необятните му разновидности. Понякога ми се иска да съм пласьор на щастие, понякога – пласьор на дрога.

Какво следва?

Следва още да си държа шапката с дъното надолу. Дано съдбата хвърли някоя и друга монета.